6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
София.18.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2616/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. С. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 260 от 01.08.2016 г. по в.т.д. № 265/2016 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 25 от 04.02.2016 г. по т.д. № 113/2015 г. на Окръжен съд – Пазарджик за отхвърляне на предявения против Д. В. А. установителен иск по чл.422 ГПК, че съществува вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1105/2014 г. на РС-Пещера, въз основа на запис на заповед от 16.10.2013 г., за сумата от 35 883.40 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
В касационната жалба се поддържат доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията в сезиращата го жалба, а от друга страна се е произнесъл по незаявени от ответника възражения в рамките на предвидения преклузивен срок. Изразява се несъгласие с изводите на въззивната инстанция за възможността менителничният длъжник да противопостави на джиратаря лични менителнични възражения, които би могъл да противопостави на джиранта. Според касатора, решаващият съд е допуснал нарушение на забраната по чл.164, ал.1, т.3 и т.5 и т.6 ГПК, позовавайки се на недопустими гласни доказателства за договорено обезпечаване на вземане на стойност над 5 000 лева. По съображения в жалбата, претендира касиране на атакуванато решение, като се уважи изцяло исковата претенция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на процесуалноправни и материалноправен въпрос, по които се поддържа допълнителното основание по т.1, евентуално т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложена практика на ВКС.
Ответникът по касация – Д. В. А. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, по съображения в постъпил писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съдебен състав, е приел за безспорно установено, че процесната ценна книга, обективираща задължение на издателя Д. А. за заплащане на поемателя на сумата 35 883.40 лв., с падеж 31.01.2014 г., отговаря по форма и съдържание на изискванията на чл.535 ТЗ, както и, че ценната книга е прехвърлена с джиро от 15.01.2014 г. от ремитента П. В. на ищеца Т. С.. Съобразявайки своевременно релевираните лични менителнични възражения на ответника, основаващи се на каузално правоотношение – договор за покупко-продажба на недвижим имот между В. и родителите на ответника, по който ответникът, в качеството си на пълномощник на родителите си – купувачи, е издал процесния запис на заповед като обезпечение за дължимата цена за имота, както и възраженията за отпадане на обезпечителната функция на ефекта поради плащане по банков път на цената на имота, решаващият съдебен състав, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е извел изводи за връзка между записа на заповед и каузалната сделка, обективирана в представения с отговора по чл.131 ГПК нотариален акт, както и за недобросъвестност на джиратаря към момента на джиросването на ценната книга, от която произтича допустимостта на личните възражения на издателя на ефекта. Първият извод е основан не само на показанията на ангажирани от двете страни свидетели, но и на установени по делото факти: съвпадение на датите на сключване на договора за покупко-продажба на имота и на издаване на записа на заповед, близките стойности на продажбената цена, за която страните за заявили, че това е действителната такава, със сумата по ефекта, както и необходимостта от обезпечаване на задължението за плащане на цената на имота до отпускането на банков кредит и превод на съответната сума по сметката на продавача. Становището на съдебния състав на Апелативен съд – П. за недобросъвестност на джиратаря е подробно мотивирано с установените в първоинстанционното производство релевантни факти, сочещи, че ищецът е бил наясно с причината за издаване на ефекта, с особеностите на каузалното правоотношение и липсата на вземане на продавача по него, както и, че е бил запознат с възможността за преодоляване на затрудненията за джиранта сам да събере вземането, основано на ценната книга. Тези факти, както и изразеното от джиратаря съгласие само да събере вземането, след което да го предаде обратно на джиранта, които по категоричен начин са установени от свидетелката Б., са обосновали извод, че единствената цел на джирото е била безпрепятственото събиране на вече недължимо вземане, чрез лишаване на издателя на ценната книга от възможността за противопоставяне на лични менителнични възражения по каузалното правоотношение, които би могъл да противопостави на джиранта. Решаващият съд подробно е мотивирал становището си за наличие на интерес на менителничния длъжник от разкриване на действителните отношения между страните по каузалната сделка и доказване на изпълнението на задължението на купувачите за заплащане на цената, с оглед освобождаване от задължението му по записа на заповед, издаден като обезпечение на каузалната сделка и предвид на обстоятелството, че е съдлъжник по договора за банков ипотечен кредит/цитиран в р.ІV от нот.акт/.
В съобразителната част към решението са изведени и допълнителни изводи за: несъответствие на отразената дата на джирото – 15.01.2014 г. на действителния момент на прехвърляне на минителничния ефект, както и за ненадлежно настъпване на транспортния ефект на джирото.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Процесуалноправните въпроси под № 1 и № 3, свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си съгласно изискванията по чл.236, ал.2 ГПК, по принцип са важни за изхода на делото. Предвид мотивната част към атакуваното решение не би могло обаче да се приеме за осъществено поддържаното допълнително основание за достъп до касация. Липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната практика на ВКС, на която се позовава касатора – решение по гр.д. № 2623/2013 г., ІV г.о. и на цитираните в него други решения на ВКС, решение по т.д. № 1656/2013 г., ІІ т.о., нито от множество други, постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, надлежно публикувани – решение по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 823/2010 г. , ІІ т. о., решение по т. д. № 46/2012 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 1270/2011 г., ІІ т. о. и др., вкл. и от задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Според посочената практика мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по съществото на правния спор; За да се произнесе по спора в очертаните от въззивната жалба предели въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди възраженията и доводите на страните, които са от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да бъдат обективирани в мотивите към решението. Видно от мотивите към атакуваното решение е, че при съобразяване на пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК, въззивният съд е мотивирал решението си – изложил е самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като се е произнесъл по защитните възражения на ответника и доводите на въззивника обективирани в сезиращата жалба. Необосновани са твърденията на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/при мотивиране на първия правен въпрос, както и на третия правен въпрос/, че пред въззивния съд е поддържано оплакване за необсъждане на признание на ответника, обективирано в съдебен протокол по друго дело, при разпита му като свидетел, относно цената на продадения имот. Такива конкретни оплаквания във въззивната жалба липсват, но дори и при тяхно наличие, признанието на факт няма самостоятелно доказателствено значение и следователно необсъждането му не би имало пряко значение за изхода на делото.
Първият правен въпрос в частта, с която задължението на съда да мотивира решението си при реализирана процесуална възможност за препращане към мотивите на първата инстанция съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, е несъотносим, тъй като в случая въззивният съдебен състав не е ползвал тази процесуална възможност. Констатацията на апелативния състав за правилност на изведените от първата инстанция фактически и правни изводи, в случая съставлява само резултат от непряката правораздавателна дейност / т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, приложимо и към настоящия момент/.
Вторият процесуалноправен въпрос – относно допустимостта въззивният съд да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени с възражения на ответника в предвидените от ответника процесуални срокове не попада в обхвата на основния селективен критерий. Въпросът е основан на твърдения на касатора, несъответстващи на данните по делото/ видно от съдържанието на отговора по чл.131 ГПК/, а от друга страна, тези твърдения не са възприети от въззивната инстанция.
Формулираният под № 5 процесуалноправен въпрос – допустимо ли е да се установява със свидетелски показания съществуването на договор над 5 000 лв., при наличието на правната уредба в чл.164, т.3 ГПК, е несъотносим, доколкото в случая не се касае за установяване съществуването на договор с цена над 5 000 лева, а за доказване обезпечителната функция на процесния запис на заповед.
Материалноправният въпрос – Необходимо ли е издателят на запис на заповед да е страна по каузалното отношение с поемателя, във връзка с което твърди, че е издаден менителничния ефект, за да противопостави на джиратаря личните си възражения, основани на това каузално отношение, не отговаря на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, липсва изрично произнасяне на въззивния съд по този въпрос. От друга страна, въпросът е основан на инвокираните основания за касиране, които не се припокриват с основанията за достъп до касация и съответно ВКС не може в рамките на производството по чл.288 ГПК да осъществява преценка за правилността на изведените от съда изводи за допустимост и основателност на защитните възражения на ответника.
Касаторът не е формулирал въпрос относно възможността менителничното правоотношение между две лица да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица, който би бил релевантен, по който е налице и практика на ВКС – решение по т.д. № 274/2012 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 1025/2015 г., ІІ т.о. Непоставянето на такъв правен въпрос не рефлектира обаче върху изхода на делото в тази фаза на производството, тъй като посоченият въпрос не би могъл да се квалифира като единствено обуславящ, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и предвид допълнителните правни изводи, обективирани в мотивите към атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2000 лева, съобразно представения с отговора на жалбата договор за правна защита.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260 от 01.08.2016 г. по в.т.д. № 265/2016 г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА Т. А. С. да заплати на Д. В. А. сумата 2 000 /две хиляди/ лева – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: