2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
гр. София, 12.05. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2033 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Н. Р. срещу определение № 658/06.10.2014 г., постановено по частно въззивно гр. дело № 486/2014 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е отменено определение № 2701/17.09.2014 г. по ч. гр. дело № 2265/2014 г. на Варненския окръжен съд и е допуснато обезпечение на бъдещ иск на [фирма], който то възнамерява да предяви срещу жалбоподателя, до размер на сумата 17 500 EUR, претендирана като дължима продажна цена по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 12.11.2012 г. и изменен с анекс от 23.08.2013 г., ведно с обезщетение за забава в размер 1 800 EUR, чрез налагане на възбрана върху недвижим имот – ателие (подробно описано) в [населено място], собственост на жалбоподателя.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон, и необоснованост.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, както и за неоснователност на жалбата.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното гражданско производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) допустим ли е иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за реално изпълнение на парично задължение, при наличие на прекратена облигационна връзка и при несключен договор за покупко-продажба на недвижим имот; 2) налице ли е правен интерес от предявяване на иск за реално изпълнение, при наличие на факта, че предварителният договор по чл. 19 от ЗЗД не е обявен за окончателен. По отношение на така формулираните правни въпроси жалбоподателят сочи и трите допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно определение тези въпроси са разрешени в противоречие с решение № 118/06.10.2010 г. по търг. дело № 1053/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 27/09.09.2010 г. по търг. дело № 419/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 90/27.05.2011 г. по търг. дело № 674/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 28/25.02.2010 г. по търг. дело № 440/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както и с решение № 315/24.06.2009 г. по гр. дело № 6000/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 108/07.09.2009 г. по търг. дело № 570/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., и с определение № 114/26.02.2010 г. по търг. дело № 888/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; твърди и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
За да допусне обезпечението на бъдещия иск, въззивният съд е приел за установено, че бъдещият ищец твърди неизпълнение на задължението на жалбоподателя по предварителния договор и анекса към него за заплащане на уговорената цена за недвижимия имот, както и че насрещното задължение за прехвърляне на имота все още не е изискуемо, тъй като е уговорено в десетдневен срок след плащането на цената. Апелативният съд е намерил, че бъдещият иск е допустим и вероятно основателен, че е налице обезпечителна нужда и че предложената обезпечителна мярка е адекватна.
В мотивите към обжалваното определение въззивният съд не е обсъждал прекратена облигационна връзка между страните, каквато е хипотезата на първия процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя. Поради това, този въпрос не е обуславящ правните изводи в обжалвания съдебен акт и е без значение за изхода на спора по допускането на обезпечението, респ. – този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Тъй като въззивният съд е приел, че обезпеченият бъдещ иск за реално изпълнение на задължението за плащане на цената, уговорена в предварителния договор, е допустим, то вторият изведен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос несъмнено съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
По отношение на този въпрос, обаче не е налице никое от трите сочени от касатора допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Разрешение на този въпрос не е дадено в никой от посочените от жалбоподателя актове на ВКС, които нямат и нищо общо с казуса по настоящото обезпечително производство. Единствено в постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г., решение № 315/24.06.2009 г. по гр. дело № 6000/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС са изложени съображения за принципна неоснователност на претенция за заплащане на продажна цена по предварителен договор, който не е обявен за окончателен. Тези съображения, обаче не дават отрицателен отговор на изведения от касатора процесуалноправен въпрос относно правния интерес от такъв иск за реално изпълнение, а напротив – след като в решението на ВКС е обсъждана основателността, респ. – неоснователността на такъв иск, то това предпоставя неговата процесуална допустимост, включително наличието на правен интерес от него, като една от абсолютните процесуални предпоставки за тази допустимост. Както вече беше посочено, в обжалваното определение на въззивния съд, също е прието, че обезпеченият бъдещ иск е процесуално допустим.
Следователно, вторият изведен от касатора процесуалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с който и да било от изброените в изложението към жалбата, актове на ВКС.
Този втори процесуалноправен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази насока и самият жалбоподател не е изложил никакви съображения, а простото възпроизвеждане в изложението му на текста на т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да обуслови извод за обективното наличие на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на въззивното определение на апелативния съд не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 658/06.10.2014 г., постановено по частно въззивно гр. дело № 486/2014 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.