О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
гр. София, 13.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2868 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Застрахователно дружество „Бул Инс” АД срещу решение № 1446/11.06.2018г. по гр.д. №4842/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, X състав, в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение №4449/20.06.2017г. по гр.д. №9252/2015г. на Софийски градски съд, I ГО, 7 състав, в частта, с която касационният жалбоподател е осъден на основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) да заплати на Р. И. П. обезщетение за неимуществени вреди за причинени телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 03.06.2015г., над размера от 40 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2015г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не е съобразена практиката на ВКС по чл.290 ГПК и ППВС № 4/23.12.1968г. Поддържа също, че въззивният съд не е взел предвид икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на ПТП. Счита, че определеният процент на съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат е неоснователно занижен. Претендира и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касационният жалбоподател поставя като значим за изхода на делото следния материалноправен въпрос: Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС №4/23.12.1968г.; даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, е ли в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС №4/23.12.1968г.; правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 от ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане? Обосновава допустимостта на касационното обжалване и с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Позовава се на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г., ППВС №17/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №93/23.06.2011г. по т.д. № 43/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 33/21.03.2015г. по т.д. №543/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 36/08.03.2016г. по т.д. №507/2015г. на ВКС, I т.о. Налице е позоваване и на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация Р. И. П. поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира и присъждане на разноски.
Постъпила е и касационна жалба от Р. И. П. срещу въззивното решение в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният против ЗД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за разликата над присъденото обезщетение от 63 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касационният жалбоподател счита, че по делото не е доказана причинно – следствената връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, поради което неправилно е уважено направеното от застрахователя възражение за съпричиняване. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че определеният размер на обезщетението не отразява действителната тежест на причинения противоправен резултат, не съответства на степента на търпените неимуществени вреди, както и на промените в социално – икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на деликта. Претендира и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1/ Може ли гражданският съд да приеме, че вредата е съпричинена измежду действията на делинквента и увреденото лице, позовавайки се на приетото съпричиняване от наказателния съд в мотивите на осъдителната му присъда?; 2/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/23.12.1968г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 3/Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид и икономическата конюнктура в страната, освен указаните в ППВС №4/23.12.1968г. факти? Поддържа, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 67/15.05.2014г. по т.д. №1873/2013г. на ВКС, I т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о.
Ответникът ЗД „Бул Инс” АД не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от Р. И. П. неимуществени вреди за причинени телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 03.06.2015г., възлиза на 70 000 лв., като е намалил същото с 10 %, поради принос на пострадалия за настъпване на увреждането. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на претърпените неимуществени вреди, съдебната практика по сходни казуси, нормативно определените размери на лимитите на застрахователни обезщетения като отражение на обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на деликта, както и съпричиняването от пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.
По касационната жалба на ЗД „Бул Инс” АД:
Съгласно дадените в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай формулираният въпрос относно приложението на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, се отнася единствено до правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част. Погрешното отъждествяване от касационния жалбоподател на основанието за касиране на въззивния акт по чл.281, т.3 от ГПК с основанието за допустимост на касационния контрол не е годно да обоснове приложно поле на последния.
По отношение на приложението на чл.51, ал.2 от ГПК изобщо липсва формулиран въпрос, поради което не може да бъде извършена преценка за предпоставките по чл.280 от ГПК. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 17/18.11.1963г. не покрива изискванията за поставен конкретен въпрос, което както е разяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е задължение на самия касационен жалбоподател и неизпълнението на същото не може да бъде преодоляно със служебно извеждане на въпроса от касационната инстанция.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивния акт. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Настоящият състав на ВКС счита, че доводите, с които е обоснована „очевидната неправилност” на въззивното решение, не са свързани с наличието на такива особено тежки пороци. Очевидната неправилност според касационния жалбоподател се изразява в явна несправедливост на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди с оглед причинената на пострадалия средна телесна повреда. Това съставлява оплакване за неправилност по чл.281, т.3 от ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано.
По касационната жалба на Р. И. П.:
По отношение на формулирания първи въпрос не е изпълнена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Същият е неотносим към настоящия спор, тъй като обективира невярно интерпретиране на фактите по делото. В обжалваното решение липсва позоваване на задължителната сила на мотивите на присъдата по наказателното дело, както твърди касационният жалбоподател. В наказателното производство е прието, че процесното ПТП е настъпило в лентата за движение на пострадалия моторист (факт, по който не се спори), докато въззивният съд е обсъждал обстоятелството къде по ширината на пътното платно е настъпил ударът между лекия автомобил и мотоциклета. Позовавайки се на заключението на приетата по делото автотехническа експертиза, решаващият състав е приел за доказано, че ударът е настъпил на 0.75 м. вляво от разделителната линия на пътното платно, по посока движение на лекия автомобил, и е заключил, че движението на пострадалия в близост до разделителната линия е допринесло за настъпване на вредоносния резултат.
Формулираните втори и трети въпрос в своята цялост се отнасят до критериите по чл.52 от ЗЗД, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са относими към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Според указанията на т.II от ППВС № 4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС: № 158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о., № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. (цитирани от касационния жалбоподател) и служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., №171/18.11.2016г. по т.д. №2811/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., №226/08.12.2016г. по т.д. №2940/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., №199/30.11.2016г. по т.д. №2432/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., №177/27.10.2009г. по т.д. №14/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., № 59/29.04.2011г. по т.д. №635/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, в това число претърпените от касационния жалбоподател увреждания, проведеното лечение, периода на търпените болки и страдания, останалите от уврежданията трайни негативни последици – белези и ограничения в движението на лявата китка и левия глезен. Едновременно с това, като е приел, че към датата на произшествието – 03.06.2015г. обезщетението в размер на 70 000 лв. е в съответствие със социално – икономическите условия в страната, въззивният съд е съобразил и основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие, както и всички други фактори от значение за икономическата конюнктура. Намаляването на този размер до окончателната сума от 63 000 лв. е поради прилагане на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касационния жалбоподател за необоснованост на обжалваното решение представляват отменителни основания по чл.281, т.3 от ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
Цитираната в изложението съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията, не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
При този изход на спора на касатора Р. П. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1430 лв., което е уговорено само за изготвяне на отговора по касационната жалба на ответната страна. Неоснователно е възражението на „Бул Инс“ АД за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото. Касаторът „Бул Инс“ АД не е представил доказателства за заплатено от него адвокатско възнаграждение, поради което не следва да му бъдат присъждани разноски.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1446/11.06.2018г. по гр.д. №4842/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, X състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Бул Инс” АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Р. И. П., [ЕГН], с адрес: [населено място], [жк], [жилищен адрес] на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 430 лв. (хиляда четиристотин и тридесет лева).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.