4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 318
гр. София, 16.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 4231 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. К. С. срещу решение № 1603 от 01.07.2019 г. по гр. дело № 1459/2019 г. на САС /Софийски апелативен съд/.
Ответникът по касация – „ТОКУДА БАНК“ АД, гр. София е изложил доводи по съществото на спора.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване, ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол,поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № 6414 от 14.10.2018 г. по гр. дело № 1080/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иск, предявен от Д. К. С. срещу „ТОКУДА БАНК“ АД, [населено място] по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде установено по отношение на ответника за несъществуващо към датата на предявяване на иска, на договорно ипотекарно правоотношение, учредено с нотариален акт № 58, том ІХ, рег. 16237, дело № 1495/2007 г. на нотариус В. И. по отношение на апартамент в [населено място], подробно описан в решението на САС.
Касаторът Д. С. е поддържала, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По първото основание е заявила общо, че въззивното решение „било произнесено“ в противоречие с изброена тълкувателна и казуална практика на ВКС. Посочено е още, че обжалваното решение било постановено в противоречие с решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и в нарушение на задължението на съда да се произнесе относно действителното съдържание на постигнатото съгласие между страните. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът С. е поставила въпросите – 1. „Кое е правното основание, в светлината на трактовките дадени в Тълкувателно решение № 4/2017 г. от 11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС и спазен ли е основния принцип на правото – справедливостта на правото, ипотекарния длъжник /купувача по договор за покупко – продажба на самостоятелен обект в ипотекирана сграда/, да бъде поставен в по – лошо положение от главния длъжник и солидарните длъжници като му бъде отречена възможността да направи възражение за изтекла погасителна давност и съответно същият да бъде поставен в положение, в което за него не тече погасителна давност и отговаря неограничено във времето за неудовлетвореното вземане на кредитора ?“; 2.“В случаите, когато един договор за банков кредит е сключен при условията на солидарна отговорност с трето лице и едновременно с това, в договора за банков кредит е уговорено, че солидарния длъжник се задължава за обезпечаване вземането на банката по договора за кредит, да учреди договорна ипотека върху свои недвижими имоти, следва ли при погасяването на обезпеченото вземане срещу солидарния длъжник, този факт да води и до погасяването на ипотеката, служеща за обезпечение на вземането, по силата на уговореното между страните в договора за кредит, предвид очевидната свързаност на солидарната отговорност с тази по учредената договорна ипотека ?“. Страната е направила оплаквани за неправилност на изводите на съда, затова че не е изтекла погасителна давност в изпълнителния процес, като въпреки позоваването си на задължителна тълкувателна практика, същият не бил отчел, че срещу Д. К. приобретател на един от ипотекираните апартаменти, „не е предприеман какъвто и да е изпълнителен способ от образуване на делото до вписване на възбраната на 03.06.2016 г.“. Това според страната поставяло въпросът – „Всеки отделен изпълнителен способ срещу конкретен длъжник или ипотекарен такъв засяга ли правоотношението между кредитора и другите съдлъжници/ипотекарни длъжници.“ Страната е заявила, че по този въпрос нямало съдебна практика. Лаконично е развито разбирането на касатора за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като е заявено , че решението било очевидно неправилно, „с оглед на факта, че ипотекарният длъжник е поставен в по – лошо положение от главния длъжник“.
Страната не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Изброяването на съдебна практика, без поставен въпрос, свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и обоснован като разрешен в противоречие с тази практика, не установява твърдяното наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Извън това обобщеният, съгласно изброената практика, извод на касатора, че с нея било прието, че прекъсването на давността има действие само срещу лицето, спрямо което е извършено изпълнителното действие не държи сметка, че тази практика третира съвършено различни правоотношения – от специална менителнична погасителна давност до упражняване на фактическа власт върху съсобствен имот, все хипотези, фактически различни от разглежданата и съответно ирелевантни към нея. По отношение на общото оплакване за противоречие с решение № 213/2017 г. на ВКС, ІV г.о., жалбоподателката не е уточнила договора, който счита за необсъден от съда, тъй като между страните по делото такъв не е сключван. Простото възпроизвеждане на части от мотиви, не обосновава твърдяното противоречие. Поставените във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно приетата със задължителна тълкувателна практика – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС дефинитивност на общото основание. Този извод се налага поради това, че първият поставен въпрос, изцяло хипотетичен и несвързан с решаващите мотиви на съда, съдържателно се основава на твърдението на касатора, че ипотекарният длъжник не можел да прави възражение за изтекла погасителна давност, тъй като това негово право било отречено. Освен, че това съждение е фактически невярно, тъй като съдът е разгледал възражението на касатора са погасителна давност в изпълнителното производство, така както, той е заявил, твърдението няма връзка с поетото ипотечно задължение, чиято правна природа и последици е изяснявана многократно в съдебната практика. Вторият поставен въпрос също е общ хипотетичен, изцяло изведен от защитните съображения на страната, а не от решаващите правни изводи на съда, обусловили постановения правен резултат. Третият поставен въпрос, въпреки изначалната си неяснота , с оглед смесването на понятията „изпълнителен способ“ и „изпълнително действие“, може да бъде възприет като релевантен дотолкова, доколкото, съдът е приел, че ипотеката обхваща целия дълг, а не само задължението на единия от длъжниците. Страната обаче и по трите въпроса не обосновава допълнително основание, с оглед определената дефинитивност на поддържаното такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснена с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Жалбоподателката е поддържала и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателката, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1603 от 01.07.2019 г. по гр. дело № 1459/2019 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: