6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 315
София,13.05.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 682/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу решение № 540 от 28.03.2012 г. по т. д. № 2346/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав решение № 786 от 03.08.2010 г. по т. д. № 1493/2006 г., поправено с решение № 420 от 21.04.2011 г., предявените от Агенцията срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове са отхвърлени, съответно: искът с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД за заплащане на част от първа разсрочена годишна вноска, пълни втора, трета и четвърта разсрочени годишни вноски от цената по приватизационен договор от 16.08.2000 г. е отхвърлен за разликата над 131.85 лв. до пълния предявен размер; искът с правно основание чл. 92, ал. 1ЗЗД за заплащане на неустойка по чл. 10.2. от приватизационния договор за забавено плащане на разсрочените годишни вноски е отхвърлен за разликата над 337.11 лв. до пълния предявен размер; искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по чл. 10.1. от приватизационния договор за неизпълнение на задължението за извършване на инвестиции през 2004 г. е отхвърлен за разликата над 2 210.50 лв. до пълния предявен размер; искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху неустойката по чл. 10.1. е отхвърлен за разликата над 50.05 лв. до пълния предявен размер. Предмет на касационната жалба са и присъдените в полза на ответното дружество разноски в размер на сумата 1 436.04 лв.
К. поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Счита, че изводът на решаващия състав за почти цялостно плащане на цената по процесния приватизационен договор е резултат от неприлагане на установената в чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност за погасяване на еднородните задължения. Изразява несъгласие и с приетата от въззивната инстанция база за определяне на дължимата неустойка за неизпълнение на задължението за плащане цената по сделката, като твърди, че в тази насока не е съобразена изричната уговорка между страните по чл. 5.1. от приватизационния договор. Релевирано е оплакване и по отношение извода за недължимост на неустойка за неизпълнение на задължението за извършване на инвестиции в обектите, находящи се в [населено място], [улица] [улица], обоснован с факта, че същите не са собственост на приватизираното дружество поради реституирането им на трети лица.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантен за спора е посочен следният материалноправен въпрос: „Съществува ли за ответника /купувач по приватизационния договор/ изискуемо задължение да извърши инвестиции в тези два обекта за процесния период 2004 г., предвид установено със сила на пресъдено нещо преди изтичане на исковия инвестиционен период, непритежавано от приватизираното дружество право на собственост върху същите,при условие, че купувачът е предложил извършване на инвестиции в тях, въпреки и знаейки за спора относно собствеността, като същият е поел задължението без условие с оглед изхода на делото по предявения от приватизираното дружество установителен иск, както и при условие, че тези два обекта са били във владение на приватизираното дружество за процесния период 2004 г.”.
По отношение на така формулирания въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на формирана трайно установена практика на ВКС.
Освен това, изложението съдържа подробни съображения /каквито са изложени и в самата касационна жалба/ за неправилност на въззивното решение по отношение базата за определяне на неустойката за неизпълнение на задължението за плащане на цената по приватизационния договор, както и по отношение приложимостта на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка касаторът твърди, че обжалваният акт противоречи на практиката на ВКС – решение № 533 от 21.06.2007 г. по т. д. № 271/2007 г. на ІІ т. о. и решение № 431 от 26.01.2005 г. по гр. д. № 1272/2003 г. на ІІ т. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на визираните в закона предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения за това е изложил в писмен отговор от 16.07.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да уважи иска на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за плащане на процесните четири разсрочени вноски от цената по сключения между страните приватизационен договор само за сумата 131.85 лв. и да го отхвърли за разликата до пълния предявен размер, въззивният съд, съобразявайки представените доказателства за извършени от купувача по сделката плащания и съобразно заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, е приел, че неизпълнената част от това задължение възлиза само на посочената сума. Като неоснователно е преценено становището на агенцията-ищец, че при преценката за основателността на този иск следва да бъде съобразена поредността за погасяване на задълженията, установена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като е изразено разбирането, че посочената разпоредба не намира приложение в настоящата хипотеза, доколкото тя касае само възнаградителните лихви, но не и обезщетенията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, нито мораторната неустойка. О. това, според съдебния състав, приложимо в случая се явява правилото по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, тъй като с оглед изричното изявление на купувача, обективирано в платежните документи, извършените от него плащания са предназначени за погасяване именно на задължението му за плащане на разсрочените вноски от цената по приватизационния договор. При определяне размера на дължимата неустойка за забавено изпълнение на това задължение въззивната инстанция е съобразила задължителната практика по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, като е изчислила същия на база отделната неплатена изискуема вноска от цената, а не на база целия размер на продажната цена, в какъвто смисъл е искането на агенцията-ищец. С оглед на това, за установения по делото период на забава в плащането на всяка отделна вноска е направен извод, че неустойката възлиза на сумата 337.11 лв.
По отношение на иска за присъждане на неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 3.1. от приватизационния договор за извършване на инвестиции за процесната 2004 г., въззивният съд е приел, че същият е основателен само за сумата 2 210.50 лв. По основния спорен по делото в тази връзка въпрос, а именно – дали за ответника е съществувало задължение да извършва инвестиции и в имотите, находящи се в [населено място], [улица] [улица], е преценено, че такова задължение не е съществувало. Поради безспорно установения по делото факт, че посочените два имота са били реституирани в полза на трети за процеса лица, решаващият състав е счел, че независимо дали приватизираното дружество е упражнявало фактическа власт върху тях, в тежест на купувача по приватизационната сделка не е съществувало задължение да извършва инвестиции за поддържане и подобрения в тези два обекта, тъй като инвестициите не биха отишли в полза на приватизираното дружество, явяващо се бенефициер по инвестиционната клауза.
С оглед забавата на купувача за плащане на дължимата неустойка по чл. 10.1. от приватизационния договор 2 210.50 лв., обхващаща периода 28.06.2006 г. – 30.08.2006 г., въззивният съд е уважил акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 50.05 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване за достъп до касация, визирано в чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, с който се обосновава допускането на касационния контрол, следва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за възприемане на фактическата обстановка и за обсъждане на доказателствата по делото. От начина, по който е формулиран въпросът, следва, че отговорът на същия предпоставя, на първо място, изясняване съдържанието на поетите от страните задължения във връзка с изпълнение на инвестиционната програма. Следователно, преценката относно изпълнението на това задължение е резултат от тълкуването на клаузите на процесния приватизационен договор, което е част от изключителната правораздавателна компетентност на решаващия съдебен състав и е насочено към установяване на фактическата обстановка. Правилността на изводите, до които съдът достига въз основа на дейността си по тълкуване, не може обаче да бъде проверявана в производството по допускане на касационното обжалване, тъй като, съгласно указанията в цитираната задължителна съдебна практика, тя е предмет на самия касационен контрол.
Именно поради това, че касае тълкуването на конкретен договор, а не е свързан с приложимостта на определена правна норма, пораждаща необходимост от изясняване на съдържанието й чрез тълкуване, не може да се счете за осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Що се отнася до онази част от изложението, преповтаряща оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение досежно базата за определяне на неустойката за забава в плащането на разсрочените годишни вноски от цената по приватизационния договор и за приложимостта на нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, същото не съдържа конкретно формулиран въпрос, по отношение на който да бъде извършена преценка за наличие на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В цитираното по-горе тълкувателно решение изрично е подчертано, че посочването на релевантните за делото въпроси е задължение на самия касатор, като в правомощията на касационната инстанция е само тяхното конкретизиране и уточняване, но не и извеждането им от обстоятелствената част на изложението. Последица от неизпълнението на това задължение е недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Още повече, че твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС е и напълно неоснователно, тъй като изводите относно базата, на която следва да бъде определена неустойката за забавено плащане на разсрочените вноски от цената по приватизационния договор и за приложимостта на чл. 76, ал. 2 ЗЗД са изцяло съобразени със задължителната съдебна практика, съответно – с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на ВКС, І т. о.
Поради изложените съображения, настоящият състав счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 540 от 28.03.2012 г. по т. д. № 2346/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: