О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
гр. София, 29.01.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5216/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. Ц. А. против решение № 1754 от 14.03.2014 г. по гр. дело № 15060/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Г състав.
Ответниците по касация – В. М. Д., В. Н. М., Р. Б. П., К. Б. С. не са взели становище.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете на Т. Ц. А. срещу В. Н. М., Р. Б. П. и К. Б. С. по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми по 2000 евро от всяка от ответниците, представляващи неустойка по договор от 21.04.2006 г., сключен между страните, включително в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта относно присъдените в полза на посочените ответници разноски е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /изм., ДВ, бр. 100/2010 г./, в сила от 21.12.2010 г. не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10000 лв. – за търговски дела. В случая всеки от предявените искове против посочените ответници е с цена под 5000 лв. Претендират се от всеки от тези ответници суми от по 2000 евро, които съгласно фиксирания курс на БНБ за еврото към българския лев, при който 1 евро отговаря на 1.95583 лв., възлизат на по 3911.66 лв. Предвид изложеното следва касационната жалба в посочената част да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част, с която съдът се е произнесъл по иска на Т. Ц. А. срещу В. М. Д. по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 6000 евро, представляваща неустойка по договор от 21.04.2006 г., сключен между страните, включително в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта относно присъдените в полза на В. Д. разноски, е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Претендираната от ищцата по отношение на В. Д. сума по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е 6000 евро, която съгласно фиксирания курс на БНБ за еврото към българския лев, при който 1 евро отговаря на 1.95583 лв. възлиза на 11734.98 лв., т.е. искът е с цена над 5000 лв. и касационната жалба срещу въззивното решение в тази част съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение в обжалваната пред ВКС част състав на Софийски градски съд е потвърдил решение № І – 34 – 27 от 08.05.2013 г. по гр. дело № 27690/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Ц. А. срещу В. М. Д. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 6000 евро, представляваща неустойка, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до изплащане на вземането и са присъдени разноски в полза на ответницата. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че между страните е възникнало договорно правоотношение, произтичащо от покупко – продажба на недвижим имот /поземлен имот в [населено място]/, като площта, посочена в договора се е оказала по – голяма от действителното пространство на имота и предвидената клауза, уреждаща последиците от отклоненията в площта не е реализирана. Съдебният състав е развил мотиви за това, че ищцата, купувач на процесния имот не е ангажирала доказателства за съдебно отстраняване от имота, както и доказателства, които да установяват наличие на съдебно производство по искове на трети лица срещу същата за защита на техни вещни или облигационни права. Софийски градски съд е обосновал и друг съображение, обуславящо изхода на спора, а именно, че наличието на такива права не се установява и в производството по настоящия иск. Мотивиран е извод за недоказаност на твърдението на ищцата, че част от процесния имот е собственост на трето лице и по- конкретно на Столична община с констатираната липса на акт за общинска собственост или какъвто и да е било друг документ, легитимиращ собственост на Столична община върху част от посочения имот. Следващите изводи на въззивния съд, направени въз основа на събраните доказателства по делото и техническата експертиза са за липсата на установеност, на чие име е записан имот № 2406, за който се поддържа, че е образуван от процесния имот с пл. № 1747 в кадастралния план. Предвид посочените мотиви Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката твърди, че въззивният съд се е произнесъл погрешно по материалноправен въпрос, който е формулирала, както следва: „дали правото на общината по чл. 199, ал. 2 от ЗУТ да изкупи част от недвижимия имот представлява право на трето лице по смисъла на чл. 190, ал. 1 от ЗЗД”. Като допълнителни основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателката е посочила, че цитирания въпрос „е съществен не само за решаване на делото, но е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по него не съществува практика на ВКС”. Твърдението, че Софийски градски съд се е произнесъл по този въпрос е необосновано, тъй като в мотивите на въззивното решение не е разглеждана хипотеза с описаното във въпроса съдържание. Второинстанционният съд е констатирал липсата на доказателства относно обстоятелството на чие име е записан имот с пл. № 2406, за който се поддържа, че е образуван от процесния имот с пл. № 1747 и при тази констатация, изключваща необходимостта от разглеждане на останалите обстоятелства – процедурата по изменение на устройствения план, участието на правния субект, на чието име е записан имот пл. № 2406 в същата процедура и резултатите от провеждането й, не е развил изводи по тях. Цитираният по – горе въпрос предпоставя доказване на посочените обстоятелства от ищцата, респективно формирането на правни разрешения по тях във въззивното решение, като липсата им изключва възможността за въвеждане на правен въпрос /общо основание за допускане на касационно обжалване/ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченият въпрос е обвързан със становище на жалбоподателката, без да е съобразен с разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, съгласно които общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл и формирал решаващите си изводи. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложението не са изложени и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая страната е възпроизвела нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не съставлява мотивирано изложение на основания за допускане на касационен контрол. При твърдение за липсата на практика на ВКС по конкретен въпрос е необходимо да се посочат разпоредбите, които според страната са непълни, неясни или противоречиви, а в приложението това изискване не е изпълнено. В този смисъл не са съобразени разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 4. Освен това жалбоподателката не е съобразила разграничението между „точното прилагане на закона” и „развитието на правото”, разяснено в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 4 – „точното прилагане на закона” е относимо към съдебна практика, която се нуждае от промяна, а не към хипотези, при които липсва съдебна практика.
Другият въпрос в приложението е квалифициран, като „съществен процесуалноправен въпрос” и е със следното съдържание: „…дали обстоятелството, че част от продадената вещ принадлежи на трети лице или веща е обременена с правата на трето лице, следва да бъде решен в отделно производство като предпоставка за правото на обезщетение по чл. 190, ал. 2 от ЗЗД или може да бъде решен като преюдициален въпрос в производството по делото за обезщетение на вредите”. Въпросът, в кое производство следва да бъдат установени правата на трети лица върху процесния имот – в съдебното производство по настоящия спор или в друго съдебно производство формира алтернатива, която въззивният съд не е преценявал като предпоставка за основателност на исковете. В тази насока твърдението в приложението, че „решаващият довод за отхвърляне на иска е изводът на въззивния съд, че искът за обезщетение не може да бъде предявен преди в друго съдебно производство да са били установени права на трети лица” е необосновано, като неотговарящо на изложените в мотивите съображения. Във въззивното решение мотиви с описаното съдържание не са формирани, а се направени изводи за недоказаност на твърденията на ищцата за вещни или облигационни права на трети лица върху процесния имот, както чрез друго съдебно производство, образувано по искове на такива лица, така и в настоящето производство. По въпрос с описаното в приложението съдържание въззивният съд не е формирал правни разрешения. Поради това със същият въпрос не се релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – съображение, самостоятелно обосноваващо недопускането на касационно обжалване на въззивното решение. В допълнение към изложеното е необходимо да се има предвид и следното. Приложените копия от решения на ВКС засягат различни видове съдебна практика – решението по гр. дело № 1515/2010 г. на състав на ІІІ г.о. формира задължителна практика по чл. 290 ГПК, решението по гр. дело № 5333/2007 г. на състав на І г.о. формира казуална практика. Решението по т. дело № 907/2004 г. на ІІ т.о. не формира съдебна практика, тъй като е постановено по ГПК – 1952 г. /отм./ и с него се възобновява висящността по правен спор, отменя се въззивно решение и делото се връща за ново разглеждане от друг състав, т.е. съдебният акт на ВКС не се ползва със сила на пресъдено нещо, като съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК , т. 3 не е в кръга на съдебните актове, формиращи основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Решението по гр. дело № 1515/2010 г. на състав на ІІІ г.о. е постановено по правен въпрос, който не е идентичен с поставения. Въпросът, по който се е произнесъл ВКС е: „явяват ли се вреда за купувача разноските по воденото дело за делба, след частична евикция, след като съсобствеността с третото лице е прекратена с доброволна делба”. От друга страна, както се посочи с поставения въпрос не е релевирано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпросите, по които са формирани решаващите мотиви на въззивния съд, включително относно евикцията не е налице отклонение от разрешенията, приети в това касационно решение, както и в решението по гр. дело № 5333/2007 г. на ВКС, І г.о.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в посочената по- горе част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Т. Ц. А. против решение № 1754 от 14.03.2014 г. по гр. дело № 15060/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Г състав в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения искове от Т. Ц. А. срещу В. Н. М., Р. Б. П. и К. Б. С. по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от по 2000 евро от всяка от ответниците, представляващи неустойка по договор от 21.04.2006 г., сключен между страните, включително в частта, с която е потвърдено решение № І – 34 – 27 от 08.05.2013 г. по гр. дело № 27690/2011 г. на Софийски районен съд, І гражданско отделение, 34 състав в частта относно присъдените в полза на В. Н. М., Р. Б. П. и К. Б. С. разноски.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 5216/2014 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето гражданско отделение в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1754 от 14.03.2014 г. по гр. дело № 15060/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Г състав в останалата обжалвана част.
Определението, с което касационната жалба на Т. Ц. А. се оставя без разглеждане може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението, с което не се допуска касационно обжалване не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: