5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
гр. София, 22.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4713/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 113369/30.08.2018 г. по регистъра на Софийски градски съд (СГС), подадена от М. П. Ч., Р. Б. Ч. и Я. Б. Ч., всички чрез пълномощник адв. К. срещу решение № 4020 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 10975/2017 г. на СГС, ГО, ІІ – В състав.
Ответникът по касационна жалба М. М. У., чрез пълномощник адв. Л., е подала писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 97528 от 20.04.2017 г. по гр. д. № 54780/2016 г. на Софийски районен съд, І ГО, 140 състав за отхвърляне на предявените от касаторите субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на суми, както следва: на М. П. Ч. сумата от 24 447. 84 лв., представляваща припадащата се част от платена на 16.02.2015 г. от Б. М. Ч. – съпруг и наследодател на тази ищца, в полза на М. М. У. сума при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба – 29.09.2016 г. до изплащането; на Р. Б. Ч. и Я. Б. Ч. сумата от по 9 779. 12 лв. за всяка от тях, представляваща припадащата се част от платена на 16.02.2015 г. от Б. М. Ч. – баща и наследодател на тези ищци, в полза на М. М. У. сума при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба – 29.09.2016 г. до изплащането.
Въззивният съд е постановил посочения правен резултат като е приел, че по предявените искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже само факта на плащането, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи плащането, съответно да задържи сумата. Установил е, че ответната страна е ангажирала доказателства за основанието за разместване на имущественото благо, изразило се в превод на процесната сума от 15 000 евро (29 337.45 лв.), а именно договор за дарение. Развити са съображения, че макар и да липсва писмена форма на това съглашение, наличието му е доказано със събраните допустими гласни доказателствени средства, доколкото е сключено между лица, намиращи се в указаната от нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК степен на родство (брат и сестра). Изложени са мотиви, че първоначалното основание за паричната престация, свързано с уговорка за прехвърляне на имот – каквото е било и вписаното в платежния документ при извършеното нареждане на сумата по банка, се е трансформирало в дарение. Прието е, че отношенията между брата и сестрата са се развили така, че намерението да осъществят прехвърляне на имот в полза на първия е заместено от желанието братът да надари сестра си със сумата, която вече й е била преведена и която тя е приела с последващото свое поведение. Въззивната инстанция е изложила аргументи, че дарственото намерение е осъществено от покойния бивш съпруг на първата касаторка и баща на останалите две, в полза на сестра му в израз на благодарност към нея за несъмнено установените по делото грижи в последните месеци от живота му. Като неоснователна е приета и претенцията на касаторката М. Ч. за връщане на половината от процесната сума на лично основание, като притежавана в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). В тази връзка е отчетено, че процесната сума е наредена от банкова сметка с единствен титуляр покойният Б. Ч.. Съобразно този факт съдът е направил извод, че всички средства по въпросната банкова сметка са представлявали негова лична собственост и се е позовал на установения в сега действащия СК режим на паричните влогове на всеки един от брачните партньори като изключени от обхвата на съпружеската имуществена общност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация.
Приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящ делото процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, намирала израз в ППВС № 1/13.07.1953 г. – т. 3. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискването за пълно изясняване на делото.
Въпросът е релевантен, защото е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, с оглед разрешаването на спора, предмет на делото, въз основа на извършената преценка на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Не се открива обаче поддържаното противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВС, дадена с ППВС № 1/13.07.1953 г. Въззивният съд е съобразил тази практика, защото е изпълнил задължението си на втора по ред инстанция по съществото на спора, която е ограничена в рамките на въззивната жалба, но се произнася след преценка на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, и е направил свои собствени фактически и правни изводи в пределите на въззивното обжалване при разрешаването на материалноправния спор. Тъй като дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция, поради това в случая въззивният съд е дал свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, формирал е свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги е изразил писмено в мотивите към решението си, съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в задължителната практика на ВС (ППВС № 1/1953 г.), на която касаторите се позовават.
Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по поставените правни въпроси, а именно:
-„Следва ли да бъде спазена особената форма за сключване на договор за дарение, а именно писмена с нотариална заверка на подписите, ако вещите, които се твърди да са предмет на дарението, са предадени на различно основание преди сключването му?“;
– „Може ли да се приеме, че е налице сключен договор за дарение при липса на доказателства за приемане на дарението?“ и
-„Следва ли съдът да уважи или отхвърли направено от ответника по иск по чл. 55 ЗЗД възражение за наличие на друго основание за обогатяването му с исковата сума, а именно сключен последващ договор за дарение, при положение че по делото не се конкретизира, нито се представят доказателства за размера на дареното?“
Първите два въпроса не са обуславящи делото, защото в първия случай въззивният съд не е мотивирал съображения за спазване на особена форма на договора за дарение, а именно писмена с нотариална заверка на подписите на страните, а е приел, че макар и да отсъства писмен документ, който да материализира съглашението, неговото сключване и съществуване е установено чрез допустими свидетелски показания, ангажирани от ответницата. Във втория случай съдът не е установил да няма доказателства за приемане на дарението. Напротив, изложил е мотиви, че има доказателства за този факт, изразяващ се в последващото поведение на ответницата да задържи сумата (т.е. след като е узнала за дарственото намерение на своя брат да я облагодетелства).
Третият повдигнат въпрос няма характеристиките на правен въпрос по смила на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото отразява становището на страната по правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, а и отговорът по него предпоставя обсъждане на доказателства. Въпросите от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не са правни въпроси. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК).
Освен изложеното, ще следва да се изтъкне и че не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателите норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Изложението, включително и в тази част не е съобразено с разясненията в цитирания по-горе тълкувателен акт, конкретно за разглежданата част с т. 4 от същия.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Твърдението за явна (очевидна) неправилност на въззивното решение също така не е мотивирано. Визираното основание за селекция на касационната жалба предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторите нямат аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.
В обобщение, настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и т. 3, и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателите следва да заплатят на ответника по касация разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 1 100 лв., платени в брой, като така извършеното отразяване за направеното плащане е достатъчно и има характер на разписка за получената сума (вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК).
Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4020 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 10975/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ – В състав.
ОСЪЖДА М. П. Ч. с ЕГН [ЕГН], Я. Б. Ч. с ЕГН [ЕГН] и Р. Б. Ч. с ЕГН [ЕГН], всички с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на М. М. У. от с. гр. сумата от 1 100 (хиляда и сто) лева – разноски за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.