О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 01.06.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 40/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба и допълнение към нея на “Б” ООД, гр. С. срещу решение № 91 от 21.05.2009 г. по в. т. д. № 454/2008 г. на Варненски апелативен съд, постановено по реда на чл. 218з ГПК /отм./, с което, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 276 от 25.06.2007 г. по т. д. № 590/2005 г., дружеството-касатор е осъдено да заплати на „С” Е. , гр. В. във връзка със сключения между тях договор от 18.11.2004 г. следните суми: сумата 1 875.31 лв. – остатък от стойността на изработени и приети СМР по актове обр. 19 от № 1 до № 25 след приспадане на 5 % гаранционна вноска и предварително предоставен аванс; сумата 2 323.18 лв. – неустойка за забавено плащане по т. 9.2. от договора за начислен ДДС по фактури №№ 2* и 236; сумата 6 799.19 лв. – равностойност на придобивната цена на материали, останали на обекта след прекратяване на договора; сумата 5 336.59 лв. – възнаграждение за изработени, но неприети СМР по актове обр. 19 № 26 и № 29, заедно със законната лихва върху нея, считано от 20.06.2005 г. до окончателното й изплащане; сумата 29 363.27 лв. – начислен ДДС върху стойността на СМР по актове обр. 19 от № 26 до № 34 и сумата 14 057.27 лв. – остатък от начислен ДДС за СМР по актове обр. 19 от № 1 до № 2*ъззивното решение е обжалвано и в частта за присъдените в полза на ответника разноски по делото в размер на 17 640 лв.
Касаторът поддържа становище, че в атакуваните му части въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. В касационната жалба са развити подробни съображения срещу присъждането на всяка от изброените суми, като оплакванията се свеждат основно до неправилно тълкуване волята на страните относно вида на валутата, в която е следвало да бъде изпълнявано задължението за плащане на цената; на клаузата на т. 9.2. във връзка с начисляването на неустойка за забава върху дължимия ДДС и на клаузата на т. 4.9. във връзка с поетото от възложителя задължение при спиране на строителството да заплати на изпълнителя стойността на изпълнените СМР и заготовки. По отношение на сумата 5 336.59 лв. касаторът счита, че в нарушение на задължението си по чл. 188 ГПК /отм./ съдът не е анализирал заключенията на вещите лица от приетата техническа експертиза в съвкупност с писмените доказателства и показанията на разпитаните свидетели, като без да изложи конкретни мотиви, е възприел преимуществено заключението на вещото лице О.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички законови основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по материално-правни и процесуално-правни въпроси. По-конкретно: Касаторът счита, че във връзка със сумата 5 336.59 лв. съдът е приложил разпоредбата на чл. 265, ал. 1 ЗЗД в противоречие с постоянната съдебна практика, като се позовава на две арбитражни решения и на едно въззивно решение – решение № 63 от 21.06.2005 г. по гр. д. № 121/2005 г. на Бургаски апелативен съд. Поддържа и противоречие с решение № 81 от 10.03.2008 г. по гр. д. № 1559/2006 г. на V г. о. по въпроса за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства. По отношение на присъдената сума 1 875.31 лв. като значим за делото е релевиран въпросът за приложението на чл. 9 и чл. 20а ЗЗД относно силата на договорите и свободата на страните да определят тяхното съдържание, като се твърди, че същият е решен в противоречие с решение № 6 от 03.02.1995 г. по гр. д. № 968/1994 г. на ВКС, V г. о. Във връзка с претенцията за сумата 2 323.18 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на ДДС, касаторът счита, че неправилно и в противоречие с практиката е решен въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 92 ЗЗД и чл. 20 ЗЗД, позовавайки се на три арбитражни решения и три решения на ВКС и ВС – решение № 526 от 24.03.1998 г. по гр. д. № 1087/1997 г. на V г. о.; решение № 5 от 25.01.1995 г. гр. д. № 984/1994 г. на V г. о. и решение № 1* от 28.11.1994 г. по гр. д. № 195/1994 г. на V г. о. Противоречието с арбитражно решение от 21.10.2004 г. по в. а. д. № 46/2004 г. е заявено като основание за допускане на касационното обжалване във връзка с уважаването на иска за сумата 6 799.19 лв. – стойност на останалите на обекта материали след преустановяване на облигационната връзка между страните. Освен това, касаторът твърди, че касационната проверка на въззивното решение би била от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по всички поставени въпроси и особено във връзка с присъдената сума за ДДС върху приети актове обр. 10.
Ответникът по касация – „С” Е. , гр. В. не заявява становище нито по допускането на касационното обжалване, нито по основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да уважи предявените от “С” Е. , гр. В. срещу “Б” ООД, гр. С. искове за процесните суми, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з ГПК /отм./ съобразявайки указанията, дадени в отменително решение № 688 от 13.10.2008 г. по т. д. № 356/2008 г.на ВКС, ІІ т. о., Варненски апелативен съд е приел следното:
По отношение на сумата 5 336.59 лв. – възнаграждение за изработени, но неприети СМР по актове обр. 19 № 26 и № 2* решаващият състав е счел за изпълнена изрично уговорената от страните процедура в т. 4.6. и т. 10.2. от договора по приемане на извършените строително-монтажни работи, при която е констатирано отклонение от дължимото качество на изработеното. С оглед обаче изслушаните по делото технически експертизи, въззивният съд е преценил, че част от направените от дружеството-възложител корекции са неоснователни и поради това същият дължи на изпълнителя “С” Е. стойността на тези дейности, възлизаща на посочената сума.
По отношение на сумата 1 875.31 лв. – остатък от стойността на изработени и приети СМР по актове обр. 19 от № 1 до № 2* е прието, че заплащането на същата се дължи в български лева, а не в евро. Този извод е основан на двустранно подписаните актове обр. 19 и издадените въз основа на тях фактури, установяващи задължение на възложителя за заплащане на възнаграждението в български лева. В тази връзка е посочено, че Приложение № 5 към договора има само предварителен характер с ориентировъчни цени в евро, което обаче не променя вида на валутата, в която следва да бъде извършено плащането.
По отношение на сумата 2 323.18 лв. – неустойка за забавено плащане по т. 9.2. от договора за начислен ДДС по фактури №№ 2* и 236 – съдът е обосновал дължимостта на същата с безспорно установената забава на плащането на ДДС по тези фактури. Като ирелевантно за спора е счел направеното от ответника по иска възражение относно липсата на реални вреди от забавата, доколкото този въпрос не може да бъде поставян при наличието на изрично уговорена неустойка.
По отношение на сумата 6 799.19 лв. – стойност на материалите, останали на обекта след прекратяване на договора – макар да не е зачел материалната доказателствената сила на съставения в тази връзка акт обр. 10 поради неспазване на законовите изисквания за съставянето му, решаващият състав е приел, че посочената сума е дължима, като на база двустранно подписания протокол от 25.05.2005 г. е счел за установен фактът на предаване на посочените в него количества и видове материали, съобразявайки и липсата на доказателства същите да са взети обратно от изпълнителя.
По отношение на сумата 29 363.27 лв. – начислен ДДС върху стойността на СМР по актове обр. 19 от № 26 до № 3* съдът е отчел обстоятелството, че тази претенция е оспорена само по размер, като е определил същия въз основа на извършените от самия него аритметични изчисления на база приетия за дължим размер на възнаграждението по цитираните актове – 146 816.35 лв.
Липса на спор въззивният съд е констатирал и по отношение дължимостта на сумата 14 057.27 лв. – остатък от начислен ДДС за СМР по актове обр. 19 от № 1 до № 25, като в тази връзка се е позовал на определението по чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./, постановено в съдебно заседание на 10.10.2005 г.
С оглед мотивите на атакуваното въззивно решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, необходимо е да се отбележи, че въпреки формалното наличие на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът не е изпълнил вмененото му от закона задължение да изложи основанията за допускане на касационното обжалване, в т. ч. да посочи ясно и точно материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, спрямо който следва да се преценяват предпоставките на всяко от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Нито касационната жалба и нейното допълнение, нито приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържат изрично формулиране на значимия за делото правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В действителност, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК представлява повторение на оплакванията за неправилност на въззивния акт, т. е. на основанията за касирането му, които обаче не могат да бъдат преценявани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол. В тази насока са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които липсата на изрично формулиран въпрос представлява достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на всяко от поддържаните основания.
Дори и да се приеме, обаче, че с оглед предвидената в Тълкувателното решение възможност, значимите за спора въпроси могат да бъдат служебно конкретизирани от настоящия състав като такива, свързани с приложимостта на разпоредбите на чл. 265, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 и чл. 20а ЗЗД и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на тях не е доказано нито едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Значителна част от практиката, на която се позовава касаторът, изобщо не може да бъде взета предвид, тъй като не се включва в понятието “практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, изяснено подробно в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това са решенията, които не са влезли в сила; решенията, постановени от административните съдилища, както и арбитражните решения. По тези съображения напълно недоказано се явява твърдението за противоречие с практиката по въпроса за присъждане на сумата 6 799.19 лв. – стойност на материалите, останали на обекта след прекратяване на договора, тъй като в подкрепа на същото е представено само едно арбитражно решение, както и по въпроса за присъждане на сумата 5 336.59 лв. – възнаграждение за изработени, но неприети СМР по актове обр. 19 № 26 и № 29, аргументирано с множество арбитражни решения и с едно въззивно решение /на Бургаски апелативен съд/, за което обаче липсват данни да е влязло в сила.
Представените решения на Върховен касационен съд, постановени от отделни състави, също не доказват наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение значимите за спора въпроси, свързани с приложението на разпоредбите на чл. 265, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 и чл. 20а ЗЗД и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./. Макар и принципно относими към посочените норми, тези актове са постановени при различна от настоящата фактическа обстановка и третират хипотези, които не могат да бъдат определени като аналогични и изискващи еднакво правно решение. Това се отнася както за решение № 81 от 10.03.2008 г. по гр. д. № 1559/2006 г. на V г. о., предмет на което е задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства /чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, така и за всички останали решения на ВКС /цитирани по-горе/, касаещи приложимостта на чл. 9, чл. 20 и чл. 20а ЗЗД. Освен това, представените във връзка с чл. 92 ЗЗД решения се явяват и неотносими, тъй като в тях се разглежда въпросът за функциите на неустойката и за правото на страните свободно да определят размера й, какъвто въпрос в конкретния случай не е бил предмет на спор и обсъждане.
С оглед на изложеното, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е недоказано. Същият извод се налага и за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в подкрепа на същото касаторът не се е позовал на задължителна съдебна практика.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, липсата на конкретно формулиран въпрос прави невъзможна преценката относно наличието на предвидените в тази норма предпоставки за допускане на касационния контрол. Ето защо, същият не може да бъде допуснат и на това основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 91 от 21.05.2009 г. по в. т. д. № 454/2008 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: