3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№313
Гр.София, 05.05.2011г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори май през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия К., т.д.№ 874 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция “ДРВВЗ”,[населено място] срещу решение № 247/13.05.2010г., постановено по т.д.№ 84/10г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 855/20.11.2009г. по т.д.№ 584/08г. на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати на [фирма],[населено място] сумите от 55659.71 лв. на основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и от 5565.97 лв. – на основание чл.92 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноските за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че възложителят по договора – настоящ касатор, следва да заплати претендираното възнаграждение на извършената и приета работа. Позовал се е на констативен акт обр.15 от 27.03.2007г. за установяване, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, на съставените двустранни протоколи обр.19 с № 5/26.10.2006г. и № 6/12.12.2006г., на протокол за действително извършени С. от 26.10.2006г. и на фактура, подписана от възложителя и намерила отражение в счетоводните му записвания.
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Според касатора въззивното решение е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, в която не са изброени извършените С., за които се претендира възнаграждение.
Съгласно ТР №1/19.02.2010г. по тълк д.№ 1/2009г. на ОСГТК, ВКС следи за допустимостта на обжалвания въззивен акт. В случая, претенцията се основава на вземане по подписано между страните споразумение от 27.12.2006г. за размера на дължимото по договор за изработка възнаграждение. Следователно, обстоятелствената част съответства на петитума на иска, поради което с оглед на защитата на ответника не е необходимо изброяването на всички извършени, но незаплатени С., предвид и на твърдението за направено от изпълнителя частично плащане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените въпроси са относими към основанията за отмяна на неправилните решения по чл.281, т.3 ГПК. Доводите, че искът е уважен без да са оформени количествено- стойностни сметки и без да е изслушано заключение за действителната стойност на изпълнените С., имат значение за обосноваността на въззивния акт, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, с оглед на законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол, предвид на функциите на ВКС като инстанция за проверка по правилното прилагане на правото, а не фактите по конкретния спор. В цитираното от касатора решение на ВКС – за определяне на възнаграждението според фактически извършените работи по действителните цени, не представлява задължителна за съдилищата практика, приложима при всеки договор за изработка. В случая, въззивният съд е приел, че цената е уговорена между страните, работата е приета и документите за приемането й не са оспорени, поради което е приложил нормата на чл.266, ал.1 ЗЗД съобразно с тълкуваните уговорки между страните относно начина на приемане и за размера на дължимото възнаграждение.
Процесуалният въпрос “за приложението на чл.269 ГПК” е свързан с твърдението, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по оспорената истинност на протоколи № 5 и 6 и на протокол от 08.02.2007г., както за ненадлежното им оформяне от външна страна, така и за автентичността им. Позовава се на допълнителния отговор на исковата молба.
По въпроса за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК касационните основания следва да са конкретизирани, тъй като ВКС допуска обжалването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК при неяснота на правната норма. В случая, доводът би следвало да се квалифицира като липсва на произнасяне по въпроси, поставени с въззивната жалба – чл.269, пр.3 ГПК. За разглеждане на касационната жалба по същество ВКС следва да констатира дали са били заявени въпроси, които въззивният съд не е разгледал. На стр.4 от въззивното решение са обсъдени въпросите относно доказателствената стойност на писмените документи и тежестта за опровергаване на констатациите в тях, при препращане и към доклада на делото. Изрично е обсъдено възражението за липса на изписването на имената на лицето, подписало протокола от 26.10.2006г., а останалите твърдения, че е оспорена автентичността на документите е невярно. Изявление за оспорване на автентичността на писмените документи не е направено в отговора на исковата молба и в допълнителния отговор. При тези данни тълкуването на разпоредбата на чл.269 ГПК е без значение за крайния изход от спора, поради което касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати разноските на ответника за настоящото производство в размер на 2000 лв. за адвокатско възнаграждение по договор от 09.08.10г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 247/13.05.2010г., постановено по т.д.№ 84/10г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Държавна агенция “Държавен резерв и военновременни запаси”,[населено място], [улица] да заплати на [фирма],[населено място], кв.”Средана кула”, [улица], сумата от 2000 лв. /Две хиляди лв./ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.