5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
София, 26.05.2014 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2574 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, постановено на 06.01.2014г. по в.гр.д.№1168/2013г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на А. И. П. против В. Т. П., че е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ магазин с изложение “югоизток”, находящ се в [населено място], [улица], намиращ се на партерния етаж от жилищна сграда-блок, построена с отстъпено право на строеж върху държавно дворно място, съставляващо имот пл.№986 от парцел ІІ в кв.34 по плана на града.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения,че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба В. Т. П. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
А. И. П. е предявил срещу В. Т. П. иск за признаване, че той е индивидуален собственик на придобития по време на брака на страните недвижим имот.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че правото на собственост върху процесния магазин е придобито по време на брака на страните на 31.12.1998г. въз основа на влязло в сила постановление за възлагане на съдия-изпълнител по изп.д.№3033/1998г., с което А. И. П. е обявен за купувач на изнесен на публична продан недвижим имот за сумата 54 000 000 неденоминирани лева.
Прието е, че с ангажираните в производството по делото доказателства А. П. не е оборил установената в чл.21, ал.1 СК законова презумпция, тъй като не е установил имотът да е придобит с негови лични средства без съпругата В. Т. П. да има принос за закупуването му.
Прието е, че А. П. носи доказателствената тежест да обори презумирания от закона съвместен принос, който се предполага до доказване на противното. В случая е прието, че не е доказана твърдяната пълна трансформация на лично имущество, изразяваща се в цялостно изплащане на покупната цена с лични средства на А. П., получени от покойната му баба.
Изложени са съображения, че за установяване на начина, по който се е достигнало до обявяване на А. П. за купувач, заплащането на покупната цена със средства, предоставени на съпрузите от родителите на В. П. и за ползването на магазина от фирма на майка й след закупуването, следва да бъдат възприети показанията на свидетелите Я. Т. и Д. А., които са непротиворечиви и съответстващи на писмените доказателства по делото. Прието е, че следва да се има предвид и обстоятелството, че магазинът е бил ипотекиран от двамата съпрузи като съпружеска имуществена общност през 2006г.
За недоказано е прието твърдението на А. П., че е закупил имота със свои лични средства, предадени му като дарение от покойната му баба по съображения на първо място, че показанията на свидетеля И. П. са неубедителни, непоследователни и вътрешно противоречиви. Изложени са също и съображения, че дори условно да се приеме, за достоверна представената по делото клетвена записка от 01.12.1998г., въпреки успешно проведеното оспорване на нейната недостоверност, сумата завещана от баба му е само 7 500 000 неденоминирани лева, а стойността на магазина е 54 900 000лв. и следователно А. П. не е могъл да закупи магазина с парите, оставено от баба му, както и че не е установено неговият баща да е дал пари от продадена къща на село, тъй като не е установено такава продажба да е била извършена в периода от 01.01.1992г. до 05.03.2013г., а е установено само сключване на предварителен договор от 17.10.1994г. Изложени са и съображения, че в исковата молба не се твърди парите за покупко-продажбата на магазина да са били предоставени лично от баща му.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос за липса на доклад по делото пред първоинстанционния съд, за което поддържа, че представлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване с оглед практиката на ВКС.
На първо място по така поставения въпрос следва да се приеме, че доколкото предмет на обжалване е решението на въззивната инстанция, то и наличие на основание за допускане на касационно обжалване биха могли да обосноват извършените от тази инстанция съдопроизводствени действия, свързани с доклада по делото, но не и действията на първоинстанционния съд.
По отношение на изискването за извършване на доклад по делото следва да се имат предвид указанията, дадени в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая в подадената от А. И. П. въззивна жалба не се съдържат такива доводи, поради което и не би могло да се приеме, че извършените от въззивния съд действия са извършени в противоречие с установената съдебна практика.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали валидно сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с изрична клауза, че при подписването на същия купувачът е заплатил изцяло на продавача договорената продажна цена, като продавачът е декларирал, че е получил сумата 45000 лева, е основание да се приеме, че продажната цена е заплатена, респ. получена от продавача. Въпросът се поставя във връзка с извода на въззивния съд, че не е установено бащата на касатора да му е дал суми, получени от продажба на свой имот, доколкото не е установено да е сключен окончателен договор.
Така поставеният въпрос следва да се приеме, че не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като изводът на въззивния съд за неоснователност на предявения иск е основан преди всичко на констатацията, че по делото не е доказано съдържащото се в исковата молба твърдение, че сумата за заплащане цената на имота е получена от А. П. от неговата баба. Обстоятелството, дали А. П. е получил сума от своя баща поради това е прието за ирелевантно, както и за недоказано и то не само по причина, че не е установено бащата на касатора да е продал свой имот, а и по причина, че не е приет за доказан факта такава сума да е била предадена на А. П. преди заплащането на цената.
Следва да се отбележи също така, че основният въпрос по делото е какъв е произходът на средствата, с които е платена стойността на магазина. Наличие на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос обаче в изложението към касационната жалба не се обосновава.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса в случай, че ищецът докаже, че е получил средства за закупуване на недвижимия имот не от едно лице, както и посочил в исковата молба /в случая от баба си/, а от друго лице /в случая от баща си/, това води ли до недоказаност на изключителния му принос за закупуване на имота.
На първо място следва да се отбележи, че така поставеният въпрос съдържа становището на касатора за доказаност на относим към спора факт, което не е било споделено от въззивния съд, поради което следва да бъде квалифицирано като оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК. Подобно оплакване не би могло да обоснове наличие на основание за касационно обжалване. Освен това, както вече беше отбелязано, сам по себе си фактът, че единият съпруг е получил от свои близки определена сума не би могъл да обоснове извод за доказаност на твърдяна трансформация на лично имущество при придобиване на недвижим имот по време на брака при липса на доказателства, че именно тази сума е била вложена при заплащане стойността на този имот. По отношение на значението на този основен за спора въпрос въззивният съд се е съобразил изцяло с трайно установената съдебна практика, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по касационна жалба не следва да се присъждат, тъй като доказателства такива действително да са били направени не са представени по делото.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 06.01.2014г. по в.гр.д.№1168/2013г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: