О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
София, 14.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1213/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. С.Г.-Т. – процесуален представител на ищеца [фирма] – Б., против въззивно решение №25/20.4.2011 г. по гр.д.№58/2011 г. по описа на Бургаския апелативен съд, г.о.
С обжалваното решение е потвърдено решение №248/15.11.2010 г. по гр.д.№669/2010 г. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] – Б., против [фирма] – Б., обективно съединени искове: за сумата 32760 лева, за периода от 03.8.2002 г. до 13.6.2006 г. с правно основание чл.59 ЗЗД, и за сумата 26985,03 лева – мораторна лихва върху горепосочената сума; за сумата 5940 лева за периода от 04.8.2007 г. до 31.01.2008 г. с правно основание чл.59 ЗЗД и за сумата 1050,89 лева – мораторна сума върху посочената сума.
Въззивната инстанция е приела, че предявените искове са неоснователни, тъй като не е доказано ползване на процесните имоти без правно основание от страна на ответника по исковете, от което той да се е обогатил, а ищеца да е обеднял.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла по съществен материалноправен и процесуален въпрос, който е решила в противоречие с установената практика на ВКС по точно прилагане на материалния закони на процесуалноправните норми. Сочи се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, съдържащо се в нормата на чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК. Твърди се също така, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл.12 ГПК, а съгласно трайната практика на ВКС по посочената норма, както и на чл.188, ал.1 ГПК – отм., съдът е длъжен да постанови решението си след обсъждане на всички представени по делото доказателства и доводите на страните. Навежда се довод, че в процесния случай въззивният съд не е изпълнил това свое задължение за преценка на всички събрани по делото доказателства, като систематичното място на това задължение на съда е променено спрямо старата уредба на реда за постановяване на съдебно решение/ чл.188, ал.1 ГПК – отм./ и е включено в глава ІІ ГПК – Основни начала. Освен това се сочи, че въздигнатото като основно начало на производството по граждански дела, задължението на съда да формира вътрешното си убеждение въз основа на всички доказателства по делото е съществено. Поради това въпросът, който се поставя е свързан с порока в преценката на доказателствата при формиране на вътрешно убеждение, като във всички случаи ли този порок обуславя допустимост на касационното обжалване, след като се е отразил негативно върху на постановения съдебен акт. Твърди се, че в конкретния случай при осъществяване на задължителната преценка, съдът би могъл да формира различни изводи относно фактите и приложимия закон, поради което допуснатото процесуално нарушение е обусловило неправилен и несправедлив съдебен акт.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира следното:
Доколкото може да се приеме, че с представеното изложение е формулиран въпрос относно формирането на вътрешното убеждение на съда въз основа на доказателствата по делото, съдът намира, че същият е бланкетен. Не е посочено кои изводи на съда са в противоречие с посоченото основно начало. Поради това изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №25/20.4.2011 г. по гр.д.№58/2011 г. по описа на Бургаския апелативен съд, г.о., по касационна жалба, вх.№3610/25.5.2011 г., подадена от адв. С.Г.-Т. – процесуален представител на ищеца [фирма] – Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: