4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
С. 15.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 12 март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 1201/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. С. от [населено място] поле, приподписана от пълномощника му адв. М. Д., срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд, № 497 от 27.07.2012г. по в.гр.д. № 381/2012г., с което е потвърдено решението на Русенския районен съд, № 247 от 08.02.2012г. по гр.д. № 9485/2011г., с което са отхвърлени предявените от М. В. С. против Методи И. И. искове за предаване държането на подробно описани земеделски земи, за разваляне на договора за наем на същите земи поради неизпълнение от страна на ответника и за осъждането му да заплати на ищеца сумата 3654,10 лв. наем за стопанската 2010/2011г.
Ответникът по касация Методи И. И. в представения писмен отговор от пълномощника му адв. Мария Г. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявените от М. В. С. против Методи И. И. искове въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е придобил процесните земеделски земи на 26.08.2011г. чрез покупко-продажба от А. А. Г., която на 17.07.2009г. е била сключила договор за наем на същите земи с ответника Методи И.. Договорът за наем е със срок до 01.10.2014г. и е вписан в имотния регистър на 24.09.2009г. Въз основа на представена по делото разписка от 03.09.2010г. съдът е приел, че наемателят е изплатил на Й. Г., съпруг на наемодателката А. Г., сумата 3 816 лв., представляваща наемната цена за нивите за стопанската 2010/2011г. От правна страна съдът е приел, че вписаният договор за наем е в сила и за приобретателя. В т. 13.3 от договора за наем е предвидено, че при отчуждаване на част от имотите договорът за наем може да бъде прекратен, но между приобретателя и наемателя не е постигнато такова съгласие. При това положение договорът за наем би преустановил действието си само при изтичане на срока на договора или при наличие на основание за развалянето му поради неизпълнение от някоя от страните. Приобретателят на имота е отправил до наемателя нотариална покана за едностранно прекратяване на договора поради неизпълнение от страна на наемателя на задължението му за изплащане на наемната цена за стопанската 2010/2011г., но видно от представената разписка плащане е извършено на овластено от кредитора лице, поради което и на основание чл. 75 ЗЗД изпълнението от страна на наемателя е точно. По тези съображения съдът е приел, че не са налице основанията за разваляне на договора за наем, същият продължава действието си и е задължителен за приобретателя. Предявеният в условията на евентуалност иск за разваляне на наемния договор е недопустим, тъй като договорът за наем не е сред изрично посочените в чл. 87, ал. 3 ЗЗД договори, които подлежат на разваляне по съдебен ред.
К. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по няколко въпроса. Първата група въпроси, свързани с договора за наем, са: „дали договорът има силата на закон за страните или след възникване на договорното основание за прекратяване, някоя от тях чрез изразяване на несъгласие има право да предотврати прекратяването на правната връзка между съконтрахентите”; „дали след възникване на основанието за прекратяване, упражняването на правото зависи от едновластната преценка на една от страните”; „дали едностранният характер на правото на прекратяване произтича от основание, предвидено в писмен договор, се обуславя от вписване на изрична уговорка, сочеща възможността на всеки един от съконтрахентите самостоятелно едностранно да го прекрати”; „дали съдът е длъжен да тълкува разпоредбата за прекратяване на договора /т. 13/ заедно с хипотезата на т. 3 от същата разпоредба като неясна, двусмислена и спорна между страните, с оглед изясняване изявената и обективирана в писменото им съглашение обща воля, изследвана в контекста на съотносимост на уговорката с останалите клаузи на договора”; „дали е допустимо и валидно устното упълномощаване за извършване на действие /получаване на наемната сума/, за което страните са въвели специална писмена форма чрез съставяне на касов ордер или разписка”. Поставя и следните процесуални въпроси: „допустимо ли е със свидетелски показания да се установява съществуването на обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт”; „допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на установено с писмен договор парично задължение за изплащане на наемната цена”; „при противоречие в показанията на свидетелите дали съдът е длъжен да ги сравни и посочи конкретен съществен признак, по който не поставя под съмнение точността на възприятията на определен свидетел във връзка с относимите факти по спора”; „допустимо ли е произнасяне по същество на спора без въззивният съд да формулира собствени мотиви, които да отразяват решаващата му дейност при формиране на вътрешно убеждение”. Прилага решение № 14/2002г. V г.о. ВКС по прилагането на чл. 87 ЗЗД, решение № 1168/2007г. ТК на ВКС по прилагането на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, решение № 62/2011г. ІІІ г.о. ВКС, решение № 23682012г. ІІ т.о. ВКС по прилагането на чл. 49 ТЗ, решение № 13/2011г. І т.о. ВКС по прилагането на чл. 537 ТЗ, и определение № 1537/2009г. ІІІ г.о. ВКС.
По поставените материалноправни въпроси по прилагането на чл. 87 ЗЗД не се констатира противоречива съдебна практика с приложените решения, нито въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма противоречие в съдебната практика относно задължението на съда да тълкува волята на страните по договора съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, нито относно това, че съгласно чл. 20а ЗЗД договорът има силата на закон за страните. В случая въззивният съд е извършил тази дейност като е изложил мотиви относно клаузата на т. 13.3 от договора за наем. Останалите въпроси, поставени във връзка с прекратяването на процесния договор за наем, съдържат условие, което не е прието за установено от въззивния съд. Както бе посочено по-горе съдът е приел, че ответникът е изправна страна по договора и липсва основание за прекратяване на действието му. Поради това поставените въпроси, съдържащи условието „след възникване на основанието за прекратяване”, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Втората група въпроси са във връзка с допустимостта на свидетелски показания за установяване на определени обстоятелства. Въпросът „допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на установено с писмен договор парично задължение за изплащане на наемната цена” не е от значение за решаването на делото, тъй като в случая плащането е установено с писмен документ. По втория въпрос длъжен ли е съдът при противоречие в показанията на свидетелите да ги сравни и да изложи мотиви на кои от тях дава вяра и по какви съображения, въззивното решение е постановено в съответствие с процесуалните правила и съдебната практика. Съдът е мотивирал подробно съображенията си защо дава вяра на показанията на св. Г. и не дава вяра на показанията на друг свидетел. Въпросът във връзка с начина на упълномощаване за получаване на наемната цена е разрешен от въззивния съд при точно прилагане на разпоредбите на чл. 37 ЗЗД, чл. 75, ал. 1 ЗЗД съгласно която изпълнението, извършено на овластено от кредитора лице е действително, и на ал. 2 от същата разпоредба съгласно която длъжникът се освобождава и когато добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Последният въпрос, свързан с мотивирането на съдебния акт, не се решава противоречиво, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В. решение съдържа анализ на събраните доказателства, изводи относно приетата от съда фактическа обстановка и правни изводи по спорния предмет.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд, № 497 от 27.07.2012г. по в.гр.д. № 381/2012г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: