2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
гр. София, 01.04.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 834 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ищцата Е. А. Я. и от ответника К… (К., К..), срещу решение № 210/18.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 530/2015 г. на Пловдивския апелативен съд (П.). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна на осъдителната част на решение № 370/19.06.2015 г. по гр. дело № 1046/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПОС) и частично отхвърляне на предявения иск, като краен резултат ответната К. е осъдена да заплати на ищцата сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради незаконно водено производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) по гр. дело № 672/2007 г. на ПОС, ведно със законната лихва, считано от 04.05.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 38 000 лв.
Ищцата Е. А. Я. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответната К. – в осъдителната му част.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. В жалбата на ищцата се излагат оплаквания и доводи за неправилност обжалваната от нея отхвърлителна част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД и необоснованост при определяне размера на процесното обезщетение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбата на ответната К. се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност, поради нарушения на материалния закон и необоснованост, на обжалваната с тази жалба осъдителна част от въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ищцата не е подала отговор на касационната жалба на ответника. В подадения от последния отговор се поддържа, че няма основание за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищцата, тъй като от нейна страна не е формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК; излагат се и съображения за неоснователност на жалбата на ищцата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба на ищцата (както и в самата жалба) липсва изведен и формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съставляващ общо основание за допускане на касационното обжалване. В изложението си ищцата поддържа, че е налице допълнителната предпоставка (основание) по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като ВКС не се бил произнасял по основен правен въпрос по прилагането на чл. 2а от ЗОДОВ и такова произнасяне би било от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, според ищцата. Кой е правният въпрос по прилагането на чл. 2а от ЗОДОВ, обаче жалбоподателката по никакъв начин не е посочила, като в касационната ? жалба липсва и оплакване за неправилно приложение на чл. 2а от ЗОДОВ. Във връзка с оплакванията си за нарушение на материалния закон, ищцата поддържа в изложението си към жалбата, че е налице допълнителната предпоставка (основание) по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК досежно прилагането на чл. 52 от ЗЗД, но отново не е изведен и не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо това, жалбоподателката е цитирала част от мотивите към обжалваното въззивно решение и част от акт на ВКС, но без да посочи и ясно да изведе и формулира правен въпрос, по който в настоящото производство по чл. 288 от ГПК да се извърши преценка от съда, дали действително е налице твърдяното от нея противоречие. Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По изложените съображения, касационното обжалване по жалбата на ищцата не следва да се допуска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) действия и преценки на ищеца, касаещи фактическите обстоятелства, на които се основава искът, и предпоставките за предявяването му пред съд, представляват ли обстоятелства от значение за надлежното упражняване на правото на иск и имат ли същите друго самостоятелно правно значение, извън въпросите за редовността на исковата молба и даване ход на делото – чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2 от ГПК; 2) в случай, че няма норма, която да задължава ищеца по точно определен начин да тълкува закона, да преценява релевантните факти и наличието на обосновано предположение, може ли предприетите до предявяване на иска действия и преценки да представляват незаконно действие по смисъла на ЗОДОВ и ЗОПДИППД (отм.); 3) приложима ли е разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, визираща вреди от административна дейност, за вреди, причинени от дейността на К. при приложението на ЗОПДИППД (отм.); 4) липсата на правна квалификация на иска в доклада по делото, представлява ли самостоятелно основание за отмяна на постановеното решение; 5) законосъобразно ли е искът да бъде квалифициран по чл. 7 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 32 ЗОПДИППД (отм.); 6) каква е правната квалификация на иска за обезщетяване на вреди от приложението на ЗОПДИППД (отм.); 7) след като К. е длъжна да образува производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност при наличие на предпоставките по ЗОПДИППД (отм.), а именно: придобито имущество със значителна стойност, предположение, че това имущество е придобито от престъпна дейност и срещу лицето е започнало наказателно преследване за престъпление по НК по изброените текстове в закона, Комисията носи ли отговорност по ЗОДОВ в случаите, когато проверяваното лице – ответник представи доказателства за доходите си едва в съдебното производство; 8) може ли да се квалифицира правото на обжалване на съдебни актове като поведение, обективиращо незаконни действия; 9) може ли да се даде вяра на свидетелски показания от кръга на заинтересованите лица, когато същите противоречат на другите събрани по делото доказателства; 10) може ли да се присъди обезщетение по ЗОДОВ, когато причинната връзка между действията на Комисията и нейните органи, и причинените вреди, не са безспорно и категорично доказани; 11) понятието „справедливост“ абстрактно понятие ли е и може ли да се възприема съдържанието му в противоречие с изясненото в ППВС № 4/23.12.1968 г. Жалбоподателят-ответник поддържа, че първите два и последните четири правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; като конкретно в изложението се твърди, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с решение № 251/11.10.2013 г. по гр. д. № 2062/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 17/03.02.2014 г. по гр. д. № 3837/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 106/14.05.2013 г. по гр. д. № 1074/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 933/14.01.2010 г. по гр. д. № 5382/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС; десетият въпрос – в противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/30.12.1959 г. и решение № 945/15.03.2010 г. по гр. д. № 3026/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и последният въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; а по отношение на осмия и деветия въпрос касаторът не сочи конкретни актове, в противоречие с които апелативният съд да се е произнесъл по тези два въпроса. По отношение на останалите четири правни въпроса ответната К. поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Петият и шестият правни въпроси в изложението на жалбоподателя-ответник – относно правната квалификация на предявения по делото иск, са свързани и с оплакванията му за процесуална недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск, а именно, – че въпреки разпоредбата на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), при действието на която се е развило производството по същия закон срещу ищцата по настоящото дело, последната не разполагала с право на иск за обезщетение за вреди, преди влизането в сила на новия чл. 2а от ЗОДОВ, който действа занапред във времето и не визира ЗОПДИППД (отм.). Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване по тези два правни въпроса – в наведената от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, включително и с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваната от ответната К. осъдителна част от въззивното решение (т.е. – и в хипотезата на т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), тъй като тези въпроси относно правната квалификация на разгледания иск и неговата процесуална допустимост са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие с определение № 305/29.04.2014 г. по частно гр. дело № 2099/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и определение № 423/09.07.2014 г. по частно гр. дело № 3914/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК и съставляват задължителна практика на ВКС (в този смисъл са и т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС). Както в тези две определения на ВКС, така и в мотивите към обжалваното по настоящото дело въззивно решение, е прието, че при действието на ЗОПДИППД (отм.), по силата на изричното препращане с разпоредбата на чл. 32 от този закон, държавата, чрез К…, придобито от престъпна дейност (К.), чийто универсален правоприемник е ответната К. съгласно § 3, ал. 3 ЗОПДНПИ, отговаря по реда на ЗОДОВ за вредите, причинени от незаконни действия и бездействия, извършени във връзка със ЗОПДИППД (отм.), каквито действия могат да са тези по обезпечаване, предявяване и разглеждане на иска за отнемане на имущество в полза на държавата; както и че правната квалификация на иска за обезщетение за вреди от такива незаконни действия и бездействия е по чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), във вр. с чл. 7 от ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав споделя това принципно разрешение, възприето в посочената задължителна практика на ВКС и в обжалваното решение, като в тази връзка следва да се изтъкне и че разпоредбите на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.) и на чл. 2а (нов – ДВ, бр. 38/2012 г.) от ЗОДОВ са идентични по смисъл, установяващи деликтната отговорност на К… за причинени от нея вреди като субституент на държавата и реда за реализирането на тази отговорност.
Третият и четвъртият правни въпроси в изложението на ответната К. също са свързани с правната квалификация и процесуалната допустимост на предявения и разгледан по делото иск, но тези въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за изхода на делото, поради което и не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Апелативният съд е приел, че в случая ищцата претендира обезщетение за вреди от незаконна правозащитна дейност на К.. – предявено от последната мотивирано искане по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, което е внесено в съда, разгледано на три инстанции и отхвърлено, както и че отговорността за крайната правозащитна дейност включва и тази за подготвящата я административна дейност. Въззивният съд не е давал правна квалификация на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, нито е приемал, че процесните вреди са причинени от административна дейност на К.. по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, каквато е постановката на третия правен въпрос. Освен това, горните изводи на апелативния съд са в пълно съответствие с цитираните по-горе две определения на ВКС, съставляващи задължителна практика, поради което не би могла да е налице и сочената от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въззивният съд не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение, липса на правна квалификация на иска в доклада на първата инстанция по делото, каквато е постановката на четвъртия въпрос, формулиран от жалбоподателя-ответник. Освен това, в окончателния си доклад по делото, извършен в откритото съдебно заседание от 13.05.2014 г., относно процесуалната допустимост и правната квалификация на иска окръжният съд е препратил към задължителното за него отменително въззивно определение № 653/03.04.2014 г. по частно възз. гр. дело № 384/2014 г. на П., където е прието, че претенцията на ищцата следва да бъде разгледана по реда на ЗОДОВ, тъй като такава възможност е предвидена както в чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), така и в чл. 2а от ЗОДОВ, което е в пълно съответствие с изложеното по-горе относно петия и шестия въпрос и цитираната там задължителна практика на ВКС, намерила израз в двете определения по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Също в съответствие с тази задължителна практика, както в първоинстанционното решение по делото, така и в обжалваното въззивно решение (както вече беше посочено) е възприета, по същество – същата правна квалификация – чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), във вр. с чл. 7 от ЗОДОВ. При това положение, необсъждането във въззивното решение на правната квалификация на иска, дадена в доклада на първата инстанция, в случая е в съответствие и със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд по никакъв начин не е давал разрешение на първия изведен от касатора-ответник процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2 от ГПК, поради което и този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Нито във връзка с надлежното упражняване от ищцата по настоящото дело на правото ? на иск по чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), във вр. с чл. 7 от ЗОДОВ, нито във връзка с редовността на исковата ? молба въззивният съд не е преценявал „действия и преценки на ищеца, касаещи фактическите обстоятелства, на които се основава искът, и предпоставките за предявяването му пред съд“, каквато е постановката на въпроса. Още по-малко последните обстоятелства са преценявани в обжалваното въззивно решение във връзка с упражняването на правото на иск от Комисията и редовността на имащото характер на искова молба, нейно мотивирано искане по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), по приключилото с влязло в сила отхвърлително съдебно решение, производство за отнемане в полза на държавата на имущество на ищцата и нейния съпруг, които са били ответници в това производство. Поради това и сочените в тази връзка от касатора-ответник решения на ВКС (решение № 106/14.05.2013 г. по гр. д. № 1074/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 251/11.10.2013 г. по гр. д. № 2062/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 17/03.02.2014 г. по гр. д. № 3837/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 933/14.01.2010 г. по гр. д. № 5382/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС) нямат никакво отношение, както към приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, така и към изведения от касатора втори правен въпрос, макар че са посочени и по повод този въпрос.
Същият правен въпрос (вторият), както и седмият и осмият от изложението на ответната К. са разрешени с обжалваното решение в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 7/30.06.2014 г. на ОСГК на ВКС, на което въззивният съд и изрично се е позовал и е цитирал в мотивите си, а именно: Възпроизведени са и са възприети от съда съображенията, че съгласно разпоредбите на ЗОПДИППД (отм.) (в ТР конкретно са посочени чл. 18, ал. 1, т. 7 и ал. 2, т. 6), К.. е длъжна, не само да извърши проверка на имуществото на осъденото лице и свързаните с него лица, правното основание за придобиването му, неговата стойност и трансформация, доходите на проверяваното лице, съответно разходите му, но проверява и всички други обстоятелствата, които имат значение за изясняване на произхода на имуществото и начина на придобиването му, както и събира доказателства от значение за изясняване произхода на имуществото. Възприети са и съображенията от ТР, че при преценката за връзката между конкретното престъпно деяние и дадено имущество, следва да се изхожда не само от произхода на средствата, вложени към момента на юридическото придобиване, а от това дали притежанието на съответното имуществено благо е опосредено от установеното престъпление; както и че е необходимо да е налице обосновано предположение, че претендираното за отнемане имущество е придобито пряко или косвено от наказаната престъпна дейност на проверяваните лица, т.е. елемент от фактическия състав на самото основание за отнемане на имущество в полза на държавата е наличието на връзка – пряка или косвена, между придобиването и престъплението. Предвид така възприетите съображения от ТР, въззивният съд е направил и следващите от тях изводи, че едва след цялостна обективна преценка на релевантните факти и при наличие на основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност, Комисията следва да вземе решение и да внесе мотивирано искане пред съда по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.); както и че неизвършването на такава обективна преценка от Комисията в рамките на производството по чл.чл. 15-18 от ЗОПДИППД (отм.), в конкретния случай – внасянето на мотивирано искане, без наличие на предпоставките, предвидени в закона, включително последващото въззивно и касационно обжалване на постановените в исковото производство отхвърлителни съдебни актове, което е довело до продължителност на съдебното производство за значителен период от време – пет години, съставлява поведение, обективиращо незаконни действия по смисъла на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), водещо до ангажиране обективната отговорност на държавата по реда на ЗОДОВ, в лицето на съответния орган – К., чийто правоприемник е ответната К.. По тези съображения апелативният съд е намерил за неоснователен и доводът на последната, че е действала в изпълнение на задълженията си по закон и е упражнявала съответните за това процесуални права, като в тази връзка съдът отново е изтъкнал, че именно неправилната преценка, че в случая може да се направи обосновано предположение за придобито в резултат на престъпна дейност имущество, подлежащо на отнемане, съставлява незаконно действие, тъй като с влязлото в сила съдебно решение по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) е прието обратното. От така изложените мотиви е видно, не само посочаното и по-горе, че апелативният съд е разрешил вторият, седмият и осмият правни въпроси в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 7/30.06.2014 г. на ОСГК на ВКС, а и че тези три въпроса са некоректно формулирани от касатора-ответник. Обратно на приетото, както в обжалваното решение, така и в цитираното ТР, вторият правен въпрос изхожда от неправилната постановка, каквато не е възприемана от въззивния съд, че нямало правна норма, която да задължава К.. – ищец в производството по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), по определен начин да тълкува закона, да преценява релевантните факти и наличието на обосновано предположение за връзката между престъпната дейност и придобиването на имуществото, претендирано за отнемане. В обжалваното въззивно решение по никакъв начин не е обсъждана и хипотезата, визирана в седмия правен въпрос, а именно – проверяваното лице – ответник по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) (в случая – ищцата в настоящото производство) да е представило доказателства за доходите си едва в съдебното производство. От тази гледна точка, този въпрос е и неотносим към спора по делото, респ. – и поради това този въпрос не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Във формулировката на осмия правен въпрос, правото на обжалване на съдебни актове също некоректно е извадено от контекста и смисъла на цитираните по-горе мотиви към обжалваното решение. Отделно от това, по отношение на този въпрос жалбоподателят-ответник не сочи в изложението си нито един съдебен акт в подкрепа на твърдението си, че той бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Последното се отнася и за деветия правен въпрос, който също е разрешен от апелативния съд в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 172 от ГПК. Съдът е отчел възможната заинтересованост на тримата разпитани свидетели по делото – съпруг, майка и брат на ищцата, като е дал вяра на показанията им относно претърпените от нея неимуществени вреди вследствие незаконосъобразното производство за отнемане на нейно имущество, доколкото свидетелите са били очевидци на състоянието на ищцата, доколкото показанията им съвпадат помежду си и са обективни, и доколкото те не са опровергани от страна на ответника, респ. – не противоречат на останалите доказателства по делото. Апелативният съд е приел, че няма причинна връзка между онкологичното заболяване на ищцата и инициираното от Комисията производство срещу нея, като в тази връзка е дал вяра и е възприел заключенията на съдебно-медицинските експертизи по делото, а не свидетелските показания, които са в противоречие с тези експертни заключения.
Като е присъдил обезщетение само за търпените от ищцата неимуществените вреди, за които е приел, че е доказано, че се в пряка и непосредствена причинна връзка с воденото срещу нея незаконосъобразно производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), въззивният съд е разрешил и десетия правен въпрос в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз и в сочените от касатора-ответник, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС (т. 11), ППВС № 7/30.12.1959 г. (т. 2) и решение № 945/15.03.2010 г. по гр. д. № 3026/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
За да определи размера на процесното обезщетение на сумата 10 000 лв. (респ. – за да намали до тази сума, присъденото от първата инстанция обезщетение от 38 000 лв.), апелативният съд е обсъдил и е взел предвид вида, характера и интензитета на търпените от ищцата процесни неимуществени вреди, които са в причинна връзка с воденото срещу нея незаконосъобразно производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), продължителността на последното и на периода, през който ищцата е търпяла тези вреди, а също така и данните за личността и социалния ? статус, икономическата обстановка в страната, т.е. – всички установени по делото, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението. По този начин и последният правен въпрос в изложението на касатора-ответник е разрешен с обжалваното въззивно решение, не в противоречие, а в съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г. (т. 11 и раздел II от мотивите към нея).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице общи, респ. – допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, каквито са поддържани в изложенията към касационните жалби на двете страни по делото.
Предвид изхода на настоящото производство по чл. 288 от ГПК, и на двете страни по делото не се следват разноски във връзка със защитата им по подадените от тях касационни жалби. На ищцата не се следват разноски и по защита срещу касационната жалба на ответника, тъй като такава защита не е осъществявана – от нейна страна не е подаден отговор на жалбата на К., като ищцата не е представила и доказателства да е направила разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в настоящата инстанция. Ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответната К. разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 от ГПК – за осъществената чрез юрисконсулт защита в производството по чл. 288 от ГПК с подаването на отговор на касационната жалба на ищцата. Размерът на тези разноски, определен на база обжалваемия интерес по тази жалба (28 000 лв.), съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на сумата 1 027.50 лв., а съразмерно отхвърлената от въззивния съд част от иска, който е предмет и на настоящото производство (28 000/38 000) – на сумата 757.11 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 210/18.11.2015 г., постановено по гр. дело № 530/2015 г. на Пловдивския апелативен съд;
ОСЪЖДА Е. А. Я. да заплати на К… сумата 757.11 лв. (седемстотин петдесет и седем лева и единадесет стотинки) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.