О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
гр. София, 26.06.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2998 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Х. Н. Желев срещу решение № 140 от 14. 05. 2018 г. и решение № 217 от 16. 07. 2018 г. по т. д. № 157/2018 г. на Пловдивски апелативен съд. С решение № 140 от 14. 05. 2018 г., след отмяна на решение № 122 от 14. 12. 2017 г. на Пазарджишки окръжен съд, Пловдивски апелативен съд е осъдил Х. Н. Желев да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 9483, 53 лв., представляваща редовно падежирана главница, формирана от неплатени вноски с падежи от 5. 09. 2011 г. до 5. 09. 2016 г., сумата от 95 662, 96 лв., представляваща предсрочно изискуема главница, сумата от 25 253, 50 лв., представляваща редовна договорна лихва за периода 28. 09. 2013 г. – 27. 09. 2016 г., сумата от 4588, 76 лв., представляваща наказателна лихва за периода 28. 09. 2013 г. – 27. 09. 2016 г., и сумата от 737, 06 лв., представляваща комисиона за управление за периода 5. 09. 2013 г. – 4. 09. 2016 г. Със същото решение съдът е отхвърлил исковете за заплащане на предсрочно изискуема главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 97 351, 51 лв., на редовна договорна лихва – за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 28 701, 24 лв. и на комисиона за управление – за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 746, 60 лв. На ищеца са присъдени разноски – 1420 лв. за въззивното производство и 3118 лв. – за първоинстанционното производство. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Х. Н. Желев е осъден да заплати на банката сумата от 6986, 87 лв. разноски. С решение № 217 от 16. 07. 2018 г., постановено по чл. 250 ГПК, съдът е допълнил решението от 14. 05. 2018 г., като е осъдил Х. Н. Желев да заплати на банката-ищец законната лихва върху присъдените с допълненото решение суми.
Касационният жалбоподател обжалва въззивно решение № 140 от 14. 05. 2018 г. в осъдителните му части и в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за присъждане на разноски на банката-ищец. Поддържа, че решението в обжалваните части е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. Твърди, че изводите на въззивния съд за неоснователност на направените възражения за недопустимост на иска поради разрешаването на спора с обвързваща страните сила на пресъдено нещо, за погасяване по давност на вземанията и за неравноправни клаузи са неправилни. Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба.
В касационната жалба на Х. Н. Желев срещу решение № 217 от 16. 07. 2018 г. се сочи, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че във въззивната жалба на банката-ищец не се съдържа оспорване на първоинстанционното решение в частта за законната лихва и искане за присъждане на такава, поради което актът на въззивния съд е недопустим. По отношение на това решение поддържа и изложените в първата обсъдена касационна жалба доводите за неправилност на изводите на съда. Допускането на касационно обжалване на решението основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.
В депозирания от банката отговор на последната обсъдена касационна жалба се поддържа, че не са налице предпоставките за достъп до касация, респ. – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
По касационната жалба на Х. Н. Желев срещу решение № 140 от 14. 05. 2018 г. по т. д. № 157/2018 г. на Пловдивски апелативен съд
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за банков кредит от 20. 08. 2008 г., по силата на който банката е отпуснала на ответника кредит в размер на 110800 лева за покупка на недвижим имот и за ремонтни и довършителни работи. Установено е, че кредитът е усвоен от кредитополучателя и същият е в забава за извършване на дължимите плащания от 6. 04. 2010 г.
Съдът е приел, че с връчване на исковата молба на ответника на 10. 11. 2016 г., ищецът валидно е упражнил правото си да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем. Счел е за неоснователно възражението на ответника за настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита в по-ранен момент – на 28. 09. 2010 г., тъй като този въпрос е разрешен с влязло в сила решение – по т. д. № 45/2013 г. на Пазарджишки окръжен съд, предмет на което е бил иск по чл. 422, ал. 1 ГПК на банката срещу Желев за вземането по процесния договор за кредит. В това решение бил направен извод, че липсват данни банката да е обявила предсрочната изискуемост на длъжника. С исковата молба по настоящото дело банката предприела действия по редовното уведомяване на длъжника за упражненото от нея право да направи кредита предсрочно изискуем. Според съда се касае до нов юридически факт, който настъпва с връчването на исковата молба, с която е предявен осъдителния иск, и поради това възражението на ответника за разрешаване на спора със сила на пресъдено нещо, съответно за недопустимост на иска е неоснователно.
С оглед настъпване на предсрочната изискуемост едва с връчване на предявената на 30. 09. 2016 г. искова молба, за неоснователно е счетено и възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните вземания, за които е приложима общата петгодишна давност.
Решаващият състав е приел, че ответникът е потребител на финансова услуга, но по отношение на правоотношението по процесния договор за банков кредит не намира приложение Закона за потребителския кредит /отм./, тъй като размерът на кредита е над 40 000 лв. и задълженията по сделката са обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Във въззивното решение е извършена преценка, че уговорката по т. 3.3 от договора, съгласно която при промяна на пазарните условия банката може едностранно да променя лихвата в частта Стойност на банковия ресурс, не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, тъй като се касае до изключение по чл. 144, ал. 2 с оглед обстоятелството, че изменението на цената се дължи на други, външни фактори и не е поставено в зависимост от волята на доставчика на финансови услуги. Посочил е, обаче, че ищецът не е изпълнил задължението си по чл. 3.4 от договора да уведоми кредитополучателя за изменението на лихвения процент и да му изпрати новия погасителен план, съдържащ изменения размер на погасителната вноска, и следователно кредитополучателят дължи уговорения между страните преди изменението, в чл. 3.1 от договора, размер на лихва за ползвания финансов ресурс. Като е съобразил допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза за задълженията на ответника при непроменен процент на договорната лихва към 28. 09. 2016 г. и диспозитивното начало на процеса с оглед претендираните от ищеца суми, въззивният съд е уважил иска в посочения размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните въпроси: „1. Влязлото в сила решение относно иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК има ли сила на пресъдено нещо относно цялото вземане и/или само за тези вноски с настъпил падеж до влизането му в сила, когато в това производство съдът се е произнесъл не само за предсрочната изискуемост на вземането (по редовността на уведомяване на длъжника по чл. 60, ал. 2 ЗКИ за обявяване на длъжника за изискуемост на цялото вземане на банката), но и по съществото на спора – неизпълнение на други задължения от кредитора по договор за банков кредит (договор за банков кредит от 20. 08. 2008 г.)?; 2. От кой момент настъпва изискуемостта на цялото вземане по договор за банков кредит (договор за банков кредит от 20. 08. 2008 г.), респ. началото на погасителна давност по чл. 114 във вр. с чл. 110 ЗЗД, съгласно съдържащата се в него комисорна клауза и последователно подаване от банката-кредитор на две заявление по чл. 417 ГПК ( по ч. гр. д. № 4168/2010 г. и ч. гр. д. № 4203/2012 г.), като второто е приключило с отхвърлително решение по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК (т. д. № 45/2013 г.) и накрая е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 ТЗ по общия исков ред (1. от датата на фингираното уведомяване на длъжника за автоматична предсрочна изискуемост на цялото вземане, съгласно договора за банков кредит /3. 09. 2010 г., съгласно чл. 10 от договора от 20. 08. 2008 г./; 2. от датата на уведомяването на длъжника по чл. 60, ал. 2 ЗКИ за обявената изискуемост на цялото вземане от банката чрез: 2. 1. подаване на заявление по чл. 417 ГПК; 2.2. получаване от длъжника на призовка за доброволно изпълнение, с приложени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от ЧСИ; 2.3. подаване от длъжника на възражение по чл. 414 ГПК и частна жалба по чл. 419 ГПК; 2.4. предявяване от кредитора на искова молба по чл. 422 ГПК или 3. от датата на предявяване на искова молба с осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 ТЗ по общия исков ред)?; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доказателства, респ. служебно да се произнесе по твърдяни нищожност и неравноправни клаузи по ЗПК и ЗЗП, които не са уговорени индивидуално и не са съставени ясно и разбираемо?“. Поддържа, че първият поставен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно със задължителните указания по т. 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14. 03. 2012 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и с приетото в решение № 181 от 9. 07. 2014 г. по гр. д. № 1625/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 55 от 22. 02. 2012. по гр. д. № 812/2011 г., II г. о. и решение № 15 от 9. 05. 2017 г. по гр. д. № 60034/2016 г., I г. о. Сочи, че даденото от въззивния съд разрешение на втория формулиран въпрос противоречи на Тълкувателно решение № 1/2014 г. от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и решение № 114 от 7. 09. 2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на третия въведен процесуалноправен въпрос се прави позоваване на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като се релевират доводи за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 208 от 9. 02. 2018 г. по т. д. № 394/2017 г., I т. о., решение № 161 от 4. 10. 2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., II т. о., решение № 77 от 17. 03. 2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г., IV г. о., решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 127 от 5. 04. 2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о., решение № 134 от 30. 12. 2013 г. по т. д. № 34/2014 г., II т. о., решение № 68 от 24. 04. 2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о., решение № 181 от 9. 07. 2014 г. по гр. д. № 1625/2014 г., I г. о. и решение № 208 от 9. 02. 2018 г. по т. д. № 394/2017 г., I т. о., и за значение на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, поставянето на въпрос № 1 от изложението във връзка с тези доводи и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Следва да бъдат споделени съображенията на въззивния съд за неоснователност на възражението на ответника за наличието на отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск с доводи, че спорът на страните е разрешен със сила на пресъдено нещо. Не е налице релевантното за непререшаемостта по чл. 299, ал. 1 ГПК тъждество в предмета на спора по настоящото дело и предмета на спора, разрешен с влязлото в сила решение, постановено по т. д. № 45/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Двете искови претенции между същите страни, касаещи един и същи договор за банков кредит, по осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и по установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, се основават на различни правопораждащи факти. При предходното производство по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, банката-ищец, се е позовала на настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4203/2012 г. на Пазарджишки районен съд, с оглед клаузата на чл. 10.2 от договора за кредит, че кредитът става предсрочно изискуем при неплащане на някоя от вноските за повече от 150 дни и обстоятелствата, че след 5. 03. 2010 г. кредитополучателят е спрял плащанията, като с влязлото в сила решение е отречено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита поради липсата на писмено уведомяване на длъжника за упражненото право на банката. Следва да се изтъкне, че банката не е твърдяла нито в исковата молба, нито в допълнителната такава, че е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, като е поддържала, че няма задължение да уведоми кредитополучателя за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. В настоящото производство с исковата молба, с която е предявен осъдителен иск за вземането по договора за банков кредит, ищецът се позовава на неизпълнение на длъжника след 5. 04. 2010 г. и навежда ново обстоятелство – за настъпване на предсрочната изискуемост с връчване на самата искова молба, с която е упражнил правото да обяви предсрочната изискуемост на задълженията с ненастъпил падеж. Касае се до нов факт, позоваването на който в настоящия процес обосновава допустимостта на обжалваното осъдително въззивно решение. Що се отнася до вноските с настъпил падеж към момента на приключване на устните състезания по предходното дело по установителния иск, то въпросът за тяхната дължимост не е бил въведен в предмета на спора и по него съдът не е формирал изводи. Ето защо не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо поради наличието на процесуална пречка за съществуването на правото на иск – сила на пресъдено нещо /чл. 299, ал. 1 ГПК/ и касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна недопустимост, настоящият състав не обсъжда отделно поставения в контекста на доводите за недопустимост първи въпрос от изложението на касатора.
По въпроса за предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит е формирана практика на ВКС. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Съгласно мотивите на тълкувателното решение заявлението за издаване на заповед за изпълнение няма характер на уведомление до длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника не би могло да се счита за уведомяване от кредитора за обявена предсрочна изискуемост, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. В решение № 198 от 18. 01. 2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира в самата искова молба и поражда правни последици с връчването на препис от нея на ответника по иска. Извършената от въззивния съд преценка, че предсрочната изискуемост има действие от момента на връчване на ответника-длъжник на препис от исковата молба, с която е предявен осъдителния иск за вземането по договора за кредит по настоящото дело, с оглед съдържащото се в нея волеизявление за упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и настъпилите обективни факти – неплащане на дължимите погасителни вноски по договора за кредит след 5. 04. 2010 г. е изцяло съобразена с цитираната практика. Това съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по релевантния правен въпрос обуславя извод, че не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора за наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, свързани с цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК актове на ВКС. Тълкувателно решение № 1 от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е постановено по въпроси за застрахователните правоотношения и няма отношение към значимия за делото правен въпрос, по който съществува задължителна практика на ВКС. Що се отнася до даденото в решение № 114 от 7. 09. 2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. разрешение, че исковата молба по чл. 422 ГПК може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и в този случай с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, то в случая следва да бъдат съобразени решаващите мотиви на въззивния съд, че с отхвърлителното решение по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК със сила на пресъдено нещо е отречено настъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит. Освен това в исковата молба по установителния иск ищецът-банка се е позовал на уговорката за „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит.
Формулираният от касатора трети процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на процесуалните действия на страните и на съда. Въпросът е поставен в контекста на доводите на касатора-ответници, че клаузата по чл. 3.3 от договора за банков кредит е неравноправна по смисъла на ЗЗП и ЗПК /отм./. Въззивният съд е приел, че ЗПК /отм./ не е приложим по отношение на процесния договор за кредит. След обсъждане на съдържанието на уговорката, предвиждаща възможност банката едностранно да променя лихвения процент, е формирал извод, че същата не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 7, т. 10 и т. 12 ЗЗП с оглед предвиденото в чл. 144, ал. 2 ЗЗП изключение. Поради това въпросът за задължението на съда служебно да разгледа неравноправния характер на договорна клауза не може да се приеме за значим за изхода на спора. Освен това, решаващият състав е заключил, че ответникът дължи уговорения в чл. 3.1 от договора размер на възнаградителната лихвата, тъй като банката не е изпълнила задължението си по чл. 3.4 от договора да го уведоми за изменението на лихвата и за промяната в погасителните вноски с оглед изменението, тоест при определяне на размера на вземането въобще не е прилаган едностранно измененият от банката, при условията на чл. 3.3 от договора, лихвен процент.
Неоснователни са доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това касаторът не е аргументирал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от поставените правни въпроси, по които бяха изложени съображения, и от оплакванията за неправилност на решаващите изводи на съда. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивно решение № 140 от 14. 05. 2018 г. по т. д. № 157/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваните от Х. Н. Желев части.
По касационната жалба на Х. Н. Желев срещу решение № 217 от 16. 07. 2018 г. по т. д. № 157/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по чл. 250 ГПК
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното допълнително решение за присъждане на законната лихва за забава върху задълженията по договора за банков кредит, за чието заплащане ответникът е осъден с първоначалното решение, въззивният съд е приел, че в случая е налице пропуск за произнасяне по искането с такъв предмет в диспозитива на въззивното решение от 14. 05. 2018 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следния процесуалноправен въпрос: „Допустимо и основателно ли е постановяване на решение по чл. 250 ГПК, когато първоинстанционното решение не е обжалвано в частта за присъждане на законна лихва, липсва такова искане/твърдение във въззивната жалба и длъжен ли е съдът служебно, по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК, да се произнася, макар и с допълнително решение?“. Твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по този обуславящ решаващите му изводи въпрос противоречи на приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въвежда и основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд от 16. 07. 2018 г. Решението не е вероятно недопустимо, тъй като в исковата молба е направено изрично искане за присъждане на законната лихва за забава върху паричните суми, претендирани по обвързващия страните договор за кредит. С оглед доводите на касационния жалбоподател трябва да се посочи, че първоинстанционният съд е уважил частично иска на ищеца, като е присъдил главница в размер на 91 420, 85 лв. заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, като предвид подадената от ответника въззивна жалба срещу тази част от решението спорът за дължимостта на главницата заедно със законната лихва се е пренесъл пред въззивната инстанция. Същото се отнася и до законната лихва върху останалите суми, претендирани от ищеца, по отношение на които е постановено отхвърлително решение от окръжния съд и същото е обжалвано от ищеца-банка. Въззивното решение не е засегнато и от вече изяснените пороци, които могат да обосноват очевидната му неправилност.
По тези съображения не се допуска касационно обжалване и на въззивното решение, постановено по чл. 250 ГПК.
При този изход на производството касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 14. 05. 2018 г. по т. д. № 157/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваните части и на решение № 217 от 16. 07. 2018 г. по т. д. № 157/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Х. Н. Желев, ЕГН [ЕГН] от гр. Пазарджик, [улица], ет. 1, ап. 1 да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр.София, [улица] сумата от 300 лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ