6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София,27.05.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1110/2014
година
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] и [фирма], Република Италия, чрез „Коструциони Линее Феровиаре България – Клон”, [населено място] срещу определение № 2304 от 21.10.2013 г. по ч. гр. д. № 3190/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Частният касатор Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] обжалва въззивния акт в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав определение № 2608 от 15.04.2013 г. по т. д. № 5780/2012 г., с което е уважено възражението на ответника [фирма], Република Италия, чрез „Коструциони Линее Феровиаре България – Клон”, [населено място] за неподведомственост на спора на съда и е прекратено производството по делото. Поддържа, че в тази част атакуваното определение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Основното му оплакване е за неправилно тълкуване чл. 69 от сключения между страните договор за извършване на строително-ремонтни работи от 26.02.2010 г. и срещу извода на съда, че посочената клауза не е нищожна. Според касатора, въззивната инстанция неоснователно е приела, че между страните е сключено арбитражно споразумение и че спорната клауза е валидна, без да отчете отсъствието на изрично уговорен от тях конкретен арбитраж като институция или арбитраж ad hok с конкретно посочени арбитри.
Като релевантни за допускането на касационното обжалване частният касатор Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] поставя въпросите: „1. Позоваването в договора между страните единствено на правила за арбитраж, без да бъде посочен /индивидуализиран/ конкретен търговски арбитраж, може ли да се приеме за валидно сключена арбитражна клауза; 2. Налице ли е валидно арбитражно споразумение при неспазване изискванията на чл. 7 ЗМТА”. По отношение на първия въпрос се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 281 от 07.05.2012 г. по ч. т. д. № 215/2012 г. на І т. о. и определение № 391 от 22.05.2012 г. по ч. т. д. № 235/2012 г. на ІІ т. о. и че е решаван противоречиво от съдилищата, с позоваване на определение от 21.05.2012 г. по гр. д. № 5079/2011 г. на СГС и определение от 16.07.2012 г. по т. д. № 2183/2012 г. на СГС. По съображения, че липсва практика по чл. 7 ЗМТА и че въззивното определение е в противоречие с тази норма, по отношение на втория въпрос касаторът заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], Република Италия, чрез „Коструциони Линее Феровиаре България – Клон”, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 13.12.2012 г. Претендира присъждане на разноски по делото, в т. ч. и 3000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Частният касатор [фирма], Република Италия, чрез „Коструциони Линее Феровиаре България – Клон”, [населено място] обжалва въззивното определение в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав определение № 39139 от 07.06.2013 г. по т. д. № 5780/2012 г., с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски. Счита същото за неправилно поради противоречие с процесуалния закон и съдебната практика. Изразява несъгласие с извода на съда за несвоевременно представяне на доказателства за извършени разноски, като излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че при прекратяване на производството поради оттегляне на иска или на друго основание правото на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК се реализира с молба, предявена по реда и в срока по чл. 248 ПК, в който срок следва да бъдат представени и доказателствата за тяхното извършване.
Посоченият касатор аргументира допускането на касационното обжалване с всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по следните значими, според него, въпроси: „1. Задължително ли е при направено оспорване за подсъдност с писмен отговор на исковата молба, освен искането за присъждане на разноски от ответната страна, да бъдат представяни и доказателства за тяхното извършване или това може да бъде направено и с молбата по чл. 248 ГПК в случай, че съставът, уважил основанието за направеното възражение за подсъдност е отхвърлил искането на страната за присъждане на разноски, в частност адвокатско възнаграждение и разноски за представяне на доказателства, свързани с отговора (за преводи на документи, за копия и прочие); 2. Означава ли, че непредставянето на извършени разноски още с писмения отговор е основание за отхвърлянето им; 3. Следва ли при направено своевременно искане за присъждане на разноски те да бъдат отхвърлени само защото не са представени доказателства за извършването им или това може да бъде направено и с искането по чл. 248 ГПК; 4. При прекратяване на делото, което приключва с акт по чл. 81 ГПК, страната, направила искане за присъждане на разноски, може ли да упражни правото си по чл. 248 ГПК в случай, че не е представила доказателства за реално извършени разходи с писмения отговор на исковата молба и има ли преклузия за представянето им; 5. В кой момент следва да се присъждат разноските – след като са поискани преди или след приключване на делото; 6. Следва ли да се присъждат разноски, ако същите са поискани след обявяване на делото за решаване, респективно при постановяване на акт, с който производството се прекратява”. В подкрепа на твърдението за противоречиво решаване на посочените въпроси и за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС частният касатор представя множество определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 и чл. 274, ал. 3 ГПК.
Ответникът по тази частна касационна жалба – Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частните касационни жалби са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което са процесуално допустими.
За да потвърди първоинстанционното определение в прекратителната му част, въззивният съд е приел, че спорът между страните не е подведомствен на съда предвид изрично уговорената арбитражна клауза в чл. 69 от сключения между тях договор. Извършеното в същата препращане към Правилата за арбитраж на Международната търговска камара /ІCC/ е преценено като достатъчно, за да се счете, че независимо от липсата на конкретно посочване на вида на арбитража, арбитражната институция и имената на арбитрите, арбитражната клауза е валидна, тъй като съгласно тези правила: ІCC действа като орган по назначаването на арбитри по искане на страните; М. арбитражен съд на М. със седалище в П. е независим орган за арбитраж, който администрира разрешаване на спорове от арбитражни съдилища в съответствие с Правилата за арбитраж на ІCC /чл. 1/; страните могат да уговарят състав на съда /един или трима арбитри/, като в последния случай конституирането им става след подаването на искане до ІCC, чрез посочването от страните на двама от тях и назначаването на третия от съда, който е и председател /чл. 12/; мястото на арбитража се определя от съда, ако не е уговорено между страните.
Неоснователността на подадената от [фирма], Република Италия, чрез „Коструциони Линее Феровиаре България – Клон”, [населено място] частна жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК въззивният съд е мотивирал с липсата на представен в срока по чл. 80 ГПК списък на разноските и доказателства за извършването на такива, като е приел приложимостта на посочената норма и за хипотезата на прекратяване на производството по делото по аргумент от разпоредбата на чл. 81 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на въпросите, поставени от частния касатор Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място], не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводът за това, налице ли е валидно арбитражно споразумение, е предпоставен от тълкуването на спорната договорна клауза, т. е. от обсъждането на определено доказателство по делото, което съгласно задължителните указания по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е относимо към правилността на обжалвания акт и е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Именно поради това, че се касае за тълкуване на конкретни и напълно различни договорни клаузи, не може да се счете, че е налице и твърдяното от частния касатор противоречие с посоченото от него определение № 281 от 07.05.2012 г. по ч. т. д. № 215/2012 г. на ВКС, І т. о., което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от цитираното тълкувателно решение.
Липсата на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на допълнителните предпоставки на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Отделно от това, те са и недоказани, тъй като, освен посоченото по-горе отсъствие на противоречие с релевантната практика на ВКС (определение № 391 от 22.05.2012 г. по ч. т. д. № 235/2012 г. на ІІ т. о. не е такава, доколкото с него не е допуснато касационното обжалване), напълно недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид обстоятелството, че представените две първоинстанционни определения на Софийски градски съд не съдържат данни да са влезли в сила и поради това не представляват практика на съдилищата съобразно разясненията по т. 3 от ТРОСГТК на №1/19.02.2010 г.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените от частния касатор [фирма], Република Италия, чрез „Коструциони Линее Феровиаре България – Клон”, [населено място] въпроси, свързани с присъждането на разноски и изменението на определението на съда по реда на чл. 248 ГПК. Даденият от въззивния съд отговор на същите е изцяло в съответствие с постановките, на приетото след постановяване на обжалвания акт Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 1, 2, 8 и 9). Именно поради наличието на посочената задължителна съдебна практика, не следва да се взема предвид формираната преди нея практика на ВКС, като не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, при който изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ определение № 2304 от 21.10.2013 г. по ч. гр. д. № 3190/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: