О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
София, 14.05.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 312/2010
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „А” Е. , гр. С. против определение № 793 от 03.12.2009 г. по в. ч. гр. д. № 622/2009 г. на Ловешки окръжен съд. С обжалвания акт е потвърдено определение № 301 от 24.09.2009 г. по гр. д. № 276/2009 г. на Тетевенски районен съд, с което е отказано да бъде уважено възражението на същото дружество за родова неподсъдност на предявените срещу него искове по чл. 19, ал. 3 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Частният жалбоподател моли за отмяна на въззивното определение. Поддържа, че съдът неправилно е приел за предявен само иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и че съдържащото се в исковата молба искане за присъждане на цената по предварителния договор не представлява самостоятелна претенция. С оглед на това, несъгласие е изразено и с извода, че цената на иска и съответно родовата му подсъдност се определя от данъчната оценка на имота, а не от цената на договора.
Допускането на касационното обжалване на атакуваното определение е обосновано с твърдението, че актът съдържа произнасяне по процесуалноправен и материалноправен въпрос, съответно: представлява ли самостоятелен иск искането за присъждане цената на имота, предмет на предварителния договор или същото е част от констутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и какъв е предметът на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – вещното право върху имота или правото на ищеца да иска сключването на окончателен договор. Според частния жалбоподател, първият въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд /определение № 24 от 14.01.2009 г. по гр. д. № 5023/2008 г. на ІІІ г. о. и определение от 05.03.2004 г. по гр. д. № 67/2004 г. на ІІ т. о./, а по втория въпрос – е налице противоречива съдебна практика /определение № 32 от 05.08.1991 г. по гр. д. № 700/91 г. на І г. о. и Тълкувателно решение № 66 от 01.06.1961 г. на ОСГК на ВС/.
Ответникът – К. К. А. от гр. С. не заявява становище нито по допускане на касационното обжалване, нито по основателността на частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение направеното от „А” Е. , гр. С. възражение за неподсъдност на делото на Тетевенски районен съд и за изпращането му по подсъдност на Ловешки окръжен съд, въззивният съд е приел, че родовата подсъдност на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да бъде определена с оглед данъчната оценка на имота, предмет на предварителния договор, чието обявяване за окончателен се иска. Този извод е направен съобразно приетото за приложимо в случая правило на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК, според което по искове за сключване на окончателен договор , когато договорът има за предмет вещни права върху имот, размерът на цената на иска е данъчната оценка на имота. Като неоснователно решаващият състав е счел твърдението на търговското дружество, че освен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, срещу него е предявен и иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане цената на имота. Липсата на предявен такъв иск е обоснована с липсата на самостоятелен петитум за присъждане на сумата 267 640 евро, като искането за заплащане цената на имота е преценено като елемент на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставения от частния жалбоподател материалноправен въпрос не е осъществена главната предпоставка за допускане на касационното обжалване, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от мотивите на атакуваното определение, въпросът за това какъв е предметът на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е обуславящ по отношение родовата подсъдност на спора. По този въпрос въззивният съд е застъпил становището, което поддържа и самият жалбоподател, а именно – че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е вещен, а облигационен, но е определил цената му съобразно данъчната оценка на имота както при исковете за собственост и други вещни права, а не съобразно продажната цена на имота, с оглед изричното препращане в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Ето защо, поставеният от частния жалбоподател материалноправен въпрос не се явява значим за делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това не следва да бъде обсъждано допълнителното изискване на поддържаното във връзка с него основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение на процесуалноправния въпрос – представлява ли самостоятелен иск искането за присъждане цената на имота, предмет на предварителния договор или същото е част от констутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, макар да е значим за конкретното дело, този въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Двете определения на ВКС, на които се позовава частният жалбоподател – определение № 24 от 14.01.2009 г. по гр. д. № 5023/2008 г. на ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК и определение от 05.03.2004 г. по гр. д. № 67/204 г. на ТК, ІІ гр. о., постановено по реда на чл. 213 и сл. ГПК /отм./ – не доказват твърдяното противоречие с практиката по смисъла на цитираната разпоредба. Преди всичко, тези актове не представляват задължителна съдебна практика, съобразно разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, видно от мотивите, същите третират правни въпроси, различни от посочения по-горе въпрос. В определение № 24/2009 г. е поставен въпросът необходимо ли е цената на имота по предварителния договор да бъде предмет на самостоятелен иск, а не дали такъв иск действително е предявен с оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, какъвто е спорният въпрос в настоящия случай. Напълно неотносимо е и определението от 05.03.2004 г. по гр. д. № 67/2004 г. на ТК, тъй като предмет на същото е приложимостта на чл. 637, ал. 1 ТЗ по отношение на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен срещу търговец в производство по несъстоятелност – хипотеза, която няма отношение към конкретното дело.
Поради изложеното, атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 793 от 03.12.2009 г. по в. ч. гр. д. № 622/2009 г. на Ловешки окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: