5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
С.,02.05.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 555/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] срещу решение № 449 от 24.08.2010 г. по т. д. № 1881/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-8 състав решение № 480 от 29.05.2009 г. по т. д. № 843/2005 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от същото дружество срещу Ч. [фирма], [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. първо, второ и четвърто ЗЗД за установяване нищожността на договор за залог от 21.12.1995 г. и е прекратено като недопустимо производството по предявения на основание чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./ евентуален иск за установяване противопоставимостта на този договор по отношение на трети лица.
К. поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Като процесуални нарушения същият посочва необсъждането на следните негови доводи: за характеристиките на предмета на залога и за липса дори на родова определеност на същия; за достоверността на датата залога с оглед противопоставимостта му на трети лица; за индивидуализацията на вземането, обезпечено със залог; за допустимостта на приети по делото доказателства; за особените права на синдика като процесуален субституент, които обосновават правото му да води иска за непротивопоставимост на залога и за приложението на чл. 726 ТЗ. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу изводите, до които е достигнал решаващият състав по отношение индивидуализацията на вещите, предмет на процесния договор за залог и на обезпеченото с него вземане, а също и във връзка с наличието на достоверна дата на този договор. Изрично оплакване е заявено и срещу приетата от въззивния съд недопустимост на евентуалния иск за установяване непротивопоставимост на залога на трети лица с твърдението, че правното основание на този иск е чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, а не чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, както е преценил съдебният състав.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е заявено на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първото основание – противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/ се поддържа по въпроса: „Може ли при постановяване на въззивното решение да не бъдат обсъдени всички или част от доводите на една от страните? Допустимо ли е по ясни и логични разсъждения, базирани на конкретни текстове от действащото законодателство и на съдебната практика по въпроса, въззивната инстанция или да не даде изобщо отговор или да не подкрепи своите изводи с друго алтернативно разбиране за значението на закона”. Второто основание – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – е отнесено към въпросите: „Іа. По какъв начин следва да бъдат описани или посочени определени вещи, предмет на договор за залог, за да се счита, че е налице поне родова определеност на тези вещи? Достатъчно ли е тези вещи да бъдат определени и описани по начин, който е ясен само на страните по заложното правоотношение (залогодател и залогоприемател) или родовата определеност на вещите следва да е налице и по отношение и на трети лица – на които заложното правоотношение по принцип е противопоставимо? ІІа. Какво представлява противопоставимостта или непротивопоставимостта на заложното право: установяване на факт с правно значение или това е въпрос за установяване съществуването или несъществуването на заложното право спрямо трети лица; ІІІа. Какъв е по правната си природа искът, посочен в чл. 726, ал. 2 ТЗ, който е предявен за оспорване само на обезпечението на прието в производството по несъстоятелност вземане? Какво е неговото правно основание съгласно ГПК /отм./ – чл. 97, ал. 1 или чл. 97, ал. 3 ГПК? Представлява ли този иск иск за установяването на несъществуването на определен факт?”
Ответникът по касация – Ч. [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение по отношение отхвърлянето на главните искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че не са налице поддържаните от ищеца [фирма] /в несъстоятелност/ основания за нищожност на сключения между него и ответника Ч. [фирма] договор за залог от 21.12.1995 г. – противоречие със закона /чл. 149 и чл. 156 ЗЗД/, невъзможен предмет, липса на основание и липса на съгласие по съществените елементи на договора, произтичащи от твърдяната от ищеца липса на определеност на предмета на заложното право и на обезпеченото вземане, като е извършил преценката за валидността на процесния договор съобразно действащите към датата на сключването му /21.12.1995 г./ нормативни актове – Закон за задълженията и договорите и Закон за банките и кредитното дело /сега отменен/, а не с оглед действащия понастоящем Закон за особените залози. Решаващият състав е изразил разбирането, че специалната норма на чл. 36 ЗБКД /отм./, предвиждаща възможност заложените в полза на банката вещи, каквито могат да бъдат и стоки и материали в обработка и стоки в оборот, да останат на отговорно пазене у лицето, даващо залога, при специално договорени с банката условия, дерогира изискването за индивидуализация на вещите като предпоставка за действителността на настоящия договор за залог и определя същия като консенсуален, а не реален. Поради извода, че предмет на банковия залог е допустимо да бъдат и родово определени вещи и че в случая са заложени вещи от определен вид – продукция на ищеца, обозначена с номенклатурни номера, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на дружеството-длъжник за допуснато нарушение на чл. 149, ал. 1 ЗЗД, т. е. за липса на достатъчна индивидуализация на заложените вещи, обуславяща недействителност на договора за залог. Не е споделен доводът за липса на индивидуализация и по отношение на другия съществен елемент на този договор – обезпеченото вземане, като е прието, че такава е извършена чрез конкретното посочване на договора за банков кредит. Поради наличието на обезпечено вземане е направен извод съответно за съществуването на основание на договора за залог, а с обстоятелството, че заложените вещи не са погинали и не са извън гражданския оборот, е мотивирана неоснователност на твърдението, че процесният договор за залог е недействителен поради невъзможен предмет. Като ирелевантна за действителността на същия е преценена и неговата противопоставимост на трети лица. Отделно от това, доколкото по същността си противопоставимостта представлява факт с правно значение, при наличието на който за заложния кредитор възниква правото да се удоволетвори преди другите кредитори на залогодателя, и предвид липсата на изрично предвидена в закона възможност за установяването на този факт, въззивният съд е възприел становището на първата инстанция за недопустимост на предявения от [фирма] /в несъстоятелност/ евентуален иск с правно основание чл. 97, ал. 3, изр. 2 ГПК /отм./.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на въпроса за правната природа на иска по чл. 726, ал. 2 ТЗ не е налице общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – същият да е обуславящ изхода на конкретното дело. Във въззивния акт липсва произнасяне по този въпрос, нито съдът е бил длъжен да го обсъжда, доколкото същият изобщо не е релевиран от страните. Още повече, че посочената разпоредба не урежда възможността за предявяване на такъв иск, а регламентира последиците от оспорването на прието в производството по несъстоятелност вземане само по отношение на обезпечението или привилегията, което оспорване се осъществява в рамките на производството по чл. 690 ТЗ, респ. в производството по чл. 694 ТЗ.
Макар и значими за делото, останалите въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол.
На първо място, не може да се приеме, че е налице отклонение на обжалваното решение от задължителната съдебна практика по процесуалноправия въпрос за задължението на въззивната инстанция да обсъди заявените от страните доводи и възражения и да мотивира своя акт. В случая решаващият състав е изложил съображения по всички спорни по делото въпроси, имащи значение за действителността на процесния договор за залог и е обсъдил относимите към тях доказателства, като е аргументирал становището си защо счита, че не е налице неопределеност нито на дадените като обезпечение вещи, нито на обезпеченото вземане. А доколко неговата преценка е достатъчно подробна и правилна, то това е въпрос, който не може да бъде разглеждан в производството по допускане на касационното обжалване, съобразно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от касатора въпрос, свързан с начина на описание на вещите, предмет на договор за залог, за да се приеме, че същите са родово определени. Съгласно разясненията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се свързва с прилагането на конкретна правна норма, която поради това, че е непълна, неясна или противоречива, поражда необходимост от тълкуването й, с оглед точното й приложение. Тези изисквания в случая не са изпълнени, тъй като касаторът не е посочил коя именно е нормата, чието съдържание следва да бъде изяснено по тълкувателен път. В действителност, поставеният от него въпрос е относим към преценката на съдържанието на конкретни договорни клаузи, която представлява част от същинската правораздавателна дейност на съда и правилността й не може да бъде обсъждана в стадия на селекция на касационните жалби.
К. контрол не може да бъде допуснат и по въпроса, свързан с предявения евентуален иск за признаване на процесния договор за залог за противопоставим по отношение на третите лица. За да прецени противопоставимостта като факт с правно значение, въззивният съд е съобразил материалноправната разпоредба на чл. 156, ал. 2 ЗЗД, в която противопоставимостта на залога на трети лица е уредена като една от последиците на заложното правоотношение /доколкото са изпълнени конкретно посочените в закона изисквания към договора за залог/, а не като елемент, обуславящ самото съществуване на това правоотношение. Доколкото посочената разпоредба е напълно ясна и не поражда необходимост от тълкуването й, липсва и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения в тази връзка въпрос.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 449 от 24.08.2010 г. по т. д. № 1881/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: