О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
гр. София 04.04.2019 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1366/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С определение от 13.06.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 вр. чл. 292 ГПК вр. чл. 17 от Закона за Конституционния съд поради наличие на висящо к.д. № 10/2018 г. по описа на Конституционния съд на РБ.
Налице е произнасяне по поставения въпрос с решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по к. д. № 10/2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по настоящото дело следва да бъде възобновено.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Т., подадена чрез адв. К. М., против решение № 534/21.12.2017 г. по гр.д. № 826/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 136/09.08.2017 г., постановено по гр.д. № 88/2016 г. по описа на Районен съд – Павликени, с което спрямо В. И. Т. е прието за установено, че нотариално удостоверяване на подписа на Д. К. Т. в пълномощно от 14.10.2015 г. с нотариална заверка на подписите на С. М. Т. и Д. К. Т., рег. № 6058 и нотариална заверка на съдържанието с рег. № 6059 на Д. Т. – нотариус с рег. № *** в НК и район на действие съдебния район на РС-Велико Търново е нищожно; прието е за установено, че нотариално удостоверяване на подписа на Д. К. Т. в пълномощно от 20.10.2015 г. с нотариална заверка на подписките на С. М. Т. и Д. К. Т., рег. № 6199 и нотариална заверка на съдържанието с рег. № 6200 на Д. Т. – нотариус с рег. № *** в НК в района на действие на съдебния район на РС-Велико Търново е нищожно; прието е за установено, че С. М. Т. и Д. К. Т. са собственици на следния недвижим имот: УПИ *****, кв. ** по ПУП на [населено място], [община] от 727 кв.м., ведно с изградените в имота жилищна сграда с пристройка, лятна кухня, стопански сгради, подобрения и трайни насаждения при граници: улица, УПИ *****, УПИ ***** и УПИ ***** с данъчна оценка 5 451,30 лв.; прието е за установено, че С. М. Т. и Д. К. Т. са собственици на следния недвижим имот: УПИ ***-****, кв. ** по ПУП на [населено място] ч., [община] от 520 кв.м., ведно с изградените в имота жилищна сграда от 110 кв.м. и гараж от 28 кв.м., второстепенни и стопански постройки, подобрения и трайни насаждения при граници: от три страни улици, УПИ ***** и УПИ***** с данъчна оценка 6 302,80 лв.
В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Твърди се, че по делото не е конституирана съпругата на ответника, поради което съдът се е произнесъл недопустимо. Отделно се съдържат доводи за нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Счита, че решението е очевидно неправилно с оглед допуснатите от въззивната инстанция противоречия на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и поради необосноваността му, изразяваща се в противоречие на изводите със събраните доказателства. Формулиран е и следният въпрос „Въззивният съд, като съд по същество на спора, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения по доказателствата и доводи на страните ?”, във връзка с който касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Прилага преписи от съдебни актове – ТР № 1 /17.01.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 391/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. по описа на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. по описа на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по жалбата – С. М. Т. и Д. К. Т., подаден чрез адв. К. А., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Окръжен съд – Велико Търново се е произнесъл като въззивна инстанция по предявените от С. М. Т. и Д. К. Т. срещу В. И. Т. обективно и субективно съединени установителни искове за признаване нищожността на нотариални удостоверявания на подписа на Д. К. Т. в пълномощно от 14.10.2015 г. и пълномощно от 20.10.2015 г., както и за признаване спрямо ответника, че ищците са собственици на недвижими имоти в [населено място]. В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК съдът е приел, че първоинстанционното решение, с което исковете са уважени, е валидно, допустимо и правилно. По поддържаното от въззивника – ответник в първоинстанционното производство възражение за недопустимост на решението на Районен съд – Павликени, е приел, че същото е неоснователно. Посочил е, че съпругата на В. И. Т. не е негов задължителен другар и неконституирането ? като страна не води до недопустимост на съдебното решение,позовавайки се на Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС. За да се произнесе по основателността на претенциите, съдът е посочил, че С. М. Т. и Д. К. Т. се легитимират като собственици на двата спорни имота с нотариален акт № 92, т. 1, дело № 190/1987 г. на РС-Павликени и НА № 198, т. шести, рег. № 4228, н.д. № 805/2011 г. на П. П. – нотариус № *** в НК. Ответникът В. И. Т. се легитимира като собственик на УПИ *****, кв. ** по ПУП на [населено място] ч., [община] от 727 кв.м., ведно с изградените в него жилищна сграда, пристройки, стопански сгради и трайни насаждения с нотариален акт № 72, том V, рег. № 3636, н.д. № 672/2015 г. от 26.10.2015 г. на нотариус П. П., а по отношение на УПИ *****, кв. ** по ПУП в [населено място], [община] от 520 кв.м., ведно с изградените в имота жилищна сграда от 110 кв.м. и гараж от 28 кв.м., второстепенни и стопански постройки, подобрения и трайни насаждения – с нотариален акт № 51, том пети, рег. № 3485, н.д. № 654/2015 г. от 19.10.2015 г. на нотариус П. П.. При сключването на посочените два прехвърлителни договора ищците като продавачи са представлявани от ответника, действащ като техен представител съгласно процесните пълномощни с нотариална заверка на подписите и съдържанието – съответно за първия имот от 20.10.2015 г., а за втория имот от 14.10.2015 г.,а купувач е ответникът действащ в лично качество, доколкото в пълномощните е учредена и власт да договаря сам със себе си. От събраните по делото доказателства съдът е приел, че подписът на Д. К. Т. върху пълномощните е поставен от нея, но изписването на трите ? имена не е извършено собственоръчно от нея. Извършил е обоснован анализ на събраните доказателства – експертно решение на НЕЛК № 0469/04.04.2007 г. , експертно решение № 0646/16.03.2015 г. на МБАЛ Павликени, справка от ОУ „Б. К.“, [населено място] ч., изявленията на страните по чл. 176 ГПК, показанията на разпитаните свидетели нотариус Д. Т. и служителката в кантората ? О. Н., заключението по изслушаната и приета съдебно-графологическа експертиза и разпита на вещото лице в съдебно заседание ,и е достигнал до извод, че е обективно невъзможно Д. К. Т. сама да изпише имената си. От една страна това се дължи на заболяването на ръката ?, а от друга на ниския ?, съответстващ на неграмотност, образователен ценз. Окръжен съд-Велико Търново изрично се е произнесъл по релевираните от въззивника В. И. Т. възражения относно допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с назначаването и изслушването на експертиза. Посочил е, че вещото лице не се разколебава относно извода си, че Д. К. Т. не е изписала собственоръчно името си. Фактът, че е възможно тя да е сторила това с чужда помощ, не опровергава извода, че имената не са изписани собственоръчно съгласно изискванията на чл. 580, ал. 1, т. 6 ГПК. Тези изводи обуславят нищожност на извършеното нотариално удостоверяване на подписа на ищцата върху двете пълномощни – от 20.10.2015 г. и от 14.10.2015 г., с които В. И. Т. е бил упълномощен да се разпорежда с имотите на ищците С. М. Т. и Д. К. Т.. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 590 ГПК, съгласно която удостоверяването на датата, съдържанието и подписите на частен документ, каквито безспорно са двете пълномощни се извършва с надпис върху документа, при спазване на чл. 580 ГПК, включително и нарушената чл. 580,а л. 1, т. 6 ГПК. При тези съображения съдът достигнал до извод за нищожност на нотариалното удостоверяване по смисъла на чл. 576 вр. чл. 580, ал. 1, т. 6 ГПК, поради което и установителните искове за прогласяване нищожността на удостоверяванията на подписа на Д. К. Т. върху пълномощните са основателни и доказани. Изложеното е обосновало и изводите за основателност на предявените установителни искове за собственост върху процесните имоти. Позовавайки се на хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е посочил,че предявяването на исковете от страна на съпругата представлява оспорване на разпоредителните сделки по отношение на имоти в режим на СИО. Липсата на съгласие за разпореждане с имотите от страна на единия съпруг и изричното му противопоставяне на извършеното разпореждане го прави нищожно,поради което приобретателят по сключените сделки придобил от представител, действащ без надлежно учредена представителна власт, не може да придобие валидно правото на собственост върху процесните имоти и да се легитимира като собственик.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Същото разрешение може да се възприеме и по отношение на предвиденото с изменението на процесуалния закон основание за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“. Макар правно-технически разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК да следва основанията за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав намира, че на първо място следва да се произнесе по наведените доводи за недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение.
Касаторът счита, че решението е недопустимо, тъй като съпругата на ответника В. И. Т. не била конституирана като страна в производството, макар и той да твърди, че е придобил спорните имоти по време на брака си и в режим на СИО. Изложеното от касатора не може да бъде споделено. Правилно въззивният съд се е позовал на дадените задължителни разяснения за тълкуване на закона в Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари,поради което не е налице порок относно процесуалната легитимация на страните по делото, който да обоснове извод за недопустимост на решението. Не могат да бъдат споделени и доводите за действието във времето на цитираното тълкувателно решение, доколкото то е призвано да даде задължително тълкуване на разпоредба от закона и се прилага за всяка разпоредба, считано от влизането ? в сила, съгласно Закона за нормативните актове.
Не е налице и претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1 ,т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.Атакуваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Формулираният въпрос не е разрешен в противоречие с приложените съдебни актове, а във връзка със задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтичащо от характера на въззивното производство е налице трайна и последователна практика на касационната инстанция /решение № 59/14.04.2015 гр.д. № 4190/14, ВКС, IV г.о., решени №212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010, ВКС, II т.о., определение № 383/16.08.2016 по ч.т.д. № 1312/16, I т.о., решение № 114/15.05.2010 г. по гр.д. № 4232/08, IV г.о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/10, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/10, II т.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/13, II т.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1640/14, IV г.о., решение № 126/09.05.2011 г. по гр.д. № 421/09, IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/10, IV г.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/09, IVг.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/15, II т.о., решение № 392/10.01.20162 г. по гр.д. № 891/10, I г.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/16 г., I г.о. и др./, която изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че това основание въобще не е мотивирано от касатора. За изчерпателност следва да се посочи, че въззивният съд е анализирал обосновано всички събрани доказателства по делото. Изрично е посочено, че обстоятелството дали Д. К. Т. не е изписала името си или го е изписала с помощта на друго лице, е без значение, доколкото и в двата случая не е спазено изискването на чл. 580, т. 6 ГПК. Не отговаря и на истината твърдението на жалбоподателя, че вещото лице е било разколебано в изводите си. Категорично в приетата пред първа инстанция СГЕ е прието, че Д. К. Т. не е изписала името си, като ирелеванти съдът е счел обстоятелствата кой го е изписал вместо нея или дали някой е държал ръката ?. Следва да се посочи,че твърденията на касатора, че не са обсъдени доказателствата относно плащанията по сключените разпоредителни сделки, също са без правно значение, доколкото сделките не могат да бъдат валидизирани в случай, че са получени плащания.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 1366/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, IV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 534/21.12.2017 г., постановено от Окръжен съд – Велико Търново по гр.д. № 826/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: