4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр.София, 05.03.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 6722 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г.-Г. срещу решение № 62 от 29.04.2013 г., постановено по гр.д. № 86 по описа за 2013 г. на Видинския окръжен съд, Гражданска колегия, с което е отменено решение № 55 от 29.11.2012 г. по гр.д. № 85 по описа за 2012 г. на Районен съд-гр. Кула, за осъждане на Б. Г. С. да заплати на Г. И. Г. 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.45 от ЗЗД и е постановено друго, с което този иск до пълния предявен размер от 10 000 лв. е изцяло отхвърлен.
Касаторът Г. И. Г. твърди, че решението на Видинския окръжен съд е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС по следните въпроси:
1. Суверенен ли е ищецът сам да преценява правния си интерес от предявяване на иска и да определя обема на търсената съдебна защита?
2. Задължителна ли е за гражданския съд практика на ОСНК на ВКС?
3. Противоправна ли е извършената злоупотреба с право от носител на едно субективно право и следва ли да носи деликтна отговорност за тази злоупотреба?
Моли настоящата инстанция да допусне касационно обжалване на решението на Видинския окръжен съд по поставените въпроси.
Ответникът по жалбата Б. Г. С. не взема становище по нея.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищцата Г. И. Г. Г., секретар в Общината на [населено място], е предявила иск за обезщетение за неимуществени вреди, причинени и от подадена тъжба от ответника Б. Г. С., личен лекар в същото село. Според нея в тъжбата се съдържали позорящи я твърдения, злепоставящи я в обществото. Призовката за връчване на тъжбата е получена в службата и, затова колегите узнали за наказателното дело, което и причинило депресивно разстройство. В тъжбата ответникът всъщност е посочил, че ищцата е подала срещу него сигнал до Министерство на здравеопазването, съдържащ неверни твърдения. Извършената проверка не е потвърдила твърденията в сигнала. Ответникът не се е явил на образуваното въз основа на неговата тъжба наказателно дело от частен характер, поради което това дело е било прекратено. От разпита на свидетелите по гражданското дело действително се е установило, че получаването на призовката за наказателното дело в службата е повлияло на психическото състояние на ищцата и на взаимоотношенията с колегите. Видинският окръжен съд обаче е отхвърлил предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, тъй като е приел, че с подаването на тъжбата ответникът се е възползвал от своите процесуални права, а проверката по сигнала на ищцата не е установила нейните твърдения. В мотивите е добавено, че ищцата би могла да претендира обезщетение за вреди, ако по нейна тъжба наказателният съд беше осъдил ответника за набедяване в престъпление или за клевета, позовавайки се на решение № 17 от 5.7.1978 г. по н.д. № 15 от 1978 г. на ОСНК на ВС. Ищцата счита, че по този начин въззивният съд е възприел практиката на Наказателна колегия на ВС като задължителна и е дал указание как тя да търси съдебна защита. В тази връзка тя е формулирала първите два въпроса, по които желае да бъде допуснато касационно обжалване. Схващането на ищцата почива на погрешно тълкуване на мотивите на въззивния съд. Безспорно е, че в гражданския процес ищецът е суверенен сам да преценява правния си интерес и да определя обема на търсената съдебна защита, а практиката на Наказателна колегия на ВС няма задължителен характер за гражданския съд. Въззивният съд обаче не е посочил като необходимо условие за основателност на гражданския иск наличието на влязла в сила присъда за набедяване в престъпление или за клевета срещу ответника, нито се е позовал на решението на Наказателна колегия на ВС като задължително за гражданския съд. Всъщност в мотивите си въззивният съд е развил по-подробно и обстоятелствено тезата си, че за упражняване на процесуалното право на тъжба не може да се търси гражданска отговорност за вреди, тъй като липсва противоправност. В решение № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г. на ІІ ГО на ВКС са изяснени причините, поради които подаването на тъжба и образуването на наказателно дело, приключило с прекратяване или оправдателна присъда, не е противоправно действие, за което могат да се претендират неимуществени вреди. Във всяка правова държава са предвидени законови разпоредби, даващи възможност за защита пред съд на накърнени граждански права. В Конституцията на Република България това са текстовете на чл.56, чл.117, ал.1 и чл.120, както и съответни разпоредби в гражданския административния и наказателнопроцесуалния закон. Когато едно лице прецени, че са накърнени негови права, то може свободно да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност на претенцията, освен тази за разноските по делото, сторени от другата страна в съдебния процес. Когато едно частно лице предяви неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи отговорност по чл.45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания. Това е така, тъй като искането за защита на накърнени права представлява една правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а отговорността за причинени вреди по чл.45 от ЗЗД се поражда само при виновно противоправно поведение на причинителя на вредата. Тук паралел между разпоредбите на чл.45 от ЗЗД и чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ не може да се прави, тъй като ЗОДОВ е специален закон, който изхожда от идеята, че държавните и общински органи и служби, както и органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда следва да действат законосъобразно при осъществяване на административна дейност, както и при дейностите по чл.2 от ЗОДОВ. Затова Прокуратурата носи имуществена отговорност при повдигнато незаконосъобразно обвинение в извършване на престъпление, но такава отговорност не носи частното лице, ако наказателното производство, образувано по негова тъжба, бъде прекратено или приключи с оправдателна присъда. Прокуратурата има задължението да действа законосъобразно – т. е. да повдига само основателни обвинения, докато такова задължение не съществува за частните лица, независимо от това дали притежават юридическо образование. Да се въведе и спрямо тях такова изискване би означавало да се ограничи конституционно гарантираното им право на защита на накърнените права, тъй като предварително, преди съдът да се е произнесъл, те не биха могли да знаят дали претенцията им е основателна. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ІІІ ГО на ВКС, с което е обобщено, че поначало действията по сезиране на държавни органи, са признати и гарантирани от Конституцията, поради което за такива действия не може да се носи гражданска отговорност за обезщетение за вреди. Следователно въззивният съд правилно е отхвърлил претенцията на касатора и неговият решаващ извод за липсата на противоправност не може да бъде променен от отговорите на първите два въпроса. Ето защо по тези въпроси касационно обжалване на решението на Видинския окръжен съд не следва да се допуска.
В горецитираното решение № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г. на ІІ ГО на ВКС е прието, че гражданска отговорност може да се търси от автора на тъжбата, ако той е действал с ясното съзнание, че липсва основание за наказателна отговорност на другата страна. В тежест на ищеца обаче е да установи по категоричен начин наличието на злоупотреба с право. В случая липсват както такива твърдения в исковата молба, така и доказателства за злоупотреба с право. Ето защо третият въпрос също не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението на Видинския окръжен съд.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 62 от 29.04.2013 г., постановено по гр.д. № 86 по описа за 2013 г. на Видинския окръжен съд, Гражданска колегия.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: