9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
гр. София, 20.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №753 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу решение №290/19.12.2017г. по в.т.д. №543/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение. С него е потвърдено решение № 523/21.07.2017г. по т.д. № 644/2016г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.229 от КЗ (отм.) сумата от 86 736,03 лв., представляваща изплатено на Ю. С. Г. обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания в размер на 75 000 лв., ведно със законната лихва върху нея в размер на 11 736,03 лв., за периода от 22.10.2013г. до 25.11.2015г., вследствие смъртта на сина й С. Г. С., настъпила в резултат на ПТП на 22.10.2013г., явяващо се трудова злополука, причинена от С. Й. С., като водач на автомобил „Ш. Ф.” с ДК [рег.номер на МПС] и служител на [фирма], последното явяващо се застраховано лице по риска „Гражданска отговорност” по полица за застраховка № 09113001604318/17.06.2013г., издадена от ЗД [фирма], ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 28.04.2016г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че по делото не е безспорно установена липсата на ограждения в участъка на ПТП и възможността на водача на МПС за възприятие на появилото се на пътя животно. Счита, че въззивният съд неправилно е приложил презумпцията на чл.45 ал.2 от ЗЗД. Прави оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената тежест между насрещните страни. Поддържа, че не носи отговорност за причинените вреди, тъй като същите не са пряка последица от виновното поведение на водача на МПС и не са свързани с притежанието на лекия автомобил.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора материалноправни въпроси, разделени от него в два раздела. В раздел I от изложението поставя въпросите: 1/ При преценката си за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, длъжен ли е съдът да изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, конкретните условия на видимост и поведението на обекта, създал опасността (животно на пътя), с оглед възможността обективно и субективно едно препятствие да се възприеме като опасност за движението?; 2/Необходимо ли е при преценката дали има противоправно и виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП да се изследва дали конкретната пътна обстановка и мястото на удара предполагат наличието на опасности на пътя с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението?; 3/ Необходимо ли е при преценката дали има противоправно и виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП да се изследва дали конкретната пътна обстановка, вида на пътя и мястото на удар налагат задължение на водача на МПС да очаква появата на животни/ препятствия на пътя?; 4/ Ако с оглед конкретната пътна обстановка, вида на пътя (автомагистрала) и липсата на пътни знаци от група А, предупреждаващи за опасност от животни на пътя, нищо не предполага към предвидимост на възникналата опасност, то има ли нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП?; 5/ Следва ли съдът да възприема, че действителната скорост на движение на даден водач е несъобразена по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП единствено поради наличието на скорост на движение на процесния автомобил, при която би могло да бъде избегнато ПТП? В раздел II от изложението се поставят въпросите: 1/ Необходимо ли е при преценка дали има противоправно и виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП да се изследва изцяло конкретната пътна обстановка и кои са факторите, които я определят, за да се приеме, че една скорост на МПС е несъобразена? Факторите, които определят кога скоростта е съобразена са изрично посочени в чл.20, ал.2 от ЗДвП или по тълкувателен път могат да се включват и други фактори и да се приема, че водачът на МПС е нарушил правилата за движение?; 2/ Представлява ли наличието/ липсата на предпазни и защитни огради, в качеството им на пътна принадлежност по пар. 1, т.4 от ДР на Закона за пътищата, във връзка с пар. 6, т.1 от ДР на ЗДвП, фактор, с който водачът е длъжен да съобразява поведението си при определяне скоростта на МПС, при движение по автомагистрала, съгласно чл.20, ал.2 от ЗДвП?; 3/ Липсата на предпазни и защитни огради води ли до задължение за водача на МПС, движещ се по автомагистрала, да управлява автомобила със значително по – ниска скорост от допустимата по закон, за да се приеме, че той управлява МПС в съответствие с чл.20, ал.2 от ЗДвП?; 4/Влиза ли в задължение на водач, управляващ МПС по автомагистрала, да следи за наличие на странични заграждения и да съобразява скоростта си на движение с тях, при условие, че не са поставени пътни знаци, маркировка или каквито и да било други такива, заострящи вниманието на водача, принадлежности по т.4, пар. 1 от Закона за пътищата за възможна поява на животни на пътя?; 5/ В контекста на пар.6, т.1 от ДР на ЗДвП и т.4 от пар.1 от ДР на Закона за пътищата, при преценката на конкретната пътна обстановка следва ли да се има предвид и вида на пътя, където е възникнало ПТП, както и пътните принадлежности по принцип, спрямо които водачът на МПС следва да определя своето поведение?; 6/ Във фактора „състояние на пътя” по чл.20, ал.2 от ЗДвП включени ли са всички пътни принадлежности по т.4 от пар.1 от ДР на Закона за пътищата и ако не, то с кои от тях водачът на МПС следва да съобрази скоростта си?; 7/ Наличието на животно на пътното платно на свръхскоростен път (автомагистрала), без да са налице пътни знаци от група А, сигнализиращи за възможната поява на животни, следва ли да се приема за предвидимо препятствие за движението по пътя съгласно чл.20, ал.2 от ЗДвП?; 8/ Определянето на подходящата скорост на движение влияе ли се от конкретни обективни факти и обстоятелства или е определящ принципът, че водачът следва да управлява МПС със скорост, даваща му възможност да спре пред всяко едно препятствие, без да има значение доколко обективно предвидимо е било това препятствие и доколко водачът е могъл да възприеме същото?; 9/ Следва ли при избора на подходяща скорост, която е в рамките на позволената скорост, водачът на МПС да се съобрази със скоростта на останалите МПС на пътя? Касационният жалбоподател поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд на въпросите, поставени в раздел I от изложението, противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 185/15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ВКС, IV г.о. и решение № 17/13.02.2017г. по т.д. № 50230/2016г. на ВКС, IV г.о., както и на съдебната практика на ВС, обективирана в решение № 80/22.01.1972г. по н.д. № 1465/1971г. на ВС, III н.о. Счита, че въпросите, поставени в раздел II от изложението, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В раздел III от изложението касационният жалбоподател твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което следва касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 от ГПК. Излага съображения, че очевидната неправилност произтича от преценката на съда относно фактите и тяхното доказване, с помощта на предвидените в ГПК доказателствени средства, проведено от всяка една от страните; от недоказаността на съществени факти и обстоятелства и необоснованост на направените изводи; от неправилна преценка за приложението на презумпцията за виновност и нейното оборване, както и от неправилно приложение на чл.20, ал.2 от ЗДвП.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], поддържа, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди, че зададените от касационния жалбоподател въпроси не са правни и обуславящи изхода на спора. Счита, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК. Излага съображения за извършен от въззивния съд цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, за правилно установена фактическа обстановка, въз основа на която е приложен материалният закон и е изведен законосъобразен извод за допуснати от водача на МПС нарушения на чл.20, ал.2 от ЗДвП, които са в пряка причинно – следствена връзка с вредоносния резултат. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК е препратил към тях. Установил е, че лек автомобил „Ш. Ф.“ е собственост на [фирма], което е предоставило ползването му въз основа на договор за финансов лизинг на [фирма], което от своя страна е упълномощило своя служител С. Й. С. да управлява автомобила; на 22.10.2013г. на АМ „Х.“ при появата на животно на пътя е настъпило ПТП с процесното МПС, управлявано от С. Й. С., в резултат на което е починал С. Г. С., служител на [фирма], както и че към датата на инцидента автомобилът е бил застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в Застрахователно дружество [фирма]. Констатирал е, че въз основа на влязло в сила решение по гр.д. №12826/2014г. на Варненски районен съд [фирма] е заплатило на майката на С. Г. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 75 000 лв., ведно със законната лихва в размер на 11 736,03 лв., дължима за периода от 22.10.2013г. до 25.11.2015г. Въззивният съд е обсъдил заключенията на вещите лица по допуснатата комплексна съдебно – автотехническа и медицинска експертиза и свидетелските показания на М. С. М. във връзка със спорните въпроси относно виновното поведение на водача на процесното МПС и обстоятелствата, изключващи вината. Приел е за необорена презумпцията на чл.45, ал.2 от ЗЗД, като не е споделил становището на застрахователното дружество, че появата на животно на пътя е случайно събитие. Счел е за безспорно установено, че в участъка на ПТП липсва задължителна ограда, предпазваща от навлизането на животни на пътя. С оглед на което е приел, че водачът на МПС е следвало да очаква възникването на препятствия от такъв характер. Решаващият състав е изложил съображения за извършени нарушения на чл.20 от ЗДвП: С. Й. С. се е движил със скорост, несъобразена с условията на видимост, както и е предприел маневра при появата на внезапното препятствие, а не е намалил скоростта или спрял в собствената си лента за движение. С оглед на изложеното, Варненският апелативен съд е достигнал до извода, че допуснатите от С. Й. С. нарушения на чл.20 от ЗДвП са в пряка причинно – следствена връзка с настъпилите вредоносни последици, процесното ПТП е резултат от противоправното поведение на водача и [фирма] е активно легитимирано да предяви предвидения в чл.202 от КТ регресен иск срещу застрахователното дружество.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Всички поставени от касационния жалбоподател въпроси се свеждат до задължението на въззивния съд да установи конкретните обстоятелства, в които се изразява механизмът на ПТП. Същите са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от преценка на конкретните факти и събраните по делото доказателства, поради което не съставляват правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай, решаващият съд, въз основа на всички доказателства, установяващи възможния механизъм на ПТП, и след изследване на дължимото от водача поведение съобразно ЗДвП, е приел, че за С. Й. С. е съществувала възможност да възприеме появата на животно на пътя, както и да намали неблагоприятните последици от евентуалното ПТП. Тази преценка е в изключителната правораздавателна компетентност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и нейната проверка е предмет на самия касационен контрол, но не може да бъде основание за допускането му.
Наред с това следва да се отбележи, че всички поставени въпроси касаят правилността на изводите на съда относно извършеното нарушение на чл.20 ал.2 предл.1 от ЗДвП, а именно че С. Й. С. се е движил със скорост, несъобразена с условията на видимост. Този извод се основава на констатациите на съда, че в участъка на ПТП липсва задължителна ограда, предпазваща от навлизането на животни на пътя. С оглед на което е приел, че водачът на МПС е следвало да очаква възникването на препятствия от такъв характер. Дори и да бъдат споделени доводите на касатора за неправилност на изложените от съда съображения, те не са единствено обуславящи извода му за наличие на противоправно поведение на водача С. С.. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза съдът е установил също, че С. е допуснал нарушение и на разпоредбата на чл.20 ал.2 предл.2 от ЗДвП, съгласно която водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Съдът е приел, че вместо да намали скоростта и да спре, водачът е предприел неправилно маневра ляв завой. Поради констатациите на съда за наличието на две отделни нарушения на правилата за движение, дадените от съда разрешения на поставените от касатора въпроси не се явяват единствено обуславящи за изхода на спора.
Освен, че не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по отношение на поставените въпроси не са осъществени и поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивното решение не е поставено в противоречие с решение № 185/15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ВКС, IV г.о. и решение № 17/13.02.2017г. по т.д. № 50230/2016г. на ВКС, IV г.о., доколкото при преценката относно поведението на водача на МПС въззивният съд е изследвал конкретната пътна обстановка и условия на видимост и е приел, че водачът е нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП – ударът е бил предотвратим, ако се е движил със скорост, съобразена с видимостта, и не е предприел маневра – рязко завиване на ляво. Цитираното от касационния жалбоподател решение № 80/22.01.1972г. по н.д. № 1465/1971г. на ВС, III н.о. не формира задължителна по смисъла на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК съдебна практика, съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Неоснователни са и доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. В настоящия случай, твърденията в изложението за очевидна неправилност на въззивното решение, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, не могат да обосноват извода, че обжалваният акт е очевидно неправилен съобразно направените по – горе разяснения, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.
При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на 4 200 лв., съобразно представените доказателства за уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №290/19.12.2017г. по в.т.д. № 543/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район „В. В.”, [жилищен адрес] на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 4 200 лв. (четири хиляди и двеста лева).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.