О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.314
София.31.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 116/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. Л. , действащ като Е. с фирма „П”, с. Р., чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 244/03.10.2008 г. по гр.д. № 145/2008 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решението на Окръжен съд – Хасково по гр.д. № 831/2004 г., са отхвърлени предявените срещу „С” А. , гр. С. иск по чл.266 ЗЗД за разликата над 273 579.87 лева до 810 000 лева, ведно със законната сума върху тази разлика, считано от 25.05.2004 г. , както и иска по чл.86 ЗЗД – за разликата над 87 763.53 лв. до 120 000 лева. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е обезсилено като процесуално недопустимо решението на първостепенния съд, с което предявеният от Е. „П” иск за заплащане на възнаграждение по договор за строителство от 07.12.2000 г. е уважен като частичен иск.
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че при разглеждане на претенцията за заплащане на възнаграждение по договора за строителство, въззивният съд недопустимо е разделил иска, произнасяйки се за периода до 30.03.2001 г. и за периода след тази дата, а от друга страна недопустимо е разгледал правоотношенията във връзка с договора за цедиране на част от вземането от праводателя на ищеца.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване освен доводите за недопустимост, включително и поради това, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, се поддържа и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В подкрепа на твърденията, че са налице основанията по т.1 и т.2 на чл.280 ал.1 ГПК, касаторът се позовава на задължителна практика на ВКС- ТР № 1/17.07.2001 г. и на практика по отделни казуси. Изрично са формулирани следните процесуалноправни въпроси: относно пределите на търсената защита с предявения иск, очертани от основанието и петитума и относно редовността на исковата молба при предявен и изменен, с увеличаване на размера му, частичен иск. Посочен е и значим за изхода на делото материалноправен въпрос, а именно дали в конкретния случай установеното парично задължение на ответника по договор за строителство от 07.12.2000 г. в размер на 810 000 лв. е погасено частично, с твърдение, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с договора между страните и със закона.
В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа също така, че касаторът – ищец прави частичен отказ от иска в размер на сумата по цесията, в размер на 207 000 лв., като същевременно с това се прави искане за обезсилване на въззивното решение и оставяне в сила на първоинстанционното решение, с което искът е уважен изцяло, вкл. и за тази сума. По отношение на последната е заявено и алтернативно искане за отмяна на въззивното решение като неправилно.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съдебен състав на Пловдивския апелативен съд, след извършена цялостна преценка на събраните по делото многобройни писмени доказателствени средства и експертни заключения, е приел за частично основателен и доказан предявеният иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Изразено е становище, че за периода до 30.03.2001 г. изпълнението на възложените на праводателя на ищеца СМР следва да се преценява на база подписания двустранен протокол, в който страните са уточнили изпълнението по договора към тази дата – извършените работи като стойност и извършените плащания. От посочената в протокола сума 514 625.81 лв., въззивният съд, след приспадане на заплатените след тази дата суми по фактури общо в размер на 321 945.94 лв., е определил дължимата разлика – 192 679.87 лв. Решаващият състав е приел за доказани твърденията на ищеца, че след 30.03.2001 г., до прекратяване изпълнението на СМР/ поради отстраняването му от обекта през м.юни 2001 г./, му се дължи сумата 290 000 лв. От тази сума обаче е приспадната сумата от 207 000 лв., предвид сключения договор за цесия от 19.07.2001 г., по силата на който ЕТ”С”/ праводател на ищеца/ е прехвърлил на „Т„Марица” А. част от вземането си в размер на 207 000 лв., което Е. има да получава от ответното дружество – възложител по договора за строителство. В тази насока са изложени съображения, че ищецът не е носител на прехвърленото вземане, поради което за този период дължимото възнаграждение е 81 000 лв., а общо 273 679.87 лв.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че касационно обжалване не следва да се допуска. Безспорно, формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, които са пряко свързани с надлежното упражняване правото на иск и диспозитивното начало в процеса, са значими за допустимостта на атакувания съдебен акт, а за съблюдаването им съдът следи във всяко положение на делото, включително и във фазата по селекция на касационните жалби. В този смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Независимо от това обаче, в случая не съществува вероятност за недопустимост на обжалваното решение, предвид липсата на данни въззивният съд да е разгледал непредявени искове, както и липсата на данни за нередовност на исковата молба, след направеното в първоинстанционното производство изменение на иска за главницата. Всъщност, доводите на касатора са свързани с твърдяна неправилност на решението, на релевираните основания по чл.281, т.3 ГПК, поради разглеждане на иска по чл.266 ЗЗД за периода до подписване на двустранния протокол/ 30.03.2001 г./ и за последващия, след тази дата период до преустановяване на извършваните от праводателя на ищеца/касатор/ строително-монтажните дейности на обект „П” праводателя на ищеца/касатор/ на обектите. Тези доводи са относими към осъществената от въззивната инстанция решаваща правораздавателна дейност, но не могат да се преценяват в производството по допускане на касационно обжалване.
По отношение редовността на исковата молба, след извършеното изменение на иска, също липсват данни, подкрепящи твърдението касатора. В случая, въззивният съд е зачел обективираните в писмена молба на процесуалния пълномощник на ищеца/ стр.118 от първоинстанционното дело/ процесуални действия, изразяващи се в направено искане за увеличаване по размер на главницата от 10 000 лв. на 810 000 лв., без да е посочено, че искът продължава да бъде частичен, както е заявен с исковата молба. Именно тези действия са релевантни при определяне предмета на делото, а не отразяването им в съдебния протокол, което е отчетено от решаващия състав на апелативната инстанция.
Предвид изложеното по-горе, не се налага преценка за това, доколко е налице поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касационен контрол по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не е мотивирано и затова ВКС не дължи произнасяне по него. Независимо от това обаче, то би било и неоснователно, тъй като произнасянето по формулирания материалноправен въпрос е с оглед специфичните доказателства и доказателствени средства по делото и не е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Това основание за достъп до касационно обжалване би било налице тогава когато правните въпроси, разрешени в обжалваното въззивно решение са от значение за изхода на делото и разглеждането им допринася за промяна на създадена неправилна съдебна практика или за осъвременяването й, както и при необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на закона – при непълнота, неяснота или противоречия в закона.
Настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за частично прекратяване на производството по делото поради отказ от иска за сумата 207 000 лв., тъй като нито в жалбата, нито в допълнението към нея е формулирано ясно и категорично такова искане. Посочвайки обжалваемия интерес, касаторът препраща към несъществуваща точка /т.5/ от жалбата, а от друга страна, споменатия отказ от иска в тази част, е свързан с искане за обезсилване на въззивното решение и оставяне в сила на първоинстанционното решение и алтернативно за отмяна на въззивното решение. Така формулирания петитум на жалбата противоречи на законовите последици, настъпващи при отказ от иска, предвид на което ВКС не следва да се произнася.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 244 от 03.10.2008 г. по гр.д. № 145/2008 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: