5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 315
Гр. С.,24.04.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 878/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. Ч. от [населено място] срещу решение № 125 от 11.05.2011 г., постановено по в. гр. д. № 100/2011 г. на Великотърновски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 310 от 15.12.2010 г. по гр. д. № 293/2010 г. на Ловешки окръжен съд в частта, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК по отношение на П. П. Ч. съществуването на вземане в полза на „Р. /България/” ЕАД по запис на заповед от 02.08.2007 г., издаден за сумата 51 129.19 евро, ведно със законната лихва върху нея от 22.03.2010 г. до окончателното плащане, предмет на издадените в производството по ч. гр. д. № 319/2010 г. на Районен съд – Троян заповед № 211/26.03.2010 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, и са присъдени разноски на „Р. /България” ЕАД в размер на сумата 4 325 лв. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила при предпоставките на чл.296, т.2 ГПК.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК. К. поддържа, че въззивният съд недопустимо е абсолютизирал абстрактния характер на записа на заповед, издаден с гаранционна и обезпечителна функция по повод на каузално правоотношение, и свързаната с него самостоятелна отговорност на авалиста. Развива доводи за несъответствие със закона на изразеното в решението становище, че предявяването на вземането по каузалното правоотношение в производството по несъстоятелност на длъжника – издател на записа на заповед е ирелевантно за отговорността на авалиста, която остава да съществува в пълен размер, включително след погасяване на задължението на хонората към приносителя на записа на заповед.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за приложното поле на касационното обжалване са поставени въпросите за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, по повод на което той е издаден, и за последиците от реализацията на вземането по каузалното правоотношение спрямо вземането на приносителя към хонората и авалиста по менителничните правоотношения; за правната характеристика на менителничното поръчителство и обусловеността му от съществуването и размера на задължението по каузалното правоотношение, за чието обезпечаване то е поето; за задължението на съда да изследва всички възражения на длъжника за недължимост на вземането по записа на заповед, включително тези, основани на каузалните правоотношения между страните по издадения менителничен ефект; за възраженията, които авалистът може да противопостави на приносителя на записа на заповед в случаите на доказана негова недобросъвестност или злоупотреба с право. К. твърди, че посочените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката в определение № 530/11.08.2010 г. по т. д. № 1067/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 1569/18.02.2004 г. по гр. д. № 2576/2002 г. на ВКС, ІІ т. о. Позовава се и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация „Р. /България/” ЕАД – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор, в който е заявено и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане на ищеца „Р. /България/” ЕАД към ответника П. П. Ч. за сумата 51 129.19 евро, предмет на издадена и оспорена по реда на чл.414 ГПК заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, след като е приел, че в качеството му на авалист по запис на заповед, издаден на 02.08.2007 г. от [фирма] – [населено място] в полза на „Р. /България/ ЕАД, ответникът е задължен да отговаря към Банката за изпълнението на авалирания менителничен дълг. След преценка на съдържанието на записа на заповед е направен извод, че записът на заповед е редовен от външна страна с оглед изискванията на чл.535 ТЗ и че изискуемостта на обективираното в него задължение е настъпила с предявяването на менителничния ефект на длъжника [фирма] и на авалиста П. Ч. на 17.12.2009 г. Съобразена е липсата на възражения срещу действителността на самия авал, оформен с подпис на поръчителя върху лицевата страна на записа на заповед, като е прието, че авалът е действителен и е породил отговорност за поръчителя, която според чл.485, ал.1 ТЗ е тъждествена по съдържание и обем с отговорността на издателя на записа на заповед.
Решаващият въззивен състав е преценил като неоснователно основното защитно възражение на ответника – че не дължи сумата по записа на заповед, за който е поръчителствал като авалист, тъй като записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължение на издателя [фирма] към „Р. /България/” ЕАД по договор за банков кредит и вземането по договора за кредит е предявено в значително по-малък размер от Банката – кредитор в производството по несъстоятелност на [фирма] по т. д. № 101/2009 г. на Врачански окръжен съд, прието е от синдика и е включено в одобрените от съда списъци по чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ. Като се е позовал на чл.485, ал.2 ТЗ и на чл.465, ал.2 ТЗ, въззивният състав е обосновал становище, че абстрактният и самостоятелен характер на отговорността на авалиста изключват правото на последния да противопоставя на приносителя на менителничния ефект /Банката – ищец/ възражения за несъществуване на вземането, произтичащи от каузалните правоотношения между него и издателя на записа на заповед, доколкото авалистът не е страна по това правоотношение. Възприетото в този смисъл разрешение е аргументирано и със задължителната практика в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., с което е отречена възможността авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект лични възражения, основани на каузални правоотношения с издателя, ако самият той не е страна по каузалното правоотношение или ако не е доказал, че приносителят е бил недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. След преценка на доказателствата е направен извод, че в конкретния случай посочените изключения не са налице по причина, че ответникът не е страна по договора за кредит между „Р. /България/” Е. и не твърди да е поръчителствал по него в полза на длъжника – кредитополучател, а Банката – кредитор не е проявила недобросъвестност и не е злоупотребила с право към релевантния от гледна точка на чл.465, ал.2 ТЗ момент – придобиването на ценната книга, издадена с цел обезпечаване на предоставения в полза на издателя на записа на заповед банков кредит.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения против касатора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. Не са осъществени обаче допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, релевантни за достъпа до касация.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с несъответствие на въззивното решение с практиката в определение № 530/11.08.2010 г. по т. д. № 1067/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. Цитираното определение е постановено в производство по чл.288 ГПК и доколкото не разрешава правни въпроси по предмета на делото, не формира съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради това и с оглед разясненията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и т.1 от Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС определението не може да обоснове извод за отклонение на обжалвоното решение от задължителната практика на ВКС като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация.
Не е налице и противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката в приложеното към изложението решение № 1569/18.02.2004 г. по гр. д. № 2576/2002 г. на ВКС, ІІ т. о. Решението е постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ като в него е прието, че поради произтичащия от чл.465, ал.2 ТЗ самостоятелен неакцесорен характер на менителничното поръчителство /авал/, възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на поръчителя за задължаване наред с издателя на менителничния ефект, авалистът не може да се освободи от отговорност към приносителя на ефекта с други възражения, различни от възражението за пороци във форма на ефекта или на самия авал; Когато менителничният ефект е издаден с цел обезпечаване на вземане по друго каузално правоотношение, авалистът не може да противопоставя на приносителя възражения за несъществуване на вземането по ефекта, основани на каузалните правоотношения между хонората и приносителя, освен ако не докаже, че приносителят е недобросъвестен или че е извършил злоупотреба с право. В същия смисъл е и произнасянето в постановеното по реда на чл.290 ГПК, с характер на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Изразеното от Великотърновски апелативен съд становище по въпросите, посочени като обуславящи за приложното поле на касационния контрол, съответства напълно на цитираните решения. Въззивният съд е отрекъл правото на ответника – касатор да оспорва съществуването и размера на защитаваното с иска по чл.422 ГПК вземане по валидно авалирания от него действителен запис на заповед с възражения, изведени от каузалното правоотношение между издателя на записа на заповед [фирма] и приносителя „Р. /България/” ЕАД, след като въз основа на доказателствата по делото е приел за установено, че авалистът е чуждо на каузалното правоотношение лице и че не е доказано Банката – приносител да е действала недобросъвестно или да е злоупотребила с право към момента на придобиване на ценната книга. Съответствието с константната и със задължителната практика на ВКС съставлява пречка за допускане на въззивното решение до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е заявено надлежно, тъй като касаторът се е позовал на значението на поставените правно въпроси за точното прилагане на закона, без да поддържа, че същите са от значение и за развитието на правото. Независимо от това следва да се отбележи, че въззивното решение не би могло да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид съществуващата ясна законова уредба на отговорността на менителничния поръчител и създадената във връзка с нея задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, която не се налага да бъде изоставяна или осъвременявана.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 100/2011 г. на Великотърновски апелативен съд.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди сумата 1 225 лв., представляваща ? част от дължимото за касационното обжалване юрисконсултско възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 125 от 11.05.2011 г., постановено по в. гр. д. № 100/2011 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. П. Ч. от [населено място], [улица], да заплати на „Р. /България/” ЕАД – [населено място], [улица] – 20, сумата 1 225.00 лв. /хиляда двеста двадесет и пет лв./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :