6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 319
гр. София, 16.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 4159 по описа за 2019 година.
С определение № 519 от 29.11.2019 г. по ч. гр. дело № 4158/2019 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия състав на ІІІ отделение е съединено за общо разглеждане гр. дело № 4159/2019 г. на настоящия състав и ч. гр. дело № 4158/2019 г. на същия състав, като делото се разглежда под номера на първото дело, а именно гр. дело № 4159/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Община Харманли срещу решение № 1431 от 14.06.2019 г. по гр. дело № 5544/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – Министерство на отбраната гр. София е на становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол.
Ответниците по касация – В. Г. К. и С. Г. Ч. не са заявили становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване, ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, поради следните съображения:
С решение № 1431 от 14.06.2019 г. по гр. дело № 5544/2018 г. на Софийски апелативен съд е отменено частично решение от 02.08.2018 г. по гр. дело № 1558/2017 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени искове, предявени от В. Г. К. и С. Г. Ч. против Министерство на отбраната, [населено място] по чл. 49 ЗЗД, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове по чл. 49 ЗЗД са уважени частично спрямо Община Харманли.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът след посочване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставил следните въпроси: 1.„С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 ГПК в производствата по искове по чл. 49 ЗЗД, има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелство, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането, на който са настъпили вреди или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове ?“; 2. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е /има ли правен интерес/, ответникът по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти ?“; 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?“. Страната и по трите въпроси е изброила съдебна практика, с която счита, че тези въпроси били решени в противоречие с въззивното решение. Отново е посочено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и в тази връзка страната е обобщила трите въпроса по следния начин: Първия въпрос касаел възможностите за защита на ответниците по искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и с приложението на разпоредбата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Вторият въпрос бил свързан с преодоляването на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, свързан с приложението на чл. 178 и чл. 179 ГПК. Третият поставен въпрос бил относно задължението на съда при постановяване на съдебното решение и по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Страната пространно е развила своите съображения по така посочените въпроси. Освен това касаторът е поддържал и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като е изложил своите доводи за неправилност на решението. Други доводи не са развити.
Първият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като включва съдържателно различни по своята правна същност доводи, несвързани в общият контекст на въпроса. Не внася яснота и обобщаването, направено от страната и свързано от нея с разпоредбите на чл. 154 ГПК. С посочените изложения, касаторът е интерпретирал мотивите на въззивния съд относно това, че с оглед разпоредбата на § 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, язовирът е бил актуван като общинска собственост, основанието произтичало от закона, поради което и този акт легитимирал валидно общината като собственик на съоръжението. Това е решаващият извод на съда и с оглед този извод е приетото, но неправилно разбрано и интерпретирано от касатора пояснение, че предвид тази легитимация, обстоятелството, че язовирът е бил в патримониума на други субекти, преди възникване на правото е без правно значение, както и това, че ако общината твърди принадлежност на правото на собственост в лицето на друг правен субект, то това означава предявяване на чужди права. Това пояснение не съставлява решаващ извод на съда. То само мотивира съдът да не разгледа доводите в тази насока на общината, тъй като същите не променят направения вече от състава на въззивната инстанция извод относно доказаност на принадлежността на правото на собственост. Неправилната интерпретация на мотивите също не може да обоснове релевантност на общо поставения въпрос, който така формулиран е и вътрешно противоречив, не само защото не е свързан с решаващ извод на състава на САС, който изобщо не е приемал, че ответникът по иск по чл. 49 ЗЗД няма право да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, но и поради това, че касаторът смесва възражение по делото, защитна теза и упражняване на процесуални права, които по същество представляват различни процесуални правомощия. С оглед изложеното следва да се приеме, че първият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Същите съображения са относими и към втория поставен въпрос. Въпросът отново е формулиран при смесване на различни по своята същност процесуални действия, като служебното начало в процеса, правата на ответника по иск по чл. 49 ЗЗД да прави възражения. Още повече, че така зададен въпросът съдържателно се основава на възражение, оспорващо собствената легитимация на страната. Не внасят яснота в противоречивата каузалност на въпроса и пространно развитите съображения в тази връзка на страната, обобщени от нея като приложимост на чл. 178 и чл. 179 ГПК. Тези текстове третират доказателствената сила на документите и дефинират понятието за официален документ. И тук касаторът пространно, не неправилно е интерпретирал мотивите на съда. За да приеме принадлежност на правото на собственост в лицето на общината, съдът не се е позовал на акта за общинска собственост, а на основанието, на което този акт е издаден и което актът обективира, като е отчел че правото възниква не по силата на акта, имащ констативен характер, а по силата на основанието, което той обективира – § 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА и чл. 19, ал. 1, т. 4, б.“в“ ЗВ в редакцията, обн. ДВ, бр. 80/2011 г. С оглед тези правопораждащи, произтичащи от закона юридически факти, съдът е приел за установена принадлежността на правото на собственост, поради което ирелевантно е пространно развитото разбиране на страната относно правната характеристика на актовете за държавна и общинска собственост, както и тяхното оспорване и в тази връзка сочената практика на ВКС, с която изводите на съда не влизат в противоречие. Тук следва да се отбележи, че упражняването на процесуални права от страната /изведено от съдържанието на въпроса/ не е възпрепятствано от съда и с оглед защитната й теза, тя е могла да доказва всякакви релевантни според нея факти, но с установените от ГПК доказателства, а не с твърдения.
Третият поставен въпрос е общ за всички съдебни производства и немотивиран с конкретни процесуални пропуски на съда, пряко рефлектиращи върху обжалвания правен резултат, поради което не може да бъде приет за релевантен по конкретния правен спор. Този въпрос касаторът е извел от „подхода“, който съдът следвало да приложи – „дали съдът е длъжен да обсъди всички събрани доказателства“…, „да ги изследва поотделно…“, „…или може произволно да основе решението си на незначителна част от доказателствата“ – все общи доводи, несвързани с конкретно процедиране на състава, а само с оплакването на страната, затова че видно от съдържанието на решението, това не било направено, поради приетата „позиция“ на съда относно доказателствената сила на актовете за държавна и общинска собственост. Този въпрос е също така свързан с оплакването на страната, че „САС следвало да установи, кой бил собственик на процесния язовир“. Така направените доводи изцяло съставляват оплакване за неправилност на решението и се разглеждат във втората фаза на касационното производство, като свързани с оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Извън това следва да се отбележи, че процесуалната роля на съда изключва доказването на факти, като негово процесуално задължение. Така ищецът следва да докаже своя иск, което и същият е направил, като в случая, съдът е обсъдил релевантните факти и изложил своите изводи. С оглед на това поставеният въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание.
Жалбоподателят е поддържал и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Във връзка с изложеното следва да се добави още, че не обосновава извод за очевидна неправилност поддържаното от касатора становище, че след като не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то същите оплаквания следва да се разглеждат в контекста на основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Както вече бе изложено, съобразно горното тези доводи са ирелевантни. Касаторът е разгледал същите доводи изцяло в контекста на оплакванията за неправилност на акта, с оглед защитната му теза.
При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По частната жалба на В. Г. Каратопраклиева и С. Г. Ч. против определение № 2519 от 25.07.2019 г. по гр. дело № 5544/2018 г. на Софийски апелативен съд:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С определението, предмет на обжалване е оставена без разглеждане подадената от частните жалбоподатели молба по чл. 248, ал. 1 ГПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че липсата на изложение по чл. 80 ГПК води до процесуална недопустимост на производството по чл. 248 ГПК.
Определението е правилно.
В разглеждания случай, съставът на САС е отчел, че с решението, предмет на касационно обжалване, съдът се е произнесъл по поисканите разноски, като е присъдил в полза на жалбоподателките – на техния адвокат, представляващ ги по реда на чл. 38 ЗА сума от 2043.49 лв., адвокатско възнаграждение. При тези фактически данни законосъобразно е позоваването на състава на въззивния съд на т. 2 от ТР № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно която представянето на списък за разноските е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, в хипотеза на искано изменение на вече присъдени с решението разноски. Този извод е мотивиран в тълкувателната практика със съображението, че страната следва процесуално да въведе претенцията си по размер и въз основа на въведената по този ред претенция да бъде извършена преценка за основателност на искането за изменение на разноските. В случая няма спор, че списък по чл. 80 ГПК не е представен, като правно необосновано е твърдението на страната, че договорът за правна помощ и искането, направено в открито съдебно заседание били „надлежно представен списък за разноските“. Списъкът по чл. 80 ГПК има конкретни параметри и реквизити и същият не може да бъде заместван произволно от документи, установяващи претенцията за разноски, т.е. съставляващи основание за дължимостта им. Липсват основания да се приеме и това, че безплатно указаната правна помощ освобождава пълномощника от конкретизация на претенцията за разноски. Такъв извод не може да бъде направен от действащата процесуална уредба, а и страната не сочи конкретни доводи, с които да обоснове така направеното кратко оплакване. Поради това като правилно, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1431 от 14.06.2019 г. по гр. дело № 5544/2018 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2519 от 25.07.2019 г. по гр. дело № 5544/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: