О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 315
София, 27.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6945/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби вх.№ 7537/02.07.2013г. и вх.№10388/30.09.2013г. на Р. Д. М., подадени чрез адв. П., срещу решение на Апелативен съд – [населено място], № 854, постановено на 07.05.2013 г. по в.гр.д.№ 4635/2012г. и решение №1741/12.08.2013г., постановено по същото дело. С решение №854, постановено на 07.05.2013г., САС е потвърдил решение № 5877/15.08.2012 година, постановено по гр. д. № 3 877/2008 година по описа на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, І-16 състав, и е осъдил Р. Д. М. да заплати на Л. Н. Н. сумата 8 406.00 лева разноски по делото. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от Р. Д. М. срещу Л. Н. Н. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 чл. 26, ал. 2, пр. 2, пр. 3 и пр.4 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за дарение на парична сума в размер на 436 754.00 €, сключен на 23.06.2008 година между Р. Л. Н., в качеството й на дарител, и Л. Н. Н., в качеството му на надарен, до размера на сумата от 218 377.00 €. С решение №1741/12.08.2013г. САС е оставил без уважение искането на Р. Д. М. за допълване на решение № 854/07.05.2 013 година, постановено по гр. д. № 4 635/2 012 година по описа на Софийския апелативен съд по реда на чл.250 от ГПК. .
В касационна жалба вх.№ 7537/02.07.2013г. се релевират доводи за недопустимост на решението, както и за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В касационна жалба вх.№10388/30.09.2013г., се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на искането.
Ответната страна Л. Н. Н. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване и на двете обжалвани решения и за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащи на обжалване актове на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Като е съобразил изложеното в исковата молба и допълнителното уточняване на исковите претенции, направено от ищеца, САС е приел, че е сезиран с искове за прогласяване на нищожността на договор за дарение на парична сума в размер на 436 754.00 €, сключен на 23.06.2 008 година между Р. Л. Н., в качеството й на дарител, и Л. Н. Н., в качеството му на надарен, до размера на сумата от 218 377.00 €, като сключен при липса на съгласие от страна на Р. Л. Н. -чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД-това основание е посочено като главно, а при условията на евентуалност – поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави-чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД, както и поради липса на предписаната от закона форма-чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД, или чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД-липса на основание. Съдът е приел също, че правото да се иска прогласяване на нищожността на договорите е имуществено право, поради което е наследимо и преминава към наследниците на страната по договора. В тези случаи всеки наследник може да иска прогласяването на нищожността на договора до размера на неговата наследствена част, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от ЗН. Посочил е, че това правило има изключения в случаите, когато предметът на договора е неделим или ако правото на наследника, което се защитава по този ред, е от такова естество, че изисква прогласяване на нищожността на целия договор, но в случая се касае до твърдян договор за дарение на парична сума, поради което предметът на същия е делим. Целта на прогласяването на нищожността на договора е да отпадне обвързващата му сила по чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД между страните по него като се възстанови положението от преди сключването на договора. В този случай за ищцата интересът от отпадане на обвързващата сила на евентуалния договор за дарение е обоснован от това да получи част от сумата по банковия превод 436 754.00 €, равняваща се на наследствената й част от наследството на баба й. Тази част е 1/2 идеална част от наследството или 218 377.00 € от сумата по превода. За да обоснове решаващите си изводи, въззивният съд е посочил, че за да бъде прогласена нищожността на един договор трябва да бъде установено преди това неговото сключване. Едва след това може да се преценяват сочените от страната основания за недействителност на договора като същите се отнесат към изявленията на страните за сключване на договора, към съдържанието на възникналите от тях отношения и към фактическата обстановка при сключването на договора. В случаите когато между страните не съществува спор относно вида и характера на сключения договор съществуването на същия не трябва да бъде доказвано. Не е така в случаите когато съществуването на договора се оспорва от лицето, на което недействителността се противопоставя. В тези случаи по силата на чл. 154, ал.1 от ГПК доказателствената тежест да се установи съществуването на договора ще се носи от страната, която твърди, че такъв е бил сключен. Към момента на извършване на паричния превод на 23.06.2008 година ищцата не е била страна в отношенията между баба й и ответника – брат на починалия й баща, по повод на които е извършен превода. Същата е встъпила в тях едва след смъртта на Р. Л., в качеството си на неин наследник. Затова тя трябва да докаже твърденията си, че отношенията между наследодателката и ответника по повод на превода са такива по договор за дарение. Законът не освобождава ищеца по иск за недействителност на договор да доказва вида и характера на сключения договор, ако това обстоятелство се оспорва от ответника, както е в процесния случай. За установяване на това ищцата се позовава на посоченото по-горе нареждане за валутен превод от 23.06.2 008 година. Анализирайки го, съдът е приел, че същото не документира и удостоверява вътрешните отношенията между наредителя и получателя, по повод на които е извършен паричния превод. Посочил е, че по силата на чл. 225, ал. 2 от ЗЗД дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа – по надлежния начин за прехвърлянето им; че в случая е извършено предаване на движими вещи – пари, чрез нареждането за валутен превод от 23.06.2008 година, но същото не е достатъчно, за да се приеме, че е налице дарение; че предаването на движими вещи, в това число и парични суми, може да се извършва не само при сключване на договор за дарение, но и при договор за заем, договор за влог, може да представлява и действие, свързано с изпълнение на договорно задължение, като например плащане на цена по договор за покупко-продажба, по договор за изработка, а също така може да представлява и заплащане на обезщетение за непозволено увреждане или за неоснователно обогатяване. Затова е обосновал извод, че в случая ищцата е трябвало да ангажира доказателства освен за извършения превод и за действителните отношения между страните по него като установи че баба й е действала с намерение да надари ответника. Ищцата обаче не е ангажирала доказателства за посочените вътрешни отношения, поради което не е установила, че се касае до договор за дарение. Съобразно изложеното е формирал крайния си извод, че искът за нищожност на същия трябва да бъде отхвърлен. Посочил е, че с оглед приетото за установено, че не е доказано сключването на договор за дарение, не трябва да се разглеждат твърдените от ищцата основания за нищожност на този договор, включително и тези, основани на нередовности на нареждането за валутен превод от 23.06.2008 година. Посочил е също, че приложените към въззивната жалба електронни писма не съдържат изрично признание на предявените от ищцата искове за нищожност на договор за дарение, а предложението за спогодба и посочените в него предложения за взаимни отстъпки не се приравняват на такова признание. В решението си въззивният съд е констатирал, че в жалбата е поискано ако съдът отхвърли предявените искове за нищожност на договора за дарение да се произнесе по евентуално предявения такъв с правно основание чл. 30 от ЗН; че действително пред Софийски градски съд е бил предявен и иск с правно основание чл. 30 от ЗН за намаляване на твърдяното дарение до размера на запазената част на ищцата; че същият е бил предявен под условие, че исковете за нищожност бъдат отхвърлени; че Софийски градски съд е отхвърлил исковете за нищожност, поради което е бил задължен да се произнесе по иска с правно основание чл. 30 от ЗН, но не е сторил това, като липсва изрично произнасяне на съда в диспозитива на решението. Обосновал е извод, че за отстраняването на този недостатък съществува специален ред, установен в разпоредбата на чл. 250 от ГПК, поради което той не може да бъде отстранен по реда на въззивното обжалване.
След постановяване на това решение по делото пред въззивната инстанция е подадена от Р. Д. М. молба за допълване на въззивното решение по реда на чл.250 ГПК. С второто обжалвано решение тази молба е оставена без уважение. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с молбата си по чл. 250 от ГПК ищцата иска въззивният съд да се произнесе и по направените от нея искания за нищожност на разпорежданията и извършеното прехвърляне на парични средства и правото й на 218 377.00 €, независимо от характера на същото-едностранна или двустранна, възмездна или безвъзмездна сделка; поискано е също да се уважат предявените срещу ответника искове, така както същите са уточнени в молба от 12.11.2008 година, а също така и с молба с вх. № 7 733/04.02.2010 година – по-конкретно поискано е да бъдат признати за неистински оспорените от нея документи – нареждане за валутен превод от 23.06.2008 година и декларация за свързани лица от същата дата, както и да се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата има право на 1/2 идеална част от наследството на Р. Л., в размер на 218 377.00 €, заедно със законните лихви от 23.06.2008 година – датата на превода, която сума ответникът е получил без основание, както и да се приеме за установено, че извършеното разпореждане по банковата сметка на Р. Л. с притежаваните от нея вземания към банката е нищожно, поради липса на воля, съгласие, накърняване на добрите нрави, както и противоречие със закона, които искания са предявени евентуално в посочената поредност. Съдът е приел, че предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 чл. 26, ал. 2, пр. 2, пр. 3 и пр.4 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за дарение на парична сума в размер на 436 754.00 €, сключен на 23.06.2 008 година между Р. Л., в качеството й на дарител и Л. Н. Н., в качеството му на надарен, до размера на сумата от 218 377.00 €; че въззивният съд е извършил проверка на постановеното по делото решение на Софийски градски съд, като също е приел, че липсват доказателства за сключен договор за дарение, поради което е потвърдил обжалваното решение; че с оглед на това молбата, в частта й, с която се иска да се приеме за установено, че извършеното разпореждане по банковата сметка на Л. с притежаваните от нея вземания към банката е нищожно, поради липса на воля, съгласие, накърняване на добрите нрави, както и противоречие със закона, които искания са предявени евентуално в посочената поредност, представлява искане за преразглеждане на вече постановеното по делото решение, което е недопустимо да стане по реда на чл.250 ГПК, а следва да се извърши по реда на инстанционния контрол. Съдът е приел, че в останалата си част, посочена по-горе, а именно да бъдат признати за неистински оспорените от ищцата документи нареждане за валутен превод от 23.06.2008 година и декларация за свързани лица от същата дата, както и да се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата има право на 1/2 идеална част от наследството на Р. Л., в размер на 218 377.00 €, заедно със законните лихви от 23.06.2008 година – датата на превода, която сума ответникът е получил без основание, молбата се отнася до искания за допълване на решението на въззивната инстанция с обстоятелства, които не са намерили изражение в диспозитива на решението, постановено по гр. д. № 3877/2008 година по описа на Софийски градски съд. Счел е, че пропускът да се отрази в решението воля на съда, личаща от мотивите му, по своето естество представлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне по реда на чл. 247 от ГПК, а от друга страна липсата на формирана воля на съда както в мотивите, така и в решението по чл. 236, ал. 1 от ГПК е предпоставка за постановяване на допълнително решение по спорния въпрос. Това може да бъде извършено само от съда постановил решението, но не и от въззивния съд. След като за посочените по-горе обстоятелства не се съдържа произнасяне в решението на Софийски градски съд, то въззивният съд не е дължал произнасяне по тях и затова не е налице хипотезата на чл. 250 от ГПК по отношение на въззивното решение. Що се отнася до втората част от молбата, а именно да бъде разгледана претенцията на ищцата по чл. 30 от ЗН, то въззивният съд вече е изложил становището си по този въпрос в мотивите на решение № 854/07.05.2 013 година, постановено по гр. д. № 4 635/2 012 година по описа на Софийския апелативен съд.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановените от въззивния съд решения, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
По касационна жалба вх.№ 7537/02.07.2013г.:
На първо място в изложението си касаторът поддържа оплакване за недопустимост на обжалваното решение.
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая касаторът поддържа оплакването си с твърдението, че съдът не се е произнесъл по главния иск “за установяване правото на ищцата на ? част от сумата 436754 евро, получена от ответника, поради нищожност на Нареждане за извършване на превода по сметката на ответника поради липса на съгласие, както и останалите евентуални основания по чл.26 ЗЗД, за получена от ответника сума без основание”. В тази връзка поддържа и твърдение, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, алтернативно – произнесъл се е по евентуален иск, без преди това да се произнесе по главния иск. Според него това обосновава извод за недопустимост на решението. В тази връзка поставя въпросите : “допустимо ли е това решение, при произнасяне по непредявен иск”; “допустимо ли е произнасяне по евентуален иск, преди съдът да е разгледал и да се е произнесъл по главния иск” и “ длъжен ли е въззивният съд да върне делото на първоинстанционния съд за : произнасяне по главния иск, както и за допълване на решението при наличие на жалба против цялото решение, в която се инкорпорира искането за произнасяне по главния иск, както и за произнасянето по евентуалния иск, имащо характер на молба по чл.250 ГПК и съответно – липса на произнасяне на първата инстанция по някои от исковете, което искане се счита предявено в месечния срок по чл.250 ГПК”. Във връзка с тези въпроси сочи наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК като се позовава на решения на ВКС, постановени в производство по чл.290 ГПК, даващи правни разрешения по въпросите кога едно решение е недопустимо, какви са правомощията на въззивния съд при недопустимо първоинстанционно решение, при предявени главен и евентуален иск в каква последователност се разглеждат.
Твърдението на касатора е необосновано. Съображенията за това са следните : С исковата молба ищецът е заявил няколко претенции – по чл.124 ГПК – да се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата има право на 1/2 част от паричните авоари на наследодателката ведно с лихвата, считано от датата на превода; по чл.124 ал.4 ГПК за установяване неистинност на документите, въз основа на които е извършен превода на исковата сума – нареждането за превод и декларацията за свързани лица; 26 ЗЗД – за установяване нищожност на извършеното дарение на парични средства поради липса на воля, евентуално липса на съгласие, евентуално накърняване на добрите нрави, евентуално противоречие със закона, защото документите, въз основа на които е осъществен превода на сумата, са неистински; за установяване унищожаемост на същото разпореждане с парични средства, поради това, че Р. Л. не е могла да разбира и/или ръководи действията си, както и поради това, че документите, въз основа на които е извършен преводът, са съставени с измама; чл. 30 ЗН – за възстановяване на накърнената й запазена част от наследството на Р. Л. като наследник по права линия и по заместване на починалия й баща до размер на 1/3 част от сумата по превода. В исковата молба ищцата е посочила, че първите три иска са кумулативно съединени, като искът за нищожност на дарственото разпореждане е преюдициален по отношение на първия иск, както и, че искът по чл.30 ЗН е евентуален. С молба от 12.11.2008г. ищцата е уточнила, че не поддържа претенциите за унищожаемост на разпореждането; че не поддържа искането исковете да се разглеждат като кумулативно съединени; че искът по чл.30 ЗН е евентуален; че целта на процеса е да й се признае правото върху половината от сумата по превода на едно основание – поради нищожност на дарственото разпореждане, дължаща се на липса на съгласие, като останалите основания за нищожност се поддържат като алтернативни. В същата молба в края посочва и, че останалите основания за нищожност се поддържат като евентуални. Въз основа на изложеното първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ,чл. 26, ал. 2, пр. 2, пр. 3 и пр.4 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за дарение на парична сума в размер на 436 754.00 €, сключен на 23.06.2 008 година между Р. Л., в качеството й на дарител и Л. Н. Н., в качеството му на надарен, до размера на сумата от 218 377.00 €, и с евентуален иск по чл.30 ЗН. Същият извод е обоснован и от въззивният съд. Следва да се има предвид, че първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба – чл. 210, ал. 1 ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове; при евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск; а алтернативното съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете без значение, на кое от конкуриращите се основания ще го уважи. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. След като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Изпълнявайки така възложените му от процесуалния закон правомощия съдът въз основа на посоченото от самия ищец е обосновал извода си ,че главният иск е този за прогласяване нищожност на дарствената сделка. При иск за нищожност на сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато основанията са повече от едно /напр. липса на форма, липса на съгласие, заобикаляне на закона и т. н./, има множество искове. Възможно е те да бъдат предявени в самостоятелни, отделни искови производства , или с една искова молба. Във втория случай ще е налице обективно съединяване на искове, като според настоящия състав, то е в евентуалност, независимо от поддържаното от ищеца и съдът дължи разглеждане в поредност, съответна на естеството на поддържания порок. Нищожната сделка не съществува за правния мир и след като това е признато, няма правен интерес от установяване на същото, но на друго основание. Поради това, когато исковете за нищожност на една и съща сделка са предявени в общ процес, както е в този случай, решението ще се постанови по правилата за евентуално обективно съединяване на искове. Предвид изложеното, при съобразяване, че сам ищецът е посочил като главен иск този за прогласяване нищожността на сделката,определена от самия него като дарствена, както и с оглед на това, че предвид на предявените основания на останалите претенции, въведените основания не могат да съществуват едновременно, при съобразяване и на категорично изразената позиция на ищеца, че е без значение на кое от тези конкуриращи се притезания ще получи дължимата престация, стига да се постигне целта на производството – да й се признае правото на полагащата й се част от паричната сума, останалите искове следва да се разгледат като предявени при условията на евентуалност в поредност, съответна на естеството на правоотношението. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за недопустимост на решението в поддържания от касатора смисъл – не е налице нито произнасяне по непредявен иск, нито произнасяне по евентуален иск преди разглеждане и произнасяне по главен такъв. Не на последно място и непроизнасянето на съда по някой от евентуално предявените искове не обуславя извод за недопустимост на решението, а представлява непълнота, за отстраняването на която процесуалният закон е предвидил специален ред. Съответно и въпросът дали съдът се е произнесъл по всички преюдициални факти и искания е такъв, относим към правилността на решението, но не и към допустимостта на акта. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
В следващата част от изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице основания за допускане касационно обжалване на решението и във връзка с въпроса “дали при установяване на тези съществени процесуални нарушения, извършени последователно от първата и от въззивната инстанция, ВКС следва да върне делото на въззивния съд за нов доклад и произнасяне от него по исковете, по които няма произнасяне, както и по инкорпорираната във въззивната жалба молба по чл.250 ГПК, която САС да администрира към СГС за произнасяне или да отмени атакуваните решения като недопустими, или като незаконосъобразни и да върне на първоинстанционния съд делото за произнасянето по основните искове и едва в случай на тяхното неуважаване – по евентуалния иск по чл.30 ЗН”. Така поставен въпросът касае правомощията на касационната инстанция, но не и правните разрешения на въззивния съд, които са обосновали крайния му решаващ извод по спорното право, поради което и не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Касаторът не сочи и не обосновава наличие на специфични предпоставки във връзка с този въпрос, но предвид отсъствие на обща предпоставка, не се дължи и произнасяне в тази насока.
На следващо място в изложението си касаторът поставя въпроса : ”относно правомощията на съда да даде правна характеристика на исковете при обективното им съединяване както и да прецени съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от квалификацията, поддържана от страните”. Във връзка с този въпрос поддържа наличие на основанията по т.3 на чл.280 поради липса на съдебна практика и по т.1 на чл.280 ГПК като се позовава на решение №527 от 21.06.2010г. по гр.д.№1363/2009г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че “от изложените обстоятелства в исковата молба съдът извлича точното правно основание, въз основа на което решава конкретния правен спор по същество, както и преценява съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от квалификацията, поддържана от страните”. Обосновава наличието на основанието по чл.280 т.1 ГПК с твърдението си, че съдът се е произнесъл по евентуалния иск без да разгледа и се произнесе преди това по главния иск. Въпросът е релевантен, доколкото касае процесуалните действия на съда да даде правна квалификация на предявените искове и да определи съотношението помежду им въз основа на поддържаните от ищеца факти и заявените петитуми. Не са налице обаче специфичните предпоставки, поддържани от касатора. На първо място обстоятелството, че на касатора не е известна съдебна практика по поставения въпрос не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК. По спорните въпроси досежно правомощията на съда да даде правна характеристика на исковете при обективното им съединяване както и да прецени съотношението, в което се намират помежду си, е налице многобройна задължителна за съдилищата практика, която последователно се съблюдава от съдилищата. На следващо място с оглед и на вече изложеното по-горе в определението не е налице отклонение от тази практика и от въззивния съд, като не е налице и противоречие на правното разрешение по въпроса във обжалваното решение с това по приложения акт на ВКС, на който се позовава касаторът. Що се отнася до доводите на касатора за неправилно определена правна квалификация на предявените искове и съотношението ми, то същите са относими към преценката за правилността на решението с оглед твърдението за допуснати процесуални нарушения на съда. Тази преценка се извършва във втората фаза на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до нея, но не и в стадия на селектиране на касационната жалба.
В изложението си касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 и т.3 ГПК и във връзка с въпросите :” какви са правомощията на въззивния съд при липса на доклад по чл.146 ГПК или при непълен или неточен доклад на първоинстанционния съд при релевирани оплаквания в тази насока във въззивната жалба” и “ длъжен ли е съдът да извърши нов доклад по делото в случай на смяна на съставите на съда и съдиите, разглеждали делото, както и длъжен ли е следващият състав на съда да се счита обвързан от изготвения доклад и да постанови решението си в рамките на същия”. Обосновава наличието на основанията с твърдението, че по въпроса е налице противоречива практика и се позовава на такава, като представя различни съдебни решения. Обосновава наличието на противоречие с разбирането си, че въззивният съд е длъжен служебно да провери доклада, направен по делото от първостепенния съд и да изготви нов доклад при констатиране на липса на доклад, при непълен и неточен доклад, в каквато насока са и разрешенията по част от приложените актове. С така поставените въпроси не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка. По тези въпроси въззивният съд не е давал правно разрешение и крайните му изводи не са обусловени от тях. На следващо място въпросите са поставени общотематично, а не в контекста на конткретни правни действия на съда при разглеждане на делото и постановяване на обжалваното решение. Поради изложеното тези въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по наличието на спицифичните предпоставки, поддържани от касатора.
В изложението си касаторът поддържа и оплакване, че съдът не е обсъдил всички доводи и становища на страните, всички доказателства , не е обсъдил и доводите и доказателствата за наличие на извънсъдебно признание на иска. Тези оплаквания са касационни основания по чл.281 ГПК и не подлежат на преценка в настоящата фаза на касационното производство.
В обобщение липсва основание за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 854, постановено на 07.05.2013 г. по в.гр.д.№ 4635/2012г. по касационна жалба вх.№ 7537/02.07.2013г.
По касационна жалба вх.№10388/30.09.2013г. против решение №1741/12.08.2013г.
Изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към тази касационна жалба дословно преповтаря изложението, приложено към касационната жалба срещу основното решение. По поставените въпроси съдът вече изрази становище по-горе в определението си. Следва да се има предвид и това, че тези въпроси с оглед на изложените мотиви в обжалваното решение №1741/12.08.2013г. са неотносими към решаващите изводи на съда за неоснователност на молбата по чл.250 ГПК за допълване на въззивното решение. Това е достатъчно да се обоснове извод за липса на основания за достъп до касационно обжалване. Решението е постановено в производство по чл.250 ГПК. Релевантните въпроси се свеждат до това налице ли е твърдяната непълнота на въззивното решение или не както и непроизнасянето на първата инстанция по евентуално предявен иск поражда ли задължение за въззивния съд да се произнесе по този иск, съответно непроизнасянето обосновава ли извод за непълнота на въззивното решение. Такива въпроси обаче не са поставени от касатора , а съдът не може служебно да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид, тъй като това би довело до нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че следва да посочи и следното :
Безпротиворечива и постоянна е съдебната практика, вкл. на ВКС, че характерът на извършеното от страната процесуално действие се определя не от даденото му наименование, а от съдържанието му – в случая от искането, с което е сезиран съда. Доколкото самият жалбоподател в подадената пред САС въззивна жалба сочи, че първоинстанционното решение се обжалва посредством въззивната жалба в частта, в която съдът след отхвърляне на главния иск не се е произнесъл по евентуалния иск по чл.30 ЗН и е формирал искане за произнасяне по последния, следва да се приеме, че по същество тази част на въззивната жалба е молба за допълване на решението на първата инстанция. След като е констатирал това въззивният съд е следвало да изпрати делото на първата инстанция за провеждане на производство по чл.250 ГПК по тази молба. Същият не е сторил това. Както вече бе посочено това не обосновава извод за недопустимост на акта, в каквато насока са доводите на касатора. След приключване на настоящото производство обаче делото следва да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по молбата по чл.250 ГПК, инкорпорирана във въззивната жалба.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на атакуваните решения на въззивния съд до касационно обжалване с оглед на посочените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно установени н вастоящото производство такива в размер 8600лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решения № 854/07.05.2013г. и №1741/12.08.2013г. на Апелативен съд – [населено място], постановени по в.гр.д.№ 4635/2012г.
ОСЪЖДА Р. Д. М. да заплати на Л. Н. Н. сумата 8 600.00 лева разноски по делото за настоящата инстанция.
Връща делото на СГС за производство по чл.250 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: