О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№336
гр.София, 06.06.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на трети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 274/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
А. Н. М., Н. П. М., М. И. М., Н. А. М. и М. И. М., всички от [населено място], са подали касационна жалба вх.№ 1942 от 24.01.2012 год. срещу въззивното решение № 1781 от 16.12.2011 год. по в.гр.дело № 3189/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, 7-ми граждански състав, с което е потвърдено решение № 2980 от 25.07.2011 год. по гр.дело № 2488/2011 год. на Пловдивския районен съд, 16-ти гр.състав.
Поддържат се оплаквания за съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на Върховния съд – решение № 676 от 05.04.1976 год. по гр.дело № 290/1976 год., І г.о., решение № 660 от 28.11.1988 год., ІV г.о. и определение № 175 от 30.12.1976 год. по ч.гр.дело № 2180/1976 год., І г.о. по първия от формулираните с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, а именно: коя промяна във фактическите обстоятелства, установени още при построяването на сградите налага или изисква ново реално разпределение на дворното място, при положение, че самите ищци още в исковата си молба признават, че сегашното разпределение на ползването на дворното място е установено по общо съгласие на страните и съществува по този начин вече повече от 40 години и б/противоречие с решение № 1819/1994 год. от 08.12.1994 год. по гр.дело № 1704/1993 год. на ВКС, ІV г.о. по въпроса за допустимостта на иска по чл.32 ЗС, когато се касае до общо дворно място, намиращо се в регулацията на града, което има статут на обща част спрямо наличните в същото място две сгради, в които отделните съсобственици на двора са етажни собственици.
Ответниците по касация Д. А. М. и М. А. М. са на становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че иска по чл.32, ал.2 ЗС е допустим, тъй като в съсобственото дворно място има хоризонтално разположени в реална собственост две жилищни сгради, всяка една от които не е в режим на етажна собственост, макар и да се състоят от повече от един жилищни обекта, които обаче като цяло принадлежат на едни и същи собственици, а предмет на разпределението е площ, чието фактическо предназначение не е да обслужва сградите, а да задоволява други стопански нужди, понеже в нея са разположени стопански постройки и зеленчукова градина. Посочено е, че в случая са приложими разпоредбите на чл.30, ал.3, чл.31, ал.1 и чл.32 ЗС, защото всяка от двете жилищни сгради принадлежи като цяло на едни и същи собственици, и дори да се приеме, че е налице хоризонтална етажна собственост, за ,управлението на общите части не намират приложение разпоредбите на Закона за управление на етажната собственост. Прието е по-нататък, че при наличието на суперфиция, която изключва принципа на приращението, собствеността върху дворното място се запазва в обема, в който е придобита на съответното основание или в случая е в размер на */* идеални части за ответниците /сега касатори/ А. Н. М., Н. П. М., и М. И. М./като собственици/, Н. А. М. и М. И. М./като ползуватели/ и на */* идеални части за ответницата С. Д. Г./като собственик/ и ищците Д. А. М. и М. А. М./като ползуватели/. С оглед на това, съдът е приел, че постигнатото между първоначалните съсобственици на дворното място – братята Д. и Н. М. устно съгласие относно разпределението на ползването на дворното място поравно и фактически установения с него начин на разделянето му наполовина, не е съобразено с действителните права на страните и е във вреда на ищците, което обосновава допустимостта на претенцията чрез преразпределяне на реалното ползване на дворното място съобразно правата на страните върху него.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено от въззивния съд с обжалваното решение.
Липсва и предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
За да е налице основание по този текст от процесуалния закон е необходимо разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос да е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос в друго влязло в сила решение на първоинстанционен, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК/срвн., мотивите на т.3 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС/.
Изложението по чл.284,о ал.3, т.1 ГПК възпроизвежда оплакванията в касационната жалба за недопустимост на спорната съдебна администрация по чл.32, ал.2 ЗС, като доводите за това са в две насоки: първата, че в случая е налице етажна собственост и предназначението на общото дворно място е да обслужва сградите, с позоваване на решение № 1819/1994 год. от 18.12.1994 год. по гр.дело № 1704/1993 год. на Върховния съд, ІV г.о. В цитираното решение се потвърждава практиката на върховната съдебна инстанция, че спорът по чл.32 ЗС може да се разгледа, когато в съсобственото дворно място има хоризонтално разположени в реална собственост сгради или когато в това място има изградени в етажна собственост сгради при двама етажни собственици или когато етажните собственици са повече от двама и предмет на разпределение е площ, на която предназначението не е да обслужва етажната собственост, а да задоволява други стопански нужди. Практиката е последователна, като приема, че спорът за начина, по който се използва мястото подлежи на разрешаване по реда на чл.32, ал.2 ЗС и когато две лица притежават самостоятелни сгради в един общ парцел – по отношение на мястото не възниква етажна собственост /липсват основните й характеристики: общ вход, общи стълбища, плочи, външни стени и др./, а също така е невъзможно двамата съсобственици да формират управителен орган на общността /срвн., напр. решение № 498 от 15.02.1968 год. по гр.дело № 2391/1967 год. на ВС, І г.о./. Според това решение, най-характерните белези на етажната собственост липсват и при сградите близнаци, при които може да има само обща съединителна стена и съединен покрив, но всяка тяхна част обслужва само отделна сграда близнак.
Следователно, за да се търси твърдяното противоречие с решение № 1819/1994 год. от 18.12.1994 год. по гр.дело № 1704/1993 год. на ВС, ІV г.о. най-напред би трябвало да е безспорно, че и в процесния случай се касае за сгради в режим на етажна собственост, както и че не са налице хипотезите, разгледани в цитираните решения на Върховния съд, съставляващи изключение от правилата за управление на общите части. Както се посочи, въззивният съд е приел, че всяка една от хоризонтално разположените в дворното място в реална собственост две жилищни сгради, принадлежащи като цяло на едни и същи собственици, не е в режим на етажна собственост. Добавено е и че дори да се приеме наличието на т.н. хоризонтална етажна собственост, за управлението на общите части е приложима нормата на чл.32 ЗС, а не разпоредбите на З..
Изводът е, че решение № 1819/1994 год. от 18.12.1994 год. по гр.дело № 1704/1993 год. на ВС, ІV г.о. не е пряко относимо към настоящия казус и не може да обоснове наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Липсва твърдяното противоречие и с решение № 676 от 05.04.1976 год. по гр.дело № 290/1976 год. ВС, І г.о., решение № 660 от 28.11.1988 год. ВС, ІV г.о. и определение № 175 от 30.12.1976 год. по ч.гр.дело № 2180/1976 год. ВС, І г.о. Общото между цитираните актове на Върховния съд е, че според тях преразпределението на реалното ползване на съсобствената вещ чрез иск по чл.32, ал.1 ЗС е допустимо, ако е настъпило някакво изменение на фактическата обстановка относно начина, по който страните по споразумение са ползвали реално същата вещ. С обжалваното въззивно решение обаче е прието, че съдебната намеса по реда на чл.32 ЗС е допустима и при наличие на съгласие на съсобствениците, когато то е взето във вреда на общата вещ и на субективните права на всеки от тях да си служат с нея съобразно своите права. Посочено е, че постигнатото между първоначалните собственици и техните правоприемници съгласие за разпределение ползването на дворното място поравно не е съобразено с действителните права на страните по отношение на него, а това обосновава допустимост на претенцията за преразпределяне на реалното ползване. Цитираните решения и определение имат предвид различни от процесната хипотеза.
В обобщение, не са налице основания по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1781 от 16.12.2011 год. по в.гр.дело № 3189/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, 7-ми гр.състав по жалба вх.№ 1942 от 24.01.2012 год. на А. Н. М., Н. П. М., М. И. М., Н. А. М. и М. И. М., всички от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/