О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
С.,22.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2181/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] / [фирма]/ – [населено място], срещу въззивно решение № 306 от 24.03.2014 г., постановено по в. т. д. № 102/2014 г. на Варненски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 3879 от 01.08.2013 г. по гр. д. № 13523/2012 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против К. К. М. и Е. И. Ц. искове за установяване съществуването на вземане за сумите 13 909.25 лв. – главница по договор за предоставяне на потребителски кредит с обезпечение от 22.04.2012 г. за периода 28.07.2011 г. – 25.04.2012 г., ведно със законната лихва от 26.04.2012 г. до окончателното плащане, 865 лв. и 626.94 лв. – договорни и наказателни лихви за периода 28.07.2011 г. – 25.04.2012 г., и 977.69 лв. – разноски за заповедното производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 2837/03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 5507/2012 г. на Варненски районен съд, и с оглед изхода на въззивното производство са присъдени разноски на ответниците в размер на по 780 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е приел, че предвиденият в чл.147, ал.1 ЗЗД преклузивен 6-месечен срок за ангажиране на отговорността на ответниците като поръчители по договора за кредит е изтекъл преди предявяване на исковете по чл.422, ал.1 ГПК. Навежда оплакване, че съдът е извършил неправилна преценка на фактите от значение за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, с която се свързва началото на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по следните правни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата : „Как и кога настъпва уговорената с договора за кредит предсрочна изискуемост на задължението и конкретно настъпва ли автоматично с факта на пълно или частично неплащане на две поред и погасителни вноски, при съществуващата в закона възможност и избор за кредитора да направи кредита предсрочно изискуем; Кой е началният момент, от който започва да тече шестмесечния срок съгласно чл.147, ал.1 ЗЗД, с изтичането на който се погасява отговорността на поръчителя при констатирано кредиторово бездействие.”
Ответниците по касация Е. И. Ц. и К. К. М. – двете от [населено място], оспорват искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 04.07.2014 г. В отговора е заявено искане за присъждане на разноски и е направено възражение за недопустимост на жалбата на основание чл.280, ал.2 ГПК в частта, с която е обжалвано въззивното решение по отношение на лихвите по договора за кредит.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е възражението на ответниците по касация за частична недопустимост на касационната жалба. Предмет на установяване с предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК субективно съединени искове е вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. Вземането е формирано като сбор от непогасените главница и лихви /договорни и наказателни/ по кредита, който надхвърля предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела – 10 000 лв. Лихвите са заявени като част от съдържанието на вземането и с оглед на това релевантен за допустимостта на касационното обжалване е размерът на цялото вземане, а не на отделните компоненти в съдържанието му.
За да потвърди решението на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против К. К. М. и Е. И. Ц. субективно съединени искове за установяване съществуването на вземане с общ размер 15 402.17 лв., включващо непогасена главница, договорни и наказателни лихви по договор за предоставяне на потребителски кредит с обезпечение № LD [ЕГН]/22.08.2008 г. с кредитополучател Х. И. Х., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, Варненски окръжен съд е приел, че исковете са неоснователни, тъй като към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 26.04.2012 г., е бил изтекъл преклузивният 6-месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответниците като поръчители по договора за кредит и същите не следва да отговарят за неизпълнените задължения на кредитополучателя. Въззивният съд е преценил, че 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, в рамките на който ответниците са отговаряли като поръчители, е започнал да тече от датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита – 29.08.2011 г. Поради липса на доказателства за предприети след тази дата до изтичане на срока действия от банката – кредитор по принудително събиране на просрочените вземания по кредита съдът е направил извод, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е изтекъл на 29.02.2012 г. и считано от тази дата отговорността на ответниците като поръчители е отпаднала.
При разрешаването на спора относно настъпването на предсрочната изискуемост въззивният съд е възприел твърдението на ищеца в исковата молба, обективирано и в заявлението по чл.417 ГПК, че предсрочната изискуемост е настъпила при предпоставките, уговорени в чл.21 от договора за кредит – поради неплащане на падежа на две последователни месечни анюитетни вноски, дължими съответно към 28.07.2011 г. и 28.08.2011 г.
Настоящия състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение съдът да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на предвидените в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са само тези въпроси, които са включени в предмета на спора и които са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело; Въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, за обсъждането и преценката на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд, не съставляват правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да бъде допуснато.
Първият въпрос, посочен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е относим към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, но не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е отговорил на въпроса как и кога е настъпила предсрочната изискуемост на кредита в зависимост от преценката на конкретните уговорки, съдържащи се в договора за кредит, и на фактите, които е счел за релевантни относно настъпването на изискуемостта. Поради обусловеността им от преценката на фактите и на доказателствата направените в тази насока изводи са от значение за правилността на обжалваното решение и не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Следва да се отбележи и това, че изводът на въззивния съд за настъпване на предсрочната изискуемост като последица от неплащането на падежа на две последователни анюитетни вноски, съобразно клаузата на чл.21 от договора за кредит, кореспондира изцяло с твърденията на самия касатор в заявлението по чл.417 ГПК и в последващата искова молба по чл.422 ГПК. При положение, че исковете са основани на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост в хипотезата на чл.21 от договора и същото е прието за доказано от въззивния съд, касаторът няма основание да иска допускане на решението до касационен контрол по въпрос, насочен към отричане на собствената му защитна теза в процеса, а именно – въпросът дали неплащането на вноските е достатъчно за настъпване на предсрочната изискуемост, както е предвидено в чл.21 от договора за кредит, или за настъпване на предсрочната изискуемост е необходимо кредиторът да упражни изрично правото си на избор да превърне кредита в предсрочно изискуем. Поради отсъствие на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по първия посочен в изложението въпрос.
Вторият въпрос – за началния момент, от който започва да тече преклузивният 6-месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на поръчителите, е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от значимостта на въпроса, касационно обжалване по повод на него също не следва да се допуска, тъй като разрешаването му от въззивния съд е съобразено със задължителната практика на ВКС, според която при позоваване на кредитора на настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договор за кредит срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от момента, в който е настъпила предсрочната изискуемост и който следва да предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК /в този смисъл решение № 23/24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 7/15.04.2015 г. по т. д. № 4196/2015 г. на ВКС, І т. о., и др./.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация направените по делото разноски в размер на по 745 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено и платено в брой по договори за правна защита и съдействие от 02.06.2014 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 306 от 24.03.2014 г., постановено по в. т. д. № 102/2014 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Е. И. Ц. с ЕГН [ЕГН] – [населено място], [улица], ет.7, сумата 745 лв. /седемстотин четиридесет и пет лв./ – разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на К. К. М. с ЕГН [ЕГН] – [населено място], [улица], сумата 745 лв. /седемстотин четиридесет и пет лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :