О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
гр. София 31.03.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 524/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. И.-Х., С. С. И. и П. И. С., подадена чрез пълномощника им адв. С. В., против решение № 147/07.10.2015г. по възз.гр.д. № 301/2015г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което е обезсилено като недопустимо решение № 307/03.04.2015г., постановено по гр.д. № 2378/2014г. по описа на Районен съд – Ямбол, в частта с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на всяка от тях обезщетение в размер на по 20 000 лв. за причинени неимуществени вреди при провеждане на досъдебно производство № 1730/1992г. по описа на ОСлО при Окръжна прокуратура- Я. /преписка вх. № 550/1992г. по описа на ОП-Я./, ведно със законната лихва до окончателното й изплащане, както и сумата 1024 лв., представляваща разноски по делото и производството по делото в тази му част е прекратено като недопустимо при условията на чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, а Р. С. И.-Х., С. С. И. и П. И. С. са осъдени да заплатят на Прокуратурата на РБ сумата от 2947,50 лв. – разноски за въззивна инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочат основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следните въпроси : 1. Какво по своята правна същност е решението и какви са неговите правни последици, ако правната квалификация на въззивния съд не е правилната? Приложими ли са разпоредбите на ЗОДОВ извън случаите подробно изброени в чл.2 и чл. 2б от закона.Твърдят, че въпросите са разрешени в противоречие с приетото в определение № 1130/03.11.2014г. по гр.д. № 3471/2014г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., определение № 725/07.06.2013г. по гр.д. № 92/2013г. по описа на ВКС, ГК, IVг.о. и определение № 639/14.11.2014г. по ч.гр.д. № 6003/2014г. по описа на ВКС, ГК, I г.о. 2. Приложими ли са разпоредбите на ЗОДОВ по отношение на фактите, възникнали преди влизането му в сила? Може ли отговорността за вреди от забавено разглеждане на дело да се търси с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.Търди се, че по въпроса е налице противоречие с разрешението в решение № 579/10.12.2010г. по гр.д. № 377/2009г. по описа на ВКС, IV г.о. 3.Дали за въззивната инстанция съществува възможност да поправя грешната правна квалификация в доклада на първостепенния съд по реда на чл. 270, ал. 3 ГПК или той е длъжен да отстрани процесуалното нарушение като изготви нов доклад по чл. 146 ГПК, давайки прецизна квалификация на предявените искове? 4.Дали при заявено и поддържано от ищеца основание в исковата молба и неточен доклад на първостепенния съд /сгрешена правна квалификация/ въззивната инстанция може да върне делото за ново разглеждане по чл. 270, ал. 3 ГПК, приемайки, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск, но без последният да е обсъждал и допълвал в решението си новите обстоятелства, различни от тези, изложени в исковата молба? 5.Дали сгрешената правна квалификация, направена едновременно от ищеца и от първоинстанционния съд, може да се счита за непредявен иск“ при положение, че ищецът е направил пълно и точно описание на обстоятелствата, върху които искът се основава и решаващият съд не е въвел нови /незаявени/обстоятелства в постановеното от него решение? Позовава се на противоречие с определение № 433/03.06.2014г. по т.д. № 2565/2013г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/2013г. 6. При сгрешена правна квалификация на иска от съда, какви са правомощията на въззивния съд и може ли той да разгледа спора по същество, като с оглед всички факти и обстоятелства по делото, даде правилна правна квалификация на спорното материално право? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с възприетото в ТР №1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т. 4, определение № 1199/18.11.2010г. по гр.д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 124/24.03.2011г. по гр.д. № 882/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 398/23.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 249/23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г. по описа на ВКС, IV г.о. 7. Допустимо ли е съдебно решение, ако посочената от първоинстанционния съд правна квалификация е погрешна, но разгледаните от него в решението факти са тези, които са посочени от страните? Сочи противоречиво разрешаване на въпроса с ТР № 2/29.02.2012г. по тълк.д. № 2/2012г. на ОСГТК на ВКС, определение № 1223/05.12.2013г. по гр.д. № 4616/2013г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., решение № 157/30.10.2013г. по т.д. № 1091/2012г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 45/20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 75/28.05.2010г. по т.д. 923/2009г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 226/03.08.2011г. по гр.д. № 1470/2011г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 398/25.05.2010г. по гр.д. № 738/2009г. по описа на ВКС, IVг.о. 8. Има ли задължение съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои от правнорелевантните факти счита за установени при формиране на своето вътрешно убеждение? Сочи противоречие с решение № 554/08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. по описа на ВКС, IVг.о., решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 670/15.11.2010г. по гр.д. № 695/2009г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 445/02.11.2011г. по гр.д. 1733/2010г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 344/21.09.2012г. по гр.д. № 862/2011г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о. Позовават се бланкетно на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по отношение на останалите формулирани въпроси : 9.1. Терминът „разумна бързина“ тъждествен ли е с „липсата на ефективност при разследването“?; 9.2. Може ли отговорността на държавата да се реализира непосредствено, на основание чл. 7 КРБ? Е ли това тълкуване в съответствие с чл. 13 ЕКЗПЧОС в сила за България от 07.09.1992г.? Може ли да се приеме, че извън приложното поле на ЗОДОВ и на специалните норми, визиращи отговорността на държавата, увредените лица могат да реализират правата си директно на основание чл. 7 КРБ и всеки правен субект в България да разполага с надеждни ефикасни вътрешни средства за защита срещу държавата.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна по касация – Прокуратурата на Република България, в който са изложени съображения, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
За да се произнесе въззивният съд е приел, че претенцията на Р. С. И.-Х., С. С. И., П. И. С. срещу Прокуратурата на Република България за обезщетение на претърпените от тях неимуществени вреди, вследствие на липсата на предприети действия от Окръжна прокуратура-Я. и следствените органи по разкриване на убийството на техния наследодател, намира правното си основание в разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ. Посочил е, че твърденията на ищците обосновават претенция за бавно правосъдие, респективно за правосъдие извън разумния срок – производство, продължило 20 години, което на практика се приравнява с отказ от правосъдие. Липсвала е ефективна защита на правата на ищците, тъй като се е стигнало до прекратяване по давност на наказателното производство и неразкриване на извършителя на убийството на техния наследодател. При дадената правна квалификация на претенцията, съдът е взел предвид, че съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ предявяването на исковете по чл. 2б ЗОДОВ е допустимо едва след изчерпана административна процедура за обезщетяване на вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Приел е, че не е налице положителната процесуална предпоставка по чл.8,ал.2 ЗОДОВ,която е от категорията на абсолютните, респективно липсва право на иск за всяка от ищците. При тези съображения на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите, формулирани в пункт 1, 2, 8, 9.1. и 9.2., уточнени и конкретизирани съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се отнасят до приложението на специалния закон, а именно чл. 2б ЗОДОВ, по отношение на претенции за обезщетяване на вреди, настъпили вследствие на неефективно проведено наказателно производство, продължило в такъв период от време, довело до погасяване на наказателното преследване по давност. Принципно въпросът е свързан с квалификацията на заявената от ищците претенция и подвеждането на твърденията им под хипотезата на правната норма,т.е. отнася се до правилното приложение на закона, респективно до правилността на постановения съдебен акт. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, а по нея касационният съд се произнася, едва когато разглежда жалбата по същество. Съобразно изложеното поставените въпроси не могат да обусловят наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на мотивите, следва да се посочи, че в чл. 2б ЗОДОВ се предвижда отговорност на държавата и общините за вреди, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ. Това право само по себе си обуславя получаването на ефективна съдебна защита, каквато ищците твърдят, че не са получили в досъдебното производство, в което е разследвано убийството на техния наследодател. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ изключва приложението на общия ред при конкуренция със специалния закон. Следователно така уточнен въпросът има два аспекта – дали изложените от ищците фактически твърдения обуславят неефективна съдебна защита, изразяваща се в неразглеждане и нерешаване на производството по досъдебното производство в разумен срок, като претенцията им намира правната си квалификация в чл. 2б ЗОДОВ и дали в случай, че претенцията е с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ, същата може да бъде разгледана по общия ред, доколкото се претендира обезщетение на вреди във връзка с реализирана деликтна отговорност. Както беше посочено, въпросът в първия му аспект се отнася до правилността на решаващите изводи на съда и формирането на вътрешното му убеждение, а що се отнася до втория – безспорен е правният принцип, че специалният закон дерогира общия.Именно в този смисъл е предвидена и разпоредбата на чл. 8, ал.1 ЗОДОВ.
Въпросите, формулирани в пункт 3, 4, 5, 6, 7 от изложението, поставят питания относно правомощията на въззивната инстанция в случай, че е разрешила спора, давайки различна правна квалификация на претендираното право. Настоящия случай не е такъв и поставените въпроси не са разглеждани от въззивния съд. За да се произнесе, съдът е квалифицирал изложените в първа инстанция твърдения и искания на ищците и е приложил относимата материалноправна разпоредба. Недопустимостта на първоинстанционното решение е обусловена от липсата на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска за обезщетение на вреди по чл. 2б ЗОДОВ. Налице е основание за недопустимост на производството въобще. Безспорно по делото е установено, че производството по досъдебното производство е приключило, следователно правоимащите лица следва да предявят претенцията си по реда на глава трета „а“ на ЗСВ, а именно като заявят претенцията си чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. Едва в случай, че не може да бъде постигнато споразумение по този ред, искът, предявен пред съда би бил допустим. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ е ясна и безпротиворечива,а в посочения смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 639/14.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6003/2014г. по описа на ВКС, I г.о. и определение № 535/11.07.2014г. по ч.гр.д. № 2927/2014г. по описа на ВКС, IV г.о.
С оглед гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 147 от 07.10.2015 г., постановено по възз.гр. д. № 301/2015г. на Ямболски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: