ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 338
София, 06.04. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 4133 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б. Ю. като процесуален представител на О. Б. срещу въззивното решение на Благоевградския окръжен съд от 21.VІІ.2008г. по в.гр.д. № 725/2007г.
Ответниците по касационната жалба С. Г. П. и Й. Г. П. , последната действаща лично и със съгласието на майка си К, и двамата от гр. Б., не са заявили становище по допускането на касационното обжалване.
Касационната жалби е подадена в предвидения в закона и указан на страната преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Благоевградският окръжен съд по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Благоевградския РС по гр.д. № 1618/2005г. в частите му по ревандикационните искове и в уважителната част по исковете по чл.59 от ЗЗД и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от О. Б. срещу С. П. и Й. П. , последната лично и със съгласието на майка си К, искове за предаване владението на апартамент № 6 ет.2 вх. А бл.”П”, построен върху държавна земя – УПИ № 2* кв.218 по сега действащия план на Благоевград, ведно с прилежащото му избено помещение № 22 и таванско помещение № 13 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и исковете за присъждане на 9400лв., представляващи размера, с който общината неоснователно се е обеднила в резултат на недопускането й до ползването на имота за периода 01. ХІ.2000г. – 01. ХІ.2005г. В останалите му отхвърлителни части по претенциите за разликата над 9400лв. до 9900лв. и за отмяна на нот.акт за покупко-продажба на процесния имот № 157/1999г. първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че Ю. Г. Т. , баба на ответниците, е била обезщетена с процесния имот за отчуждаването на имот по ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./. С влязло в сила на 12. ХІ.1993г. решение по адм.д. № 74/1993г. отчуждаването е отменено. С нот.акт № 157/02.ІХ.1999г. Юлия Т. продала процесният апартамент на малолетните си тогава внуци-ответниците чрез тяхната майка и законна представителка К. П. със запазване право на ползване пожизнено. Съдът е оценил като основателно възражението на ответниците за придобиване на имота с кратката придобивна давност, тъй като те са осъществявали добросъвестно и непрекъснато владение върху него повече от 5 години с оглед на това, че покупко-продажбата с нотариалния акт е годно правно основание да ги направи собственици и не се установява те да са знаели за каквото и да е обстоятелство, което да им попречи да станат собственици. Прието е и че ревандикационните искове са изцяло неоснователни и тъй като по силата на чл.5 от ЗВСНОС по ЗТСУ и др. отстъпеното в обезщетение жилище по силатка на решението за отмяна на отчуждаването е станало държавна, а не общинска собственост, а изменението на посочената разпоредба от 1999г. няма обратно действие. При това положение ищецът, сега касатор, не е собственик на имота, поради което исковете му са неоснователни.
В изложението на касатора-ищец по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, а именно: могли ли са малолетните към момента на сделката деца /ответници/ да установят през 1999г. общо фактическа власт върху имота, да упражняват съвладение за себе си и с изтичането на 5 години да го придобият по давност, в кои хипотези малолетните или непълнолетни деца могат да придобиват по давност собственост върху недвижими имоти /с оглед наличието на субективния признак на владението/, станала ли е О. Б. собственик на имота по силата на изменението на чл.5 от ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. и може ли ответниците да се приравняват на добросъвестни владелци, след като по силата на закона с това изменение общината е станала собственик на имота, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се и че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, като не е мотивирал въз основа на кои доказателства е извел правният си извод за наличие на кратката придобивна давност, като, анализирайки част от доказателствата, не е обосновал как ответниците са осъществявали добросъвестно непрекъснато владение в продължение на повече от 5 години и като не е изложил мотиви по въззивната жалба на О. Б., за да постанови оставянето в сила на първоинстанционното решение, което е в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК на ВКС и е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Твърди се и че атакуваният съдебен акт противоречи на практиката на ВКС, обективирана в представени две решения на ВС и едно на ВКС на РБ, без да се сочи по кои от произнесените от въззивния съд съществени материалноправни или процесуалноправни въпроси е противоречието.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по релевираните в изложението съществени материалноправни и процесуалноправен /без твърдяното неизлагане на мотиви по въззивната жалба във връзка с оставянето в сила на първоинстанционното решение, каквото не е налице/ въпроси, тъй като по материалноправните на настоящия състав не е известна съдебна практика, а те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и тъй като по въпроса за начина на осъществяването от ответниците на добросъвестно владение за кратката придобивна давност в атакувания акт не са изложени съображения. Касационно обжалване не следва да се допуска по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, тъй като не се сочи по кои съществени материалноправни или процесуалноправни въпроси, произнесени от въззивния съд, е налице пративоречие с разрешението, дадено в представените незадължителни решения на състави на ВКС /каквито биха могли да обосноват само противоречива практика на съдилищата, за разлика от задължителната практика, обективирана в тълкувателни решения на ВКС и постановления на пленума на ВС/. Обжалване не следва да се допуска и по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като в разглеждания случай въззивното решение не е постановено в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд от 21.VІІ.2008г. по гр.д. № 725/2007г.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок да посочи и представи доказателства за обжалваемия си интерес по ревандикационните искове за определяне на дължимата от него държавна такса с оглед разпоредбата на чл.84 т.3 от ГПК, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба в тази й част ще му бъде върната.
След представяне на посочените доказателства делото да се докладва на съдия Б. Т. за определяне на държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: