4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 11.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 933/2012 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв.М. Г. от АК-В. като процесуален представител на Г. Ц. П., Т. Г. М., А. Г. М.-тримата от [населено място], Х. В. М. и С. А. М., Т. А. М. и Г. А. М.-последните от [населено място] срещу въззивното решение № 430 от 3.10.2012 г по гр.дело № 507/2012 г на Окръжен съд-Враца, с което е отменено решение № 416 от 20.5.2009 г по гр.дело № 2353/2006 г на Районен съд-Враца.
В касационната жалба се подържа, че атакуваното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закони при съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК се подържа, че е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.Твърди, че въззивното решение противоречи на задължителна практика на ВКС относно начина по който следва да бъде извършен анализа на свидетелските показания и конститараните в тях противоречия, като се изложат съображения защо се възприемат показанията на едната група свидетели, а се игнорират показанията на друга груба свидетели, както и относно въпроса за преценка на фактите в процеса по възникнал спор за материално право между две групи наследници.Представят се две решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, а именно : № 176 от 28.5.2011 г на ВКС по гр.дело № 759/2010 г на ГК, Второ ГО и решение № 194 от 28.4.2010 г по гр.дело № 15/2009 г на ВКС, Второ ГО.
Ответниците по касационната жалба П. П. В., Ц. И. Ц., Г. П. П., М. Т. Г. и Л. Т. М. оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния им представител адв.П. П..Подържат, че не са налице основанията за касационно обжалване, респ. касационната жалба е неоснователна.
С въззивното решение е отменено решение на районен съд [населено място] и са отхвърлени предявените от Г. Ц. П., Т. Г. М., А. Г. М., Х. В. М., С. А. М., Т. А. М. и Г. А. М. срещу П. П. В., М. И. К., Ц. И. Ц., Г. П. П., В. П. К., П. П. М., В. П. Д., Д. Т. М., Л. Т. М. и М. Т. Г. искове по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] наследодателят на ищците Г. М. П. е бил собственик на ливада с площ от 6, 5 дка в м.”Г.” в землището на [населено място], [община].
Предявеният иск е по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ.
От фактическа страна по делото е установено, че ищците Г. Ц. П., Т. Г. М., М. Г. П., А. Г. М., Х. В. М., С. А. М., Т. А. М. и Г. А. М. са наследници по закон на Г. М. П. починал през 1981 г, на които с решение от 7.7.1997 г по гр.дело № 2703/1996 г на основание чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ е признато по отношение на О.-гр.В. правото на възстановяване собствеността върху ливада от 6, 500 дка в землището на [населено място]-м.”Г.” в реални граници : север, запад и юг-шосето В.-Л., изток-дол и държавна гора.
Видно от решение № 310 от 14.10.96 г на ПК [населено място] на наследници Мито П. П.-общ наследодател на страните, починал на 26.1.1963 г е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху ливада от 6, 448 дка, осма категория, м.”Г.” имот № 010011 по картата на землището, при граници : № 010001 и № 010017.Съгласно неоспореното заключение на приетата по делото съдебно-техническа експертиза процесният имот е идентичен с описания в решението по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ, както и с имота, описа в решение на ПК, с което правото на собстевност е възстановено на името на общия на страните наследодател.
Представената по делото служебна бележка изх. № 943/14.12.2006 г на кметство [населено място] обективира данни, че съгласно емлячния регистър от 1943 г, декларациите за притежавани непокрити земеделски имоти от 1949 г и книгата на влезлите в ТКЗС от 1951 г, имотите в м.”Г.” са записани на името на Мито П. П., а на името на Г. М. П. липсват записани недвижими имоти в тази местност.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е преценил събраните по делото доказателства и е приел, че ищците не са установили, че към момента на внасяне на земите в ТКЗС процесния имот, е бил собственост на техния наследодател, тъй като липсват доказателства в негова полза е изтекла предвидената в ЗД (отм.) придобивна давност. Свидетелите на ищците не са установили владение на техния наследодател върху имот с посочените граници към момента на образуване на ТКЗС-1951 г.
Според касаторите въззивното решение противоречи на практиката на ВКС.Според решение № 176 от 28.5.2011 г на ВКС по гр.дело № 759/2010 г на Второ ГО, при преценка на свидетелските показания, съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията като при извършване на тази проверка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на част от показанията на свидетелите и защо. Само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.С решение № 194 от 28.4.2010 г на ВКС по гр.дело № 15/2009 г на Второ ГО е прието, че искът по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ е насочен към разрешаване въз основа на преценка на доказателствата на спора кой от наследодателите на страните е придобил на правно основание правото на собственост върху процесния имот, а оттам, че е притежавал това право към момента на образуване на ТКЗС.
Анализът на приложената към изложението практика, съпоставена с решението на съда не води до извод, че въззивното решение й противоречи.Установено е от писмените доказателства по делото, че собственик на имота е бил общия наследодател Мито П. П../ в този смисъл емлячния регистър от 1943 г, декларациите за притежавани непокрити земеделски имоти от 1949 г и книгата на влезлите в ТКЗС от 1951 г, в които имотите в м.”Г.” са записани на името на Мито П. П./.Наследник в полза на когото бащата приживе не е прехвърлил по надлежния ред правото на собственост върху земеделски имот не може да се легитимира като собственик, ако наследниците му не установят, че е владял имота спокойно за себе си в продължение на 20 години преди да ги внесе в ТКЗС.Спорният по делото въпрос кому е принадлежало правото на собственост към 1951 г е разрешен от въззивния съд с оглед ангажираните писмени и гласни доказателства и с оглед твърденията на самите ищци в депозираната от тях искова молба. Въз основа на тях съдът е приерл, че ищците не са установили правото на собственост по давност на техния наследодател, тъй като разпитаните свидетели не са установили конкретни факти относно осъщественото в продължение на 20 години спокойто и несмущавано владение на спорния недвижим имот, индивидуализиран по площ, местонахождение, граници или съседи.
Следователно не се касае за противоречие със задължителната практика на ВКС, а до преценка на конкретни доказателства сочещи на липса на осъществено придобивно основание от страна на праводателя на ищците, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Липсва направено искане от ответниците са присъждане на разноски поради, което съдът не следва да се произнася относно отговорността за разноски пред настоящага инстанция.
По горните съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 430 от 3.10.2012 г по гр.дело № 507/2012 г на Окръжен съд-Враца.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2