О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
София,21.05.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2954/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на К. Г. С., приподписана от адв.А. П., срещу определение № 494 от 12.02.2013год. по ч.гр.д.№ 143/2013год. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната й жалба против определение №16542 от 21.11.2012г. на РС-Варна, постановено по гр.д.№8656/2011г., с което е оставено без уважение искането й за възстановяване срока за въззивно обжалване на постановеното по делото решение. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и допълнението към същото от 04.04.2013г. се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанията по т. 1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд процесуалноправни въпроси. Посочва като такива оплакването си, че “съдът неправилно е приел за редовно връчването чрез залепяне на уведомление, без по делото да има доказателства за това къде е залепено”, както и , че “ В. неправилно е приел,че първоинстанционното решение е надлежно връчено чрез назначения особен представител, който е назначен само за първата инстанция и по ЗПП не е оправомощен да получава препис от решението”. Позовава се на Определение на ВКС, ІІІ ГО, №129 от 10.03.2011г. по гр.д.№27/2011г., постановено в производство по чл.274 ал.2 ГПК, определение на ВКС №607/20.07.2009г. по гр.д.№539/2009г., ІІ ГО, постановено в производство по чл.288 ГПК и Решение №281/05.07.2009г. по гр.д. №539/2009г.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
С атакуваното въззивно определение е потвърдено определение на РС-Варна, постановено по гр.д.№8656/2011г., с което е оставено без уважение искането й за възстановяване срока за въззивно обжалване на постановеното по делото решение. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че пропуснатият от страната срок може да бъде възстановен, ако се установи, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Трайната съдебната практика приема, че такива непредвидени обстоятелства са случки от действителността, които стоят извън волята на страната, и които не са могли да бъдат преодоляни от нея въпреки положените усилия. Като примери за такива обстоятелства са внезапно заболяване на страната, природни бедствия, военни действия и пр. форсмажорни обстоятелства, на каквито молителката не се позовава. Посочил е, че отсъствието на страната от постоянния и настоящ адрес не представлява такова обстоятелство. Отчел е, че постановеното съдебно решение е било връчено на назначения особен представител на страната, че същият не е депозирал въззивна жалба против решението в законоустановения срок, както и, че връчването на представител се зачита за лично връчване на съдебните книжа. Предвид тази констатация за липса на доказателства за наличие на особени и непредвидени обстоятелства, на които да се дължи пропускането на срока, е обосновал извода, че определението на районния съд , с което искането за възстановяване на пропуснатия срок за въззивно обжалване е оставено без уважение, е правилно и законосъобразно.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая частният жалбоподател не е формулирал въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК .
На следващо място в изложението за допустимост на касационното обжалване касаторът формулира въпроси, които по своята същност съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното определение. Последните са от значение за правилността на обжалвания акт и не подлежат на преценка в стадия за селектиране на частните касационни жалби. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 494 от 12.02.2013год. по ч.гр.д.№ 143/2013год. на Варненски окръжен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: