4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София,29.03.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 88/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу определение № 229 от 01.10.2010 г. по в. ч. гр. д. № 447/2010 г. на Х. окръжен съд, с което е потвърдено определение от 25.05.2010 г. по ч. гр. д. № 373/2010 г. на Димитровградски районен съд за обезсилване на издадената в полза на [фирма] против [фирма] заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на основание чл.415, ал.2 от ГПК.
Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на постановеното от въззивния съд определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК е предявил иск за установяване съществуването на вземането, предмет на оспорена по реда на чл.414 от ГПК заповед за изпълнение, и че това обстоятелство е било известно на първоинстанционния съд, тъй като исковото производство по чл.415 от ГПК е образувано пред същия съдебен състав, пред който е било висящо заповедното производство.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следния съществен за делото процесуалноправен въпрос : „Следва ли да се счита, че не са налице представени доказателства, удостоверяващи предявяването на иска, при положение, че е налице искова молба, депозирана при условията и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК пред същия съдебен състав /съдия/, пред който е образувано заповедното производство”. Поддържа се, че по поставения въпрос липсва съдебна практика, поради което същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, алтернативно – че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение № 483/05.10.2009 г. по ч. т. д. № 444/2009 г. на І т. о. и определение № 572/30.10.2009 г. по ч. т. д. № 619/2009 г. на І т. о.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] -[населено място] е депозирал писмен отговор от 22.11.2010 г., в който изразява становище за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване и за неоснователност на подадената жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди определението на Димитровградски районен съд, с което на основание чл.415, ал.2 от ГПК е обезсилена издадената по заявление на [фирма] заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника [фирма] /сега [фирма]/, съставът на Х. окръжен съд е приел, че в определения от закона и указан в разпореждане от 24.03.2010 г. едномесечен срок заявителят не е представил доказателства пред съда, разглеждащ заповедното производство, за предявяване на иск по чл.415, ал.1 от ГПК срещу оспорилия заповедта за изпълнение длъжник. Като неотносими към релевантните за изхода на делото факти са преценени представените с частната жалба доказателства, установяващи своевременното предявяване на установителния иск по чл.415, ал.1 от ГПК. Обосновано е становище, че релевантен за обезсилването на заповедта за изпълнение на основание чл.415, ал.2 от ГПК е пропускът на заявителя да представи доказателствата пред съда, пред който е образувано заповедното производство, в рамките на преклузивния срок по чл.415, ал.1 от ГПК, в каквато насока са дадени изрични указания от първоинстанционния съд.
Въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните от частния жалбоподател основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос, макар и непрецизно формулиран, се свежда до съдържанието, изпълнението и последиците от неизпълнението на установеното в чл.415, ал.2 от ГПК задължение за заявителя в заповедното производство да представи пред съда, издал заповедта за изпълнение, доказателства относно предявяването на иск за съществуване на вземането в преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 от ГПК. Посоченият въпрос е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, предвид решаващите изводи на въззивната инстанция за наличие на визираните в чл.415, ал.2 от ГПК предпоставки за обезсилване на издадената в полза на частния жалбоподател заповед за изпълнение.
Въпреки значимостта на въпроса, по отношение на същия не е осъществена допълнителната предпоставка, специфична за релевираното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото като единно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за достъп до касационен контрол е налице в случаите, когато произнасянето на Върховния касационен съд по значимия за изхода на конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбата на чл.415, ал.2 от ГПК, която предвижда задължение за заявителя в заповедното производство да представи пред съда, издал заповедта за изпълнение, доказателства за предявяване на иск за съществуване на вземането, предмет на оспорената с възражение на длъжника заповед, в рамките на едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК, е ясна и пълна. По приложението на чл.415 от ГПК е създадена многобройна, непротиворечива и ненуждаеща се от промяна практика на Върховния касационен съд, отразена както в цитираните от жалбоподателя определения, така и в множество други определения, служебно известни на настоящия състав и достъпни чрез правно-информационната система „А.”, като напр. определение № 123/27.01.2010 г. по ч. т. д. № 736/2009 г. на І т. о., определение № 124/27.01.2010 г. по ч. т. д. № 20/2010 г. на І т. о., определение № 133/29.01.2010 г. по ч. т. д. № 41/2010 г. на І т. о., и др. В посочените определения е възприето разбирането, че представянето на доказателства пред съда, разглеждащ заповедното производство, за предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК установителен иск е задължение на заявителя; Изпълнението на това задължение е абсолютно условие, за да не бъде обезсилена заповедта за изпълнение на основание чл.415, ал.2 от ГПК; Доказването може да се извърши освен с представяне на изрично заявление, придружено с копие от исковата молба с удостоверена дата на депозирането й в регистратурата на съда, също и с представяне на съдебно удостоверение от съдебния състав, пред който е образувано исковото производство; Срокът за представяне на доказателствата съвпада със срока за предявяване на иска – един месец от датата на уведомяването за постъпилото възражение на длъжника и за възможността да се предяви иск за съществуване на вземането, предмет на оспорената по реда на чл.414 от ГПК заповед за изпълнение; За съда, разглеждащ заповедното производство, не съществува служебно задължение да проверява дали заявителят е предявил иск за съществуване на вземането в срока по чл.415, ал.1 от ГПК. Създадената по реда на чл.274, ал.3 от ГПК практика на ВКС не поставя под съмнение изискването за доказване на обстоятелствата относно предявяването на установителния иск по чл.415, ал.1 от ГПК и спазването на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 от ГПК от заявителя пред съда, разглеждащ заповедното производство, във всички случаи, без значение дали заповедното производство и исковото производство се развиват пред един и същ или пред различни съдебни състави. Поради съществуващата константна практика на касационната инстанция, съдържаща отговор на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос, разглеждането на въпроса няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за да се налага допускане на въззивното определение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Неоснователно е и позоваването на алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд в обжалваното определение не противоречи, а съответства напълно на създадената по реда на чл.274, ал.3 от ГПК трайна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.415 от ГПК.
Изложените съображения обосновават извод за отсъствие на сочените основания за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 120 лв. /съгл. договор за правна защита и съдействие № 31/29.10.2010 г./.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 229 от 01.10.2010 г. по в. ч. гр. д. № 447/2010 г. на Х. окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] -[населено място], ж. к. „Г.”, [улица], да заплати на [фирма] -[населено място], [улица], сумата 120 лв. /сто и двадесет лв./ – деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :