3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
София, 02.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1111/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от А. С. В., чрез адв. Т. Г. Б., против решение № 205 от 15. 04. 2011 г. по в. гр. д. № 1182/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 228 от 8. 10. 2010 г. по гр. д. № 390/2009 г. на Кърджалийския окръжен съд. Сочи се неправилност на решението, изразяваща се в постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. чл. 26, ал. 2 и 31, ал. 1 ЗЗД, при допуснати процесуални нарушения и при несъответствие на изводите на съда с доказателствата по делото. Иска се отмяната му и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба М. С. Г., чрез адв. Н. К. П., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционно решение, с което са отхвърлени предявени искове с правни основания чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – за установяване нищожност на упълномощителна сделка и на сключен с недействителното пълномощно договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. За да постанови този резултат, съставът на съда е приел, че към подписване на пълномощното упълномощителят не е бил поставен под запрещение, не е бил в състояние на дееспособност и не е страдал от заболяване, водещо до неспособност да изрази правно валидна воля. Тези изводи е обосновал със заключенията на единичната и тричленна съдебномедицински експертизи, според които психическото разстройство, от което е страдал упълномощителят, е протичало пристъпно, а не с непрекъснат ход, с продължителни ремисии между пристъпите и съхранено ядро на личността, без негативни изменения в емоционално-волевата сфера и без разстройство на критичните способности и загуба на социалната адаптация и според които заключения към октомври 2008 г. същият е могъл да се грижи за имуществените си интереси и да взема самостоятелни решения. Съобразил е и показанията на ангажираните от ответницата гласни доказателства /лекуващия лекар на упълномощителя/, според които след получения инсулт същият е бил неподвижен, но напълно адекватен, в много добра ремисия и без психични проблеми. Не е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца поради противоречието им със заключенията на двете медицински експертизи. Приел е, че извършеното упълномощаване е валидно и при подписване на прехвърлителната сделка прехвърлителят е бил представляван надлежно от упълномощения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат следните правни въпроси: а/. материалноправен въпрос, свързан с „приложението на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 31, ал. 1 ЗЗД”- с твърдения, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС с незадължителен характер /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/; б/. процесуалноправен въпрос, свързан с необходимостта при предявен иск за нищожност на сделка като сключена при липса на съгласие поради заболяване съдът да изследва твърденията за влошено здравословно състояние на страната по сделката – с твърдение, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/; в/. процесуалноправен – ако ищецът е освободен от такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, то при отхвърляне на иска дължи ли разноските, направени от ответника за адвокатско възнаграждение – с твърдение, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Относно първия посочен по-горе въпрос – не е доказано твърдението на касатора същият да е решен в противоречие с практиката на ВКС. В представеното решение № 1117/28. 12. 1999 г. по гр. д. № 425/99г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че неспособността да се разбират или ръководят действията по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗЗД е налице, ако същата се дължи на слабоумие или душевна болест, а липсата на воля по чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице тогава, когато субектът не може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен под пълно запрещение или не е било възможно да образува воля по други причини, различни от слабоумие и душевна болест. В мотивите към обжалваното въззивно решение е прието, че упълномощителят не е страдал от заболяване, водещо до невъзможност за изразяване на правно валидна воля, както и че соченото в исковата молба заболяване /”душевна болест”/ е основание за унищожаемост на сделката по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, а не за нищожност на същата.
Вторият посочен по-горе въпрос също не е решен в противоречие с представените решения на ВКС – цитираното решение № 1117/28. 12. 1999 г. по гр. д. № 425/99г., ІІ г.о. и решение № 566/8. 07. 2009 г. по гр. д. № 2095/08г., ІV г.о. Съдът по настоящото дело е изследвал твърдението на ищеца, че към подписване на пълномощното упълномощителят е страдал от психично заболяване, водещо до невъзможност за изразяване на правно валидна воля, като е допуснал и изслушал две съдебномедицински експертизи /единична и тричленна/ и е събрал и гласни доказателства.
Разглеждането на последния въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл.чл. 83 и 78 ГПК, съотв. чл. чл. 63 и 64 ГПК /отм./ са ясни и формулировката им не поражда предпоставки за противоречивото им тълкуване – при отхвърляне на иска освободеният, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, от такси и разноски по делото ищец дължи на ответника заплащане на направените деловодни разноски /включително и за адвокатски хонорар/. По прилагане на посочените норми има създадена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна.
Поради липса на основанията по чл. 280 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалба сумата 300 лв. деловодни разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 205 от 15. 04. 2011 г. по в. гр. д. № 1182/2010 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА А. С. В. да заплати на Н. К. П. сумата 300 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: