2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
гр. София, 11 юли 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2117 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Ж. П. С. срещу определение № 3804/04.12.2018 г., постановено по частно гр. дело № 3448/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 320/02.05.2018 г. по гр. дело № 306/2017 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), с което по реда на чл. 248 от ГПК е допълнено в частта за разноските, постановеното по същото първоинстанционно гр. дело, решение № 61/06.03.2018 г., като на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателката-ищца е осъдена да заплати на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) сумата 300 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред първоинстанционния съд.
За да постанови обжалваното въззивно определение, САС е намерил, че оплакванията на жалбоподателката за нередовно съобщаване и връчване на първоинстанционното решение по съществото на спора, са ирелевантни за правилността и допустимостта на обжалваното пред него първоинстанционно определение по чл. 248 от ГПК. Въззивният съд е изтъкнал, че за правилността на това определение от значение са само изходът на делото по съществото на спора, правото на насрещната страна да ? бъдат присъдени разноски и доказуемостта и адекватността на същите. САС е приел и че в случая тези предпоставки са налице, като е установил, че предявеният по делото от жалбоподателката срещу ответната ПРБ, иск за обезщетение за вреди е изцяло отхвърлен с първоинстанционното решение, поради което е приел, че на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК ответната ПРБ, която е била представлявана по делото от юрисконсулт, има право на присъдените ? разноски; приел е и че размерът им не надвишава, определеният такъв в наредбата към ЗПП. В тази насока въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанцинното определение, където също е прието, че ответната ПРБ има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение в присъдения размер от 300 лв., на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП. При определянето на размера съдът е отчел значителната правна сложност на делото, като същевременно е приел, че няма основание за увеличаване на размера с до 50 %, тъй като макар и производството да е продължило повече от три съдебни заседания, на тях не е присъствал процесуалният представител – юрисконсултът на ответната ПРБ, а извършените от него действия по защита в производството се изразяват в подаването на отговора на исковата молба.
Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
В частната касационна жалба и изложението към нея, като правни въпроси – общи основания за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 273, ал. 3 от ГПК, са изложени следните формулировки: 1) предметът на спора в обжалваното определение е решен във връзка с решението по делото, в противоречие с принципите на правото на Европейския съюз (ЕС) по отношение на достъпа до безпристрастен съд, равнопоставеност на страните, правна сигурност, и в този си вариант представлява наказателна санкция спрямо ищцата; неспазване върховенството на закона; 2) предметът на спора в обжалваното определение е от значение за точното прилагане на закона, касаещо правото на ЕС, както и за развитието на вътрешното право по отношение чл. 47 от ХОПЕС; 3) представлява ли основание за допускане на касационно обжалване, т.е. отправяне на преюдициално запитване във връзка с обжалваното определение на САС до съда на ЕС (СЕС) на основание чл. 267 от ДФЕС – когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС; 4) представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че първоинстанционното дело се явява второ образувано със същите страни, на същото основание; първоинстанционният съд е нарушил вътрешното и европейското право като не е извършил служебна проверка за наличие на висящо дело по същия спор; 5) представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че САС се явява пристрастна страна, тъй като съдия К. М. може директно да въздейства върху решението на своите колеги, които да се произнесат в полза на неговото решение; доказателство е обжалваното определение, съдебният акт е постановен при липса на безпристрастност; като е командирован да правораздава в съд от по-висок ранг – САС, съдия К. М. е придобил преимуществено положение; 6) представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че ВКС се явява като ответна страна по друго дело на ПОС, касаещо търсене на защита от ищцата за вреди, причинени ? вследствие нарушения на правото на ЕС, поради създадена противоречива практика на този съд; това обстоятелство води до заключението, че ВКС има качеството на заинтересована страна; 7) представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че съдиите от първоинстанционния и от въззивния съд демонстрират липса на компетентност по отношение правилното анализиране на материята на правото на ЕС.
Както е изяснено в процесуалноправната доктрина и трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава – т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да съставлява основание за допускане на касационното обжалване, материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК следва да е от значение за изхода по конкретното дело, да е разрешен с обжалвания съдебен акт на въззивния съд и да е обусловил правните му изводи в него, както и да е ясно и точно формулиран от страна на жалбоподателя. В случая, изведените от страна на жалбоподателката формулировки не отговарят на никое от тези изисквания. На първо място, те са в такава степен граматически, смислово и логически неясни, че не биха могли да бъдат уточнени и сведени до ясна и точна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 273, ал. 3 от ГПК. Това е и безпредметно, тъй като – доколкото може да се установи същността на питането във всяка от изведените от жалбоподателката формулировки, то никоя от тях няма никакво отношение към правните изводи в мотивите към обжалваното въззивно определение, цитирани по-горе, респ. – никоя от тях не е обуславяща тези правни изводи на въззивния съд, съответно – не е и от значение за изхода на настоящото частно производство, предмет на което е дължимостта от жалбоподателката на насрещната страна по делото на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Наред с това, както от цялостното съдържание на частната касационна жалба, така и от конкретната формулировка, отразяваща чисто субективната оценка на жалбоподателката – че по делото „съдът налага наказателна санкция на ищцата“, по никакъв начин не става ясно и по какъв точно правен въпрос жалбоподателката иска да се отправи преюдициално запитване до СЕС. В тази връзка следва да се отбележи и (както също е изяснено в процесуалноправната доктрина и трайно установената съдебна практика, включително на ВКС и на СЕС), че присъждането на разноските по дадено конкретно дело, в полза на страната, в чиято полза е разрешен и материалноправният спор по същото дело, действително съставлява санкция за насрещната страна, която неоснователно е поддържала този материалноправен спор пред съда, но тази санкция нито е „наказателна“, както напълно несъстоятелно се поддържа от страна на жалбоподателката, нито по какъвто и да било начин би могла да ограничи достъпа на страната до съдебна защита, след като разноските се присъждат съобразно изхода на делото – едва при неговото приключване пред съответната съдебна инстанция, и наред това са съобразени по размер със законоустановения такъв и не са непропорционални на цената на исковата претенция (в случая присъдените разноски са в размер 300 лв., а цените на отхвърлените искови претенции на жалбоподателката-ищца са 33 753.40 лв. и 27 002.40 лв.).
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 3804/04.12.2018 г., постановено по частно гр. дело № 3448/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: