О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
гр. София 23.03.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4437 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника А. В. Д., чрез адв.П. П. против решение № 134/14.07.2016 г. по в.гр.дело № 286/2016 г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1/06.01.2016 г. по гр.дело № 211/2014 г. на Районен съд [населено място], с което осъден жалбоподателя да заплати на М. Н. Д. сумата 9500 лв., представляваща предадена в собственост на заемателя ответник по сключен между страните в [населено място] на 24.03.2010 г. договор за заем на основание чл.240,ал.1 ЗЗД ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 22.04.2014 г. до окончателното изплащане и сумата 2067 лв. разноски по делото.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. липсата на обективирано волеизявление на заемополучател по договор за паричен заем води ли до нищожност на договора, поради липса на съгласие по чл.26,ал.1 ЗЗД, респ. п чл.8 и сл. на гл.II ЗЗД, 2. за да е налице волеизявление на заемополучател необходимо ли е да има в писмен текст волеизявление, съдържащо съществените елементи на договора или е достатъчно да има подпис и задължение за връщане на пари? Налице ли е идентичност на елементите на разписка и договор за паричен заем? 3. достатъчно доказателство ли е за предаване на пари глаголната форма „получих” за лице, за което се твърди, че фактически е приел пари или е необходимо събирането на доказателства кога, къде, колко пари са предадени и др.? 4. възраженията за нищожност на облигационен договор преклудират ли се, ако не са направени в отговора на исковата молба и респ.съдът длъжен ли е да ги разгледа, ако са направени като възражение/инцидентен установителен иск, 5. допустимо ли е ответник да представи отговор на исковата молба, чрез свой процесуален представител, след като е имал назначен особен представител от съда, който е подал отговор в срока по чл.131 ГПК? Този въпрос в случай, че има нарушения на условията и процедурата за назначаване на особен представител.6. допустимо ли е въззивният съд да потвърди обжалваното решение по реда на чл.272 ГПК без да се произнесе дали приема или отхвърля отбжалваните мотиви и да изчерпи възраженията по въззивната жалба? 7. допустимо ли е да се цени като гласни доказателства нотариално заверена декларация по делото от лицето Г. Г. В.. Според жалбоподателя правните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ППВС № 7/1965 г., решение № 253/17.10.2014 г. по гр.дело № 2902/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр.дело № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. Н. Д., чрез адв. К. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.240 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено от представения по делото документ, наименован договор за заем, че ответникът А. В. Д. получил от ищеца М. Н. Д. сумата 9500лв., която се задължил да върне на 20.01.2011г. Договорът е подписан от заемателя, заемодателя и трето лице-Г. Г. В., за който е отразено, че е присъствал при сключване на договора. Прието е също, че с нотариална покана от 07.03.2014г. ответникът бил поканен от ищеца да му върне заетата сума.
Въз основа на заключение на назначена по делото СГЕ, възприета от съда е прието, че почеркът, с който е положен подписа срещу „получил” в представения за изследване договор за заем и тези в представения сравнителен материал от името на лицето А. В. Д. принадлежи на едно и също лице. Посочил е, че почеркът, с който е положен подписа срещу „предал” в договора и този, представен като сравнителен материал от името на лицето М. Н. Д. принадлежи на едно и също лице. Прието е, че между елементите на подписа на ищеца, положени върху исковата молба и приложените към нея нотариална покана, констативен протокол и сметка/фактура/ и подписа срещу „предал” в договор е налице сходство. Прието е, че според заключението на вещото лице не може да се даде отговор на въпроса дали договорът е напечатан по едно и също време, но е отговорило, че дописвания и заличавания не са установени. Печатният текст в договора е бил напечатан със сходно по физично-оптични свойства мастило и на един и същи матричен принтер.
Въззивният съд е посочил, че макар и по несвоевременно направено искане, първоинстанционният съд е допуснал тричленна СГЕ, според заключението на която при подписа положен от името на Д. срещу „получил” не са установени следи от имитация, както и че между никой от подписите срещу ”получил”, „предал” в договора за заем и срещу „с почит” в нотариалната покана, не е налице идентичност, като авторът на подписите срещу „предал” в договора за заем и срещу „с почит” в нотариалната покана е едно и също лице, различно от автора на подписа, положен срещу „получил” в договора за заем. Според същото заключение при сравнителното изследване на подписа срещу „предал” в договора и тези положени от името на Д. в исковата молба и приложенията към нея се установили някои различия. При извършеното изследване на подписа, положен за „предал” се установило известни нарушение в линейността на щрихите и неравномерност в натиска, които биха могли да бъдат признаци за наличието на тремор. Но имайки предвид необичайното топографско разположение на подписа за „предал” и наличието на подобни симптоми и в подписа за „присъствал” вещите лица са счели, че тези отклонения са по-скоро в резултат на необичайните условия за писане/неудобно положение на пишещия, неравна подложка, лист под ъгъл и др./.
От правна страна е прието, че правната квалификация на прадявения иск е по чл.240 ЗЗД.
Прието е, че заемът е реален договор, по силата на който, едната страна предоставя на другата пари /или заместими вещи/, а последната като получател се задължава да ги върне. Прието е също, че елементите на фактическия състав на соченото правоотношение са предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя, както и съгласието на последния да върне сумата. Според въззивния съд доказателствената тежест за доказване наличието на соченото правоотношение е на ищеца, тъй като той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.
Съдът е приел за установено в случая, че страните по делото са били в облигационни отношения, уредени от сключен между тях договор за заем с падеж 24.03.2010г. Прието е, че представеният документ съдържа отразяване за предаване на заетата сума и съгласие за връщането й в определен срок. Според съда използването на глагола „получих” сочи на извършено предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя към момента на подписване на договора, което придава на договора значението на разписка. Формиран е извод, че ищецът М. Д. е изпълнил задължението си по него и е дал на А. Д. сумата 9500лв., че в договора изрично е отбелязано, че уговорената заемна сума е получена от заемателя. Според въззивният съд не е установено ответната страна-заемател по сделката да е изпълнила в пълен обем своето насрещно задължение да върне получената сума. Позовал се е на разпоредбата на чл.154 от ГПК, според която всяка от страните носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната, изгодна за себе си правна последица и е приел, че в случая, тъй като ищецът претендира връщане на заетата сума в размер на 9500лв. следва ответикът да установи факта на заплащането на тази сума, каквото задължение има в качеството си на заемател, съгласно чл.240 от ЗЗД. Съдът е посочил, че ответникът не е ангажирал надлежни доказателства за погасяване на задължението.
Относно възражението за нищожност на договора за заем въззивният съд е приел, че същото не е било депозирано своевременно – с отговора на исковата молба и поради това е преклудирано. Взел е предвид отразеното в отговора по исковата молба, подаден от назначения към този момент особен представител на ответника и е приел, че не е въведено подобно възражение. За възражението, направено от процесулания представител на ответника по-късно в хода на производство с дата 11.12.2014г., въззивният съд е приел, че същото е несвоевременно депозирано, тъй като ответникът няма право на втори срок за отговор на исковата молба. Посочил е, че такъв му е бил даден и в същия срок не е упражнено правото на възражение. Приел е, че ангажирането на процесуален представител от ответника на по-късна фаза на производството не е основание за даване на нов срок за отговор на исковата молба.
Според съда и в хипотеза на своевременно направено възражение същото е неоснователно. Прието е, че липсата на съгласие като основание за нищожност на правните сделки по чл.26, ал.2, пр.ІІ от ЗЗД предполага страна – съдоговорител, да не е изявила волята си, насочена към настъпване на правните последици от атакуваната сделка към момента на нейното сключване. Прието е също, че липса на волеизявление може да има само когато се твърди, че лице, означено като страна по даден договор, не е дало съзнателно съгласие за сключването му.
Въззивният съд е приел, че в случая представеният документ „договор за заем”, обективира признанието на ответника относно факта на реално получаване на сумата със задължение за връщане в посочения в договора срок. Посочил е, че подписът на издателя удостоверява, че направеното волеизявление принадлежи на лицето, което го е изписало, че в случая не са представени доказателства, че подписът в процесния договор за заем не е бил положен от Д., че от заключението на СГЕ се налага противоположен извод. Според съда вещите лица са категорични че почеркът, с който е положен подписа срещу „предал” и този, представен като сравнителен материал от името на ищеца, принадлежи на едно и също лице, че договорът за заем е реален договор и с подписа си заемателят Д. е удостоверил получаването на сумата от Д. и задължението да му я върне в срок. С оглед на тези съображения е формиран извод, че процесния договор за заем не е нищожен поради липса на съгласие, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението. Същите са формулирани общо и хипотетично и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставените въпроси не са правни, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили конкретните решаващи правни изводи по предмета на спора. Поради това, че въпросите не са правни само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Според т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал и представил ППВС № 7/1965 г., решение № 253/17.10.2014 г. по гр.дело № 2902/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр.дело № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. Цитираната практика на ВС и ВКС е неотносима, тъй като със същата не е разрешен поставения правен въпрос. ППВС № 7/1965 г. е за обобщаване на практиката по някои въпроси на второинстанционното производство. С решение № 253/17.10.2014 г. по гр.дело № 2902/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос допустими ли са гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника. С решение № 187/07.07.2016 г. по гр.дело № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 са разрешени правните въпроси за задължението на въззивния съд, съгласно чл.236,ал.2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, възможността, респ.допустимостта, въззивният съд да мотивира решението, чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато същите са вътрешно противоречиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, при предявен деликтен иск по чл.45 ЗЗД. С оглед на посоченото съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия въпрос. Според т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят не е цитирал и представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, с които е разрешен същият правен въпрос, поради което е невъзможна преценката за наличие на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С оглед на това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Съгласно т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.131, чл.133 и чл.212 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна практика, която не следва да се актуализира, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Същият касае правилността на обжалваното решение и поради това не представлява правен въпрос. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд преценява дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросът е по правилността на обжалваното въззивно решение същият не е правен въпрос и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия правен въпрос от изложението. Въпросът се свежда до задължението на въззивния съд да изложи свои мотиви по съществото на спора и да обсъди всички доводи на страните и изложените такива във въззивната жалба и отговора по същата.
С решение № 187/007.2016 г. по гр.дело № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в ППВС7/1965 г.,цитирана от жалбоподателя, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Възприета е и практиката на ВКС, според която при действието на новия ГПК от 2007г., предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, може да се използва, ако е налице съвпадение на фактическите и правните констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност /т.е. на диспозитива/ на двете инстанции. Прието е, че разпоредбата на чл.272 ГПК по никакъв начин не дерогира изискването на чл. 236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението й да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. Прието е също, че между мотивите на първоинстанционния съд, които чрез препращането са станали част от мотивите на въззивното решение, и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията и доводите във възивната жалба, не следва да има никакво противоречие. Според съдебния състав излагането на ясни, убедителни, без съдържателни противоречия и празноти мотиви, при съблюдаване на съдопроизводствените правила по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и в случаите, когато той прилага нормата на чл.272 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е изложил свои мотиви по спорния предмет, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос. Съдът не обсъжда цитираното решение № 253/17.10.2014 г. по гр.дело № 2902/2014 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, тъй като със същото не е разрешен поставения правен въпрос.
По шестия въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят не е цитирал и представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, с които е разрешен същият правен въпрос. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този въпрос.
По същия правен въпрос не е налице и предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК, за да се допусне касационно обжалване. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по седмия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК на въззивното решение на Шуменския окръжен съд по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник А. Д..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 134/14.07.2016 г., постановено по в.гр.дело № 286/2016 г. на Шуменския окръжен съд по касационна жалба вх. № 4226/07.09.2016 г., подадена от ответника А. В. Д. ЕГН [ЕГН], чрез адв. П. П., съдебен адрес [населено място], [улица], кантора № 26.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: