4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 04.08. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. ХИТОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч.гр. дело № 2391/2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. С. Р., чрез процесуалния му представител адв. П. Д. Т., срещу определение № 1173 от 07.04.2016г. по ч.гр. дело № 1523/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 23.02.2016 г. по гр. дело № 12779/2015 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е върната подадената от И. С. Р. искова молба с вх. № 121015/08.10.2015 г. и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения от И. С. Р. срещу М. П. П. иск по чл. 66, ал. 2 от Семейния кодекс /СК/ – за установяване на бащинство на детето И. М. П..
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателят твърди, че определението е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон, тъй като съдът не му е връчил препис от документите, установяващи подадената декларация за припознаване от Ц. Р. Ц. и от новия акт за раждане на детето, съставен след завеждане на делото, като по този начин го е лишил от възможност да предяви иск по чл. 71 СК. Навежда доводи, че въззивният акт е постановен в нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, като съдът е бил длъжен служебно да се отстрани от разглеждане на делото, тъй като с определение от 16.02.2016 г. по друго дело косвено се е произнесъл по допустимостта на производството, отказвайки да допусне обезпечение на предявения иск.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
В първоинстанционния съд е постъпила искова молба с вх. № 121015/08.10.2015 г., с която на основание чл. 66, ал. 2 СК ищецът И. С. Р. моли да бъде признато за установено, че същият е баща на детето И. М. П. и да бъде вписан като такъв в акта й за раждане. Ищецът обосновава правния си интерес от предявяването на иска с обстоятелството, че майката на детето – М. П. П. е оспорила извършеното от него с декларация от 24.06.2015 г. припознаване, уведомление за което е получил на 06.10.2015 г. от Столична община – Район „М.“.
С определение от 23.02.2016 г. по гр. дело № 12779/2015 г. на Софийски градски съд, първоинстанционният съд е върнал исковата молба, като е приел, че макар предявен в срок, искът е недопустим, тъй като детето е с установен произход – като баща в акта му за раждане е вписан Ц. Р. Ц., припознал детето с декларация с нотариална заверка на подписа от 01.10.2015 г., неоспорена от майката. Тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 71 СК, иск за установяване на произход не може да бъде предявен преди да бъде оборен наличният такъв, съдът е приел, че е налице абсолютна отрицателна предпоставка за предявяването на иска, поради което исковата молба подлежи на връщане.
За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд изцяло е възприел изводите на първоинстанционния съд, като е посочил, че обстоятелството, че вписването на припознаването в регистрите за гражданско състояние е извършено след като и ищецът е подал декларация за припознаване, не може да обоснове допустимост на настоящия иск, както и че е недопустимо извършеното от Ц. Р. Ц. припознаване да се оспорва от ищеца в производството по чл. 66, ал. 2 СК не чрез иск, а чрез оспорване на писмените доказателства, които го установяват.
В инкорпорирано в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да посочва конкретен правен въпрос жалбоподателят твърди, че обжалваното определение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 682 от 18.12.2015 г. на ВКС, III г.о., определение № 11 от 21.01.2016 г. на ВКС, II г.о. и определение № 221 от 12.05.2015 г. на ВКС, I г.о., отразяващи извършени отводи на състави на ВКС съгласно чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. В изложението е формулиран правния въпрос: „Може ли предявен иск, който е допустим при образуване на делото, след това да бъде обявен за недопустим, без да се даде възможност на ищеца да се запознае и да оспори доказателствата, които според съда правят иска недопустим?“, без обаче да е посочено кое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК се поддържа.
Частният касатор не е формулирал правен въпрос във връзка с твърдението си, че обжалваното определение противоречало на практиката на съдилищата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, което страната не е съобразила при изготвяне на приложението/. Извън горното сочените от касатора определения нямат относимост към настоящия случай, тъй като третират отводи на състави на ВКС по реда на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. Довод във връзка с такова основание пред въззивния съд, както и искане за отвод на състава въобще не са правени в хода на въззивното производство. Твърдението в касационната жалба, че след като съставът се е произнесъл по реда на инстанционния контрол по отношение на определение на първостепенния съд, с което е отказано допускане на обезпечение на иска, предполага предубеденост на състава е правно несъстоятелен. Този извод се налага от характера на обезпечителното производство, което няма самостоятелно значение и не предполага формиране на изводи по съществото на спора.
Поставеният от касатора въпрос – „Може ли предявен иск, който е допустим при образуване на делото, след това да бъде обявен за недопустим, без да се даде възможност на ищеца да се запознае и да оспори доказателствата, които според съда правят иска недопустим?“ дори и да бъде приет за релевантен, въпреки липсата му на ясна формулировка, установява единствено общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване касаторът е длъжен да въведе допълнително основание, чрез позоваване и обосноваване на една от изчерпателно посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК хипотези. Липсата на това основание има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното определение.
При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1173 от 07.04.2016г. по ч.гр. дело № 1523/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: