2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр. София, 20.05. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2240 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищеца по делото К. М. М. срещу определение от 11.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2922/2013 г. на Софийския градски съд. С обжалваното определение е върната въззивната жалба, подадена от жалбоподателя и е прекратено производството по същото възивно гр. дело.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че жалбоподателят нямал правен интерес от обжалването на първоинстанционното решение по допускането на делбата и че упражнявал чужди права, без да имал качеството на пълномощник или субституент.
Ответниците К. И. И., Д. М. М. и М. К. М. в отговора на частната жалба излагат становище и съображения, че жалбоподателят не обосновал предпоставките за допускане на „касация” на въззивното определение, както и за неоснователност на частната жалба.
Както вече беше посочено, частната жалба е такава по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК, а не частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което за разглеждането й не е необходимо да са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Доводите на ответниците в тази насока са напълно несъстоятелни.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
Въззивната жалба на жалбоподателя-ищец е подадена срещу първоинстанционно решение № ІІ-75-210/02.01.2013 г., постановено по гр. дело № 37505/2010 г. на Софийския районен съд, с което е допусната съдебна делба между жалбоподателя-ищец и ответника К. И. И. върху два недвижими имота, при квоти: 1/6 идеална част за жалбоподателя-ищец и 5/6 идеални части за ответника К. И. И., като искът за делба на същите имоти е отхвърлен по отношение на ответниците Д. М. М. и М. К. М.. Във въззивната си жалба жалбоподателят-ищец е изложил съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, и становище и искане към въззивния съд, делбата да се допусне между него и ответниците К. И. И. и М. К. М., при квоти: 1/6 идеална част за него, 2/6 (1/3) идеални части за ответника К. И. И. и 3/6 (1/2) идеални части за ответника М. К. М..
При така подадената въззивна жалба, решаващите мотиви на градския съд за връщането й като недопустима с обжалваното определение, а именно, – че жалбоподателят-ищец нямал правен интерес от обжалването на първоинстанционното решение, тъй като то го удовлетворявало, както и че той бил упражнил от свое име чужди права на жалба – такива на ответниците Д. М. М. и М. К. М., тъй като отхвърлянето на иска му за делба спрямо тях не засягало негови права и законни интереси, са напълно несъстоятелни и в грубо нарушение на процесуалния и материалния закон.
Само по себе си обстоятелството, че страна в делбеното производство е изложила становище във въззивната си жалба, че съдебната делба следва да се допусне и извърши между лица и при квоти, различни от постановените с обжалваното първоинстанционно решение, категорично и безусловно обуславя наличието на правен интерес от обжалването. Този извод пределно ясно следва, както от процесуалните разпоредби на чл. 344, ал. 1 и на чл. 269, във вр. с чл. 260, т. 3 и т. 4 от ГПК, така и от материалноправната разпоредба на чл. 75, ал. 2 от ЗН. Подавайки такава въззивна жалба, страната в делбеното производство, независимо дали е ищец или ответник, без всякакво съмнение упражнява своето процесуално право на жалба – в защита на своето субективно материално право на собственост върху общата вещ и упражнявайки и своето субективно потестативно право да иска ликвидиране на съсобствеността върху същата (чл. 34 от ЗС). Процесуалната забрана за предявяване на чужди права от свое име пред съда по чл. 26, ал. 2 от ГПК, няма никакво отношение към така подадена въззивна жалба срещу съдебно решение по чл. 344, ал. 1 от ГПК. Такава жалба е винаги процесуално допустима и въззивният съд дължи произнасяне по нея с решение по съществото на правния спор между кои лица, върху кои вещи и при какви квоти следва да се допусне (а след това – и да се извърши) съдебната делба. Съвсем отделен е въпросът, че при решаването на този спор в случая следва да се съобразят задължителните указания и разясненията по приложението на процесуалния и материалния закон, дадени с т. 3 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 3/19.12.2013 г. на ОСГК на ВКС.
По изложените съображения, обжалваното определение, като неправилно, следва да се отмени, като делото следва да се върне на въззивния съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглежзането на подадената въззивна жалба.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определението от 11.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2922/2013 г. на Софийския градски съд;
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждането на въззивната жалба, подадена от К. М. М..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.