О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 01.06.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1106/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С” Е. , гр. С. срещу решение № 937 от 19.06.2009 г. по гр. д. № 792/2009 г. на Софийски апелативен съд /поправено с решение № 320 от 15.04.2010 г./. С обжалвания акт частично е оставено в сила и частично е отменено постановеното от Софийски градски съд, І отд., 5 състав решение № 56 от 23.09.2008 г. по гр. д. № 2355/2004 г., в резултат на което изцяло са уважени предявените от Х. Б. Г. от гр. С. срещу “А” Е. , гр. С. с фирма “С” ЕООД/ частични обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 252, ал. 1 ЗЗД да сумата 12 500.45 щ. д. като част от сумата 250 009 щ. д. и иск с правно основание чл. 257, ал. 2 във връзка с чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 2 783.25 щ. д. като част от сумата 55 566 щ. д., представляваща договорна лихва върху главницата 250 009 щ. д. за периода от 31.08.2003 г. до датата на завеждане на делото – 19.07.2004 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като моли за отмяната му и за отхвърляне на предявените искове. Изразява несъгласие с извода на съда за реално съществуващо задължение на дружеството към ищеца Х. Б. Г. за сумата 268 829.08 щ. д., като счита, че същият е резултат от неправилното тълкуване на клаузите на сключения между страните договор за финансово обслужване и управление на паричен ресурс от 24.03.2003 г. и анекса към него от 31.082003 г. Според касатора, решаващият състав не е отчел факта, че по делото не са представени писмени доказателства – финансово-счетоводни документи, установяващи превода /предаването/ на сумите, предмет на договора, което е в противоречие със законовата забрана за разплащане в брой за суми в посочения размер. Становището му за недължимост на претендираните суми е аргументирано и с твърдението за липса на надлежно прекратяване на процесния договор към датата на подаване на исковата молба, тъй като не са изпълнени условията по чл. 8, ал. 3, 4 и 5 от договора. Като неправилно касаторът счита присъждането и на претендираната договорна лихва с твърдението, че процесният договор не може да се квалифицира като чист договор за влог и поради това към него е неприложима разпоредбата на чл. 240, ал. 2 във връзка с чл. 257, ал. 2 ЗЗД.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е мотивирано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по значим за делото материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с трайната практика на Върховен касационен съд. Според касатора, това е въпросът за силата на договора, за тълкуването му и за последиците от неизпълнение на поетите с него задължения, като същевременно, обаче, е уточнил, че твърдяното противоречие с практиката е във връзка с установяване действителната воля на страните по сделката и за недопустимостта предаването на суми от едно лице на друго да се презюмира като дадени по договор за заем. В подкрепа на това становище са представени и конкретни съдебни актове – определения по чл. 288 ГПК и решения, постановени от ВКС и ВС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивният съд е приел, че ответното по исковете търговско дружество “А” Е. /понастоящем с фирмено наименование “С” ЕООД/ не е изпълнило поетото с процесния договор от 24.03.2003 г. и анекс към него от 31.08.2003 г. задължение да върне на ищеца Х. Б. Г. предоставената за съхранение и управление сума заедно с договорената за ползването й лихва. В резултат от тълкуването на постигнатите между страните уговорки относно предмета на договора, решаващият състав е приел, че същият съчетава в себе си едновременно договор за влог по смисъла на чл. 252 и сл. ЗЗД и договор за поръчка по чл. 280 и сл. ЗЗД. С оглед на това и предвид безспорния по делото факт, че след преустановяване на договорната връзка, считано от 20.02.2004 г., настъпило поради едностранното прекратяване на договора с отправено от доверителя/влогодател едномесечно предизвестие от 20.01.2004 г., е направен извод за основателност на претенциите – както за възстановяване на предоставената с договора и увеличена с анекса към него сума, така и за заплащане на възнаградителна лихва за ползването й съгласно чл. 240, ал. 2 във връзка с чл. 257, ал. 2 ЗЗД. Позовавайки се на изричната клауза на чл. 1, ал. 2 от договора и на анекса от 31.08.2003 г., съдържащи данни за реално предаване на суми от страна на ищеца Х. Б. Г. , съдебният състав е счел като неоснователно възражението на ответника за недължимост на връщането й, предвид липсата на доказателства за превеждането й по банков път в съответствие с императивните законови изисквания. Неспазването на същите е преценено като ирелевантно по отношение възникналото между страните правоотношение и пораждащо евентуални административноправни последици за тях. Не е споделен и доводът на дружеството, че процесният договор не е прекратен с отправеното му предизвестие от 20.01.2004 г., като в тази връзка съдът е отчел изрично предвидената в чл. 8, ал. 4 от същия възможност за всяка от страните да го прекрати с едностранно предизвестие от тридесет дни, на която разпоредба именно се е позовал ищецът в цитираното предизвестие.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Несъмнено, поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като решаването му е обусловило уважаването на предявените искове. По отношение на него, обаче, не е изпълнено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да е решен в противоречие с трайно установената практика на Върховен касационен съд.
Представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК актове не доказват наличието на такова противоречие. Преди всичко, необходимо е да се посочи, че двете определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не следва да бъдат обсъждани, тъй като същите не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Съгласно указанията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължителен характер имат само решенията, постановени по новия съдопроизводствен ред на чл. 290 ГПК.
Останалите два акта – решение № 788 от 15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г. на ОСГК на ВС – макар и да са относими към преценката по чл. 288 ГПК, не могат да обосноват допускане на касационния контрол.
В първото цитирано решение е посочено, че действителната обща воля на страните следва да бъде търсена от обстоятелствата, изявленията и поведението им при самото сключване на сделката, а не от изявленията им при предявяване на иска. Атакуваното с настоящата касационна жалба въззивно решение не съдържа изводи, противоречащи на така приетото от ВКС. Действителната воля на страните е установена чрез тълкуването на клаузите на самия процесен договор и анекса към него, а не на изявленията на страните в рамките на съдебното производство. Освен това, необходимо е да се подчертае, че преценката на събраните по делото доказателства, в т. ч. и тълкуването на договорите, е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/, но не могат да бъдат релевирани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол /чл. 280 ГПК/.
Второто посочено решение съдържа произнасяне по въпрос, който не е предмет на обжалвания акт. Видно от мотивите на същото, спорен по делото е бил въпросът за основанието, на което е извършено предаването на процесната сума между страните по делото. Прието е, че основанието за предаване на суми следва да бъде конкретно доказано и не може да се презюмира, че това е в изпълнение на договор за заем. Подобен правен проблем в настоящия случай не съществува, тъй като предаването на процесната сума е предмет на изрична регламентация между страните – в сключения между тях договор от 24.03.2003 г. и анекса към него от 31.08.2003 г. Квалификацията на породените от този договор правоотношения е направена от съда на база поетите от страните конкретни права и задължения, а не въз основа на презумпция за сключен договор за заем.
Поради изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 937 от 19.06.2009 г. по гр. д. № 792/2009 г. на Софийски апелативен съд /поправено с решение № 320 от 15.04.2010 г./.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: