ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 315
София, 17.03. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1346 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. П. Ч. от гр. Н., приподписана от адвокат И, срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд от 28. ХІ.2008г. по в.гр.д. № 160/2008г.
Ответникът по касационната жалба Б. С. Б., живущ в к.к. Слънчев бряг, е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответниците Н. Д. Н., В. Г. Н., Х. Г. П., Е. И. П., Т. Т. Н., Г. С. Н., К. Т. П., М. И. Л., всички от гр. Н., Е. И. С., А. М. Ч., И. Т. Ч., всички от София, П. М. Ч. и Д. Ж. Ч., двамата от гр. П., не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БАС е отменил решението на Бургаския окръжен съд от 18.ІІІ.2008г. по гр.д. № 196/2007г. в частта, с която С. Ч. е осъдена да заплати на БОС държавна такса над 4896.14лв., и е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от същата срещу Б. С. Б., Н. Д. Н., В. Г. Н., Х. Г. П., Е. И. П., Т. Т. Н., Г. С. Н., К. Т. П., М. И. Л., Е. И. С., А. М. Ч., И. Т. Ч., П. М. Ч. и Д. Ж. Ч. искове за прогласяване нищожност на анекс към договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот, вписан под № 196/20.VІ.2002г., нотариално заверен на 19.VІ.2002г., поради неспазване на законовото изискване за нотариална форма и поради липса на основание – сключен без наличие на съсобственост между страните поради ликвидирането й със сключения на 27.V.2002г. договор за доброволна делба, и за прогласяване нищожност на сключения на 10.VІІ.2002г. между С договора за разпределяне на реално ползване на недвижими имоти поради липса на правно основание.
Въззивният съд е взел предвид, че с нот.акт № 80/25.ІІ.2002г. ищцата и ответниците В. Н. , Хр. П. , Т. Н. , К. П. , М. Л. , Ел. С. , П. Ч. и А. Ч. са закупили блок ІV от сградата на хотел П. в к.к. Слънчев бряг за 75300 щ.д. На 27.V.2002г. купувачите са сключили договор за доброволна делба /ДДД/, като са си поделили обектите в закупения имот – боксониери и апартаменти. Тъй като в договора не са взели участие съпрузите на купувачите към момента на покупко-продажбата /бракът между ищцата и отв. Б. , сключен през 1966г., е прекратен през 2004г./, на 19.VІ.2002г. съделителите и техните съпрузи са подписали анекс към договора. Анексът има само констативно-кекларативен характер, но не и договорен такъв с разпоредителен или какъвто и да било правопроменящ ефект. С него подписалите ДДД само констатират, че новоподписалите анекса лица са техни съпрузи, че придобиването на имота с договора за продажба е при условията на СИО и поради това имотите, поставени в дял на всеки съделител по ДДД, са собствени и на съответния негов съпруг. Тези констатации са законово уредени със СК и дори да не бяха направени в анекса, това не би променило законовите последици от договора за покупко-продажба за съпрузите на купувачите. Поради това е неоснователно твърдението за вещно-правен ефект на анекса и за задължителност на нотариалната му форма, което не обуславя възможност за прогласяването му за нищожен. Собствеността върху предмета на договора за покупко-продажба е придобита от съпрузите на купувачите към момента на покупката, а не с анекса към ДДД.
По претенцията за прогласяване нищожност на договора между С. Ч. и Б. Б. за разпределение ползването на описаните в него апартаменти е прието, че апартаментите, предмет на договарянето, са придобити от двамата по време на брака им в режим на СИО като бездялова собственост, в съсобственост тя се е превърнала след прекратяването на брака им през 2004г. Поради това договорът не е нищожен на твърдяното основание – липса на съсобственост между тях върху апартаментите, предмет на договарянето, поради нищожност на анекса, от който Б. черпел правата си на собственик върху тях.
По дължимата се държавна такса по претенцията за нищожност на договора за разпределяне ползването въззивният съд е приел, че тя с оглед данъчната оценка на осемте апартамента, предмет на разпределение, е 4896.14лв. на основание чл.55 ал.1 б. “г” от ГПК /отм./. Останалите посочени във въззивната жалба такси не са предмет на обжалваното решение, а на администриране хода на производството, и е следвало да бъдат оспорвани своевременно.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите от съществено значеншие за точното прилагане на закона и за развитие на правото: може ли с анекс към ДДД на съсобствен недвижим имот да се санира нищожно извършено нотариално удостоверяване; при определяне цената на иска намира ли приложение чл.55 ал.1 б. “б” от ГПК /отм./, към който препраща чл.55 ал.1 б. “г” от ГПК /отм./; може ли въззивният съд да откаже произнасяне за връщане на надвнесена държавна такса, когато това е направено с обжалване на първоинстанционното решение. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС съдът не се е произнесъл по въведения с въззивната жалба довод за нищожност на делбата, извършена с ДДД, като не е ценил не само обстоятелствата, с които страната обосновава иска си за нищожност, но и всички други обстоятелства, водещи до тази нищожност, защото, когато се произнася по нищожността на една сделка, ако съдът установи, че тя е нищожна на друго основание, следва да го констатира в мотивите и да го вземе предвид при постановяване на решението си; в закона не е предвидено саниране чрез анексиране; съдът не е ценил факта, че поради пороците си /на титулната му страница не присъстват всички съсобственици-съделители/ анексът е нищожен и не може да санира ДДД, анексът е нищожен и поради нарушение от страна на нотариуса на чл.470 и чл.474 ал.4 от ГПК /отм./; поради нищожността на ДДД нищожен е и анекса, в какъвто смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 39/20.І.1999г. по гр.д. № 841/1998г. V ГО. Съдебна практика по идентичен на разглеждания казус няма. Произнасянето по формулирания съществен процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Неправилно съдът изчислил дължимата се държавна такса по предявените искове. Тъй като те са вещни искове, следва в случая да се приложи чл.55 ал.1 б. “б” от ГПК /отм./. Решението противоречи на съдебната практика в определения № 326/24. ХІ.2006г. по гр.д. № 280/2006г. на ВКС и определение на ВтАС № 36/13.ІІІ.2007г. по ч.гр.д. № 78/2007г.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличие на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, а именно, произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е формулиран конкретно и ясно. Касационният съд няма правомощие да стори това служебно, което би било в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес, съдържащ се в разпоредбата на чл.6 от ГПК, както и с правото на защита на противната страна.
Материалноправният въпрос “може ли с анекс към ДДД на недвижим имот да се санира нищожно извършено нотариално удостоверяване” е поставен принципно, тъй като по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Решаващият извод на съда е, че анексът има само констативно-декларативен, а не разпоредителен /вещен/ характер, което обуславя правна невъзможност за прогласяване на нищожността му, но по него не е релевиран въпрос като основание за допускане на касационно обжалване .
По процесуалноправния въпрос за неподлагане на преценка от въззивния съд на сочените обстоятелства: Въведеният с въззивната жалба довод, че анексът е нищожен и тъй като се основава на нищожен ДДД /поради неучастие в него на всички съделители/, представлява изменение на обстоятелствената част на исковата молба, направено за първи път пред въззивния съд, което е в противоречие с разпоредбата на чл.116 ал.1 от ГПК /отм./, а следователно и недопустимо. Ето защо съдът не е бил длъжен да го съобразява при постановяване на решението си. С оглед и на решаващия извод в атакуваното решение, че констативно-декларативният, а не разпоредителен /вещен/ характер на анекса, обуславя правна невъзможност изобщо за прогласяването му за нищожен, не е от съществено значение за изхода на спора липсата на преценка и на други обстоятелства, водещи до неговата нищожност. Въпросът, че анексът е нищожен и поради нарушение от страна на нотариуса на чл.470 и чл.474 ал.4 от ГПК /отм./, е релевиран за първи път с изложението, поради което той не е такъв по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК.
Липсата в разглеждания случай на основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване прави невъзможна преценката за наличие на твърдяните допълнителни критерии за това по чл.280 ал.1 т. 1 – 3 от ГПК.
По процесуалноправния въпрос за приложимостта на чл.55 ал.1 б. “б” от ГПК /отм./ представеното определение № 36/13.ІІІ.2007г. по ч.гр.д. № 78/2007г. на ВтАС е неотносимо към разглеждания случай, тъй като с него съдът се е произнесъл по различен въпрос – за определянето на държавна такса по иск за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба, което по изричната разпоредба на чл.55 ал.1 б. “г” от ГПК /отм./ е по размерите по чл.55 ал.1 б. “б” от ГПК /отм./. По различен въпрос – за определяне на държавна такса по иск за нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане – е произнасянето и на състав на ВКС на РБ с определение № 326/24. ХІ.2006г. по ч.гр.д. № 280/2006г., което настоящият състав изиска служебно поради непредставянето му от касаторката с изложението. Следователно не е налице по поставения въпрос твърдяната противоречива съдебна практика.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника по касация Б. Б. следва да бъдат присъдени 300лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, ГО, от 28. ХІ.2008г. по гр.д. № 160/2008г.
ОСЪЖДА С. П. Ч. от гр. Н. да заплати на Б. С. Б., живущ в к.к. Слънчев бряг, 300лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: