4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№332
София09.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 537/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник адвокат Н. В., срещу решение № 255 от 15.10.2013 г. по в.т.д. № 128/2013 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 5 от 10.01.2013 г. по т.д. № 355/2011 г. на Окръжен съд – Русе за уважаване на предявен от „И. П. Холдингс Л.”, Република К., [населено място] иск за заплащане на сумата 300 000 евро, представляваща уговорена неустойка по сключени споразумителни протоколи от 12.08.2010 г. и 30.11.2010 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението поради неподведомственост на спора на българския съд, с доводи, че в сключените между страните договори е налице изрично арбитражно споразумение, по силата на което компетентен да се произнесе по спора е специализирания арбитраж на А. за търговия със зърнени и хранителни продукти. Поддържат се и оплаквания за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. К. изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция, че протоколът от 12.08.2010 г. съдържа характеристиките на обективна новация, а от друга страна твърди, че уговорената неустойка /след прекратяване на договорите за покупко-продажба на пшеница/ не би могла да има самостоятелно съществуване. По съображения в жалбата се иска обезсилване на решението, алтернативно неговата отмяна и отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване освен доводите за недопустимост, са поставени материалноправни въпроси, свързани с института на неустойката и „съставлява ли тя самостоятелно основание/ извън основното задължение, въз основа на което тя е дължима/ за възникване на задължение и може ли да се счита задължението за неустойка като новация на задължение, от неизпълнението на което тя е производна”. Като допълнително основание е посочена т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. Г., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита въззивното решение за правилно. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – Велико Т. е приел, че между кипърското дружество, в качеството му на купувач и българското дружество, в качеството му на продавач, са съществували валидни договори за покупко-продажба на българска фуражна пшеница, реколта 2010 г., общо за 25 000 мт, но поради невъзможност за изпълнение задълженията на продавача в уговорения период – от 15 до 31 август, на 12.08.2010 г. страните са подписали споразумение на 12.08.2010 г. за прекратяване на договорите, а [фирма] се е задължил да заплати на ищеца неустойка в размер на 52.00 евро/мт, по уговорения ред. Отчетено е, че по-голямата част от обезщетението за вреди от неизпълнение на договорите от продавача, наречено „неустойка”, в размер на 1 000 000 евро, е изплатено доброволно от дружеството – продавач, като остава да се дължи исковата сума в размер на 300 000 евро.
Решаващият състав е въприел изводите на първата инстанция, че протоколът от 12.08.2010 г. съдържа характеристиките на договор за обективна новация – налице е действително предшестващо задължение, което се погасява, поражда се ново задължение на мястото на старото и е налице воля новото задължение да замести старото, или в случая вместо ответникът да достави и продаде пшеница, следва да заплати сума, наречена „неустойка”. Прието е, че с прекратяването на договорите за покупко-продажба, не се дължи изпълнение, но съгл. чл.79, ал.1 ЗЗД кредиторът има право да търси обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е уговорен в споразумението.
За неоснователно е счетено възражението на ответното дружество за наличието на обективна невъзможност за изпълнение на задълженията по договорите за продажба на пшеница, с оглед характера на престацията, в случая заместими вещи и моментът, към който следва да е налице такава обективна невъзможност – сключването на договорите.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По делото не са налице данни, въз основа на които да се направи извод за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Въпросът относно подведомствеността на материалноправния спор е разрешен с влязлото в сила определение по приложеното ч.т.д. № 54/2012 г. на Апелативен съд – В.Т. при отчитане на твърдените в исковата молба белези на спорното право, а доводите на касатора за незаконосъобразност на определението, са извън обхвата на касационно обжалване. Действително, подведомствеността е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, за която съдът е длъжен да следи по време на видящността на процеса, но в случая отводът по чл.19 ГПК, основан на арбитражни клаузи в договорите за търговски продажби, попада в групата на отрицателните процесуални предпоставки, осуетяващи упражняването на правото на иск, за наличието на които съдът не следи служебно.
Материалноправните въпроси, поставени от касатора, не попадат в приложното поле на касационно обжалване. Отговорът на тези въпроси произтича от извършената от въззивната инстанция конкретна преценка на правната характеристика на споразумението между страните, обективирано в двустранно подписания протокол от 12.08.2010 г., която е осъществена в рамките на правораздавателната дейност на съда. Правилността на изводите за валидно сключен договор за обективна новация, както и за характера на новото задължение на [фирма], съставляващо обезщетение за вреди от прекратяване на продажбените правоотношения, не подлежат на преценка в производството по селекция на касационните жалби. Всъщност, както е видно от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е основал искането за достъп до касация по тези въпроси на поддържаните и в касационната жалба доводи за неправилност на атакуваното решение, като по този начин е допуснато отъждествяване на основанията за допускане на касационно обжалване с основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК. Разграничението между тези основания е направено ясно от законодателя, като настоящият състав съобразява и задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 г. , според които е недопустимо в производството по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по правилността на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 255 от 15.10.2013 г. по в.т.д. № 128/2013 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: