2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
гр. София, 11 януари 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3041 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца И. Д. С. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (П.) срещу решение № 77/19.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 108/2018 г. на Пловдивския апелативен съд (П.). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 1665/22.12.2017 г. по гр. дело № 2245/2017 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), като краен резултат, ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес и притеснение вследствие незаконното обвинение в извършване на престъпления по чл. 354а, ал. 2, пр. 2, във вр. с пр. 1, с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК и по чл. 242, ал. 2, във вр. с ал. 1, б. „д“ и с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК и взетата му мярка за неотклонение „задържане под стража“, по воденото срещу него наказателно производство по ДП № 8/2012 г. на отдел „БОП“-П., приключило с влязла в сила оправдателна присъда № 98/01.12.2014 г. по н.о.х.д. № 811/2014 г. на ПОС, потвърдена с решение № 126/13.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 22/2015 г. на ПАС, оставено в сила с решение № 280/27.02.2017 г. по к.н.д. № 1136/2016 г. на І-во нак. отд. ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2017 г. до окончателното ? изплащане, като искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото.
Ищецът И. Д. С. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната.
И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
И двете страни не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца И. Д. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) два правни въпроса: 1) как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи релевантни обстоятелства; и 2) може ли да се приеме наличие на фактическа и правна сложност, при положение, че продължителността на наказателното производство се дължи на неподкрепени с доказателства обвинения и на недобросъвестно подаване от страна на прокуратурата на очевидно неоснователни протести. По отношение на първия правен въпрос ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с т. 1 и т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и решение № 230/04.12.2017 г. по гр. дело № 4874/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос касаторът-ищец сочи единствено, същият да е от значение за точното прилагане на закона, но без да излага каквито и да било съображения за допускане на касационното обжалване по този въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ищецът поддържа също, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, поради непълно обсъждане на доводи и доказателства, „толериране на некомпетентни действия на прокуратурата“ и използване в мотивите към обжалваното решение на неясни изрази като „специфични неимуществени вреди“.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) два правни въпроса: 1) относно дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение когато лицето е оправдавано, при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и вредите; и 2) относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 449/17.06.2009 г. по гр. дело № 3696/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 5/13.03.2013 г. по гр. дело № 638/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 25/11.02.2014 г. по гр. дело № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/05.04.2012 г. по гр. дело № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 186/20.06.2013 г. по гр. дело № 30/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответникът поддържа също, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, но без да излага конкретни съображения в тази насока.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице така наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за сумата 30 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 100 000 лв., въззивният съд е приел следното:
Установил е, че на 10.02.2012 г. ищецът и още две лица – Д. И. С. и И. Й. Г. са привлечени като обвиняеми – съизвършители на престъпление по чл. 354а от НК, като на същата дата ищецът е бил задържан за 72 часа с прокурорско постановление, а с определение на съда от 13.02.2012 г. по отношение на тримата обвиняеми е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 03.10.2012 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем за престъплението по чл. 354а от НК, което е прецизирано като такова по чл. 354а, ал. 2, пр. 1, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК – за това, че на 10.02.2012 г. като съизвършител с останалите двама обвиняеми, без надлежно разрешително е придобил от неизвестен извършител и държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество – кокаин в големи размери. Със същото прокурорско постановление от 03.10.2012 г. ищецът е привлечен като обвиняем и за престъпление по чл. 242, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК – за това че през периода м. януари 2012 г. – 10.02.2012 г. в съучастие, като помагач, с Д. С. – също помагач, с И. Г. – подбудител и с неизвестен извършител, умишлено улеснил неизвестен извършител чрез обещание да се даде помощ след деянието и по друг начин – приемане на пратката на името на Д. С., без надлежно разрешение да пренесе през границата същото високорисково наркотично вещество. На 03.12.2012 г. ищецът за трети път е привлечен като обвиняем – по двете престъпления, които са окончателно прецизирани като такива по чл. 354а, ал. 2, пр. 2, във вр. с пр. 1, с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК (придобиването и държането на наркотичното вещество е на публично място) и по чл. 242, ал. 2, във вр. с ал. 1, б. „д“ и с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК (помагачеството при пренасянето през границата на страната на същото високорисково наркотично вещество в големи размери, е извършено на 04.02.2012 г., без знанието и разрешението на митницата, с търговска цел). На 24.01.2013 г. в съда е внесен обвинителен акт срещу тримата обвиняеми, но на 26.02.2013 г. съдебното производство е прекратено и делото е върнато на прокуратурата за изготвяне на нов обвинителен акт, какъвто – със същите обвинения срещу ищеца, е внесен отново в съда на 01.03.2013 г. С присъда от 08.05.2013 г. ищецът е признат за виновен и осъден на 3 години лишаване от свобода и глоба от 10 000 лв. за престъплението по чл. 354а, ал. 2, пр. 2, във вр. с пр. 1, с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, и на 10 години лишаване от свобода и глоба от 100 000 лв. за престъплението по чл. 242, ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, като е оправдан в частта по чл. 242, ал. 1, б. „д“ от НК; наложено му е едно общо най-тежко наказание – 10 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване, като е приспаднато времето на задържането, присъединена е глобата от 100 000 лв. Така постановената присъда е била протестирана от прокуратурата и обжалвана от подсъдимите, като с решение от 17.02.2014 г. на апелативния съд тя е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд във фазата на съдебното заседание. С определение от 20.03.2014 г. окръжният съд е изменил мярката за неотклонение на ищеца от „задържане под стража“ на „парична гаранция“ от 10 000 лв., но на 03.04.2014 г. апелативният съд е изменил мярката на „домашен арест“. На 24.03.2014 г. първоинстанционният съд е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата за отстраняване на нарушения, като нов обвинителен акт е внесен в съда на 30.05.2014 г. и с него е представено постановление от 28.05.2014 г., с което е отменена по отношение на ищеца мярката за неотклонение „домашен арест“. Ищецът е оправдан изцяло по повдигнатите му обвинения с присъда от 01.12.2014 г. на ПОС, която е потвърдена с решение от 13.05.2016 г. на ПАС, оставено в сила с решение от 27.02.2017 г. на ВКС.
Въззивният съд е приел, че така установените обстоятелства по делото обосновават пасивната материалноправна легитимация на ответната ПРБ в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, както и че спорен между страните е въпросът относно действително претърпените от ищеца, вследствие незаконното обвинение, неимуществени вреди и техният интензитет, обосноваващи размера на дължимото обезщетение, с оглед принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД и конкретните за случая обстоятелства.
В тази връзка апелативният съд, на първо място е установил, че през периода 10.02.2012 г. – 27.02.2017 г., през който срещу ищеца е водено процесното наказателно производство, срещу него паралелно са водени и други такива, по които ищецът не е бил задържан, а именно: производство от 2014 г. по обвинение за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК – лъжесвидетелстване, за което с присъда от 2016 г. ищецът е осъден на 6 месеца лишаване от свобода, като изтърпяването на наказанието е отложено; производство от 2012 г. по обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК – закана с убийство, приключило с оправдателна присъда от 08.11.2013 г., като за обезщетяване на неимуществените вреди от това незаконно обвинение през 2015 г. по реда на ЗОДОВ на ищеца е присъдено обезщетение в размер 1 000 лв.; и производство от 2014 г. по обвинение за престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК – набеждаване в престъпление, което производство е прекратено от прокуратурата на 14.09.2015 г. Предвид и така установените обстоятелства, ПАС е приел, че при множество паралелно протичащи срещу едно лице наказателни производства, търпените от него обичайни за това положение неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения от изхода на производството, тревога, потиснатост, накърняване на моралните и нравствени ценности, както и социалното му общуване, са в причинна връзка с всички тези обвинения, включително и с процесните по настоящото дело обвинения. Съдът е приел, че ако за тези обичайни неимуществени вреди ищецът вече е бил изцяло обезщетен в друго исково производство, водено по повод другите наказателни производства, искът му по настоящото дело би бил неоснователен, но такова обезщетяване в случая не е доказано. Приел е също, че предишните осъждания на лицето не са основание да се приеме, че то не търпи никакви или търпи незначителни, с оглед на тях, страдания по повод конкретните процесни обвинения, като те се преценяват наред с всички останали обстоятелства. Съдът е приел и че при твърдения за претърпени специфични вреди, причинно-следствената връзка между тях и конкретното незаконно обвинение следва да бъде установена при условията на главно и пълно доказване.
На следващо място, въззивният съд е приел за установено, че в случая ищецът е търпял типичните за всеки индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, свързани с притеснения от воденото срещу него процесно наказателно производство, страх от несправедливо осъждане, накърняване на доброто име и достойнството, отчуждение, за които и за причинно-следствената им връзка с наказателното производство, дори не е необходимо да се събират доказателства, каквито обаче в случая са ангажирани от ищеца – показанията на разпитаните по делото двама свидетели. При преценката на тези гласни доказателства, апелативният съд е установил, че по време на задържането му в следствения арест и затвора ищецът се е чувствал потиснат, не е общувал с останалите, бил е притеснен от задържането и тежкото обвинение, непрекъснато се е оплаквал, че е неоснователно обвинен, често посещавал стационара за лекарства, бил наполовина по-слаб, притеснявал се за болния си баща, жената и детето си, които оставил без финансова подкрепа и с които не можел да се вижда, след постановяването на осъдителната присъда той станал още по-зле, бил обезверен, изолирал се като не разговарял с никого една седмица, притеснявал се, че без да е виновен ще престои дълго време в затвора. ПАС е приел за установено и че ищецът не твърди в исковата си молба, нито са събрани доказателства по делото за претърпени от него специфични неимуществени вреди, свързани с личността му, неговата среда или обществено положение и други подобни конкретни обстоятелства.
В обобщение, относно характера и интензитета на претърпените от ищеца обичайни неимуществени вреди, обусловени от конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е отчел и следното: Срещу ищеца е повдигнато обвинение за две тежки умишлени престъпления, наказуеми с повече от пет години лишаване от свобода, пред угрозата от налагане на каквото тежко наказание е нормално тревогата и притесненията да са дълбоки и интензивни. По отношение на ищеца са били наложени най-тежките по последици мерки за неотклонение – задържане под стража в продължение на 2 години, 1 месец и 24 дни, и домашен арест в продължение на 1 месец и 25 дни, които са довели до ограничаване на негови законни права – правото на лична свобода и неприкосновеност, правото на свободно придвижване, правото на труд, като това несъмнено се е отразило съществено негативно на психиката му, включително по повод притесненията относно лишаване на семейството му от неговата финансова подкрепа. Процесното наказателно производство е продължило за период от 5 години в досъдебната и съдебната фаза, като съдът е намерил за основателен доводът на ответника, че този период не може да бъде определен като неразумен срок, тъй като производството е водено срещу трима обвиняеми/подсъдими за по две тежки умишлени престъпления при съизвършителство и различни други форми на съучастие, което го характеризира със значителна фактическа и правна сложност. При първото разглеждане на делото от първата инстанция е постановена осъдителна присъда с наложено на ищеца наказание 10 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба от 100 000 лв., което е завишило интензитета на търпените от него негативи – притеснение, страх, обезвереност, като тази присъда е отменена едва 9 месеца по-късно от въззивния съд. В съдебната фаза делото двукратно е връщано на прокуратурата и двукратно е разглеждано от първата и въззивната инстанция, като окончателно е приключило пред касационната инстанция, което обуславя и динамика в интензитета на негативните изживявания, свързани с притесненията на ищеца за изхода на делото при всяко внасяне на обвинителен акт в съда и при всяко образуване на производството пред отделните инстанции.
Предвид съвкупната преценка на всички горепосочени обстоятелства по делото, въззивният съд е приел за дължимо и справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца процесни неимуществени вреди, присъденото такова в размер от 30 000 лв. ведно със законната лихва от датата на влизането в сила на оправдателната присъда.
Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените подробни мотиви към обжалваното въззивно решение, ПАС е разрешил и четирите формулирани от страните по делото правни въпроса (които до голяма степен се припокриват по съдържание), в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, намерила израз в посочените и от двамата касатори, ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях богата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и решенията на ВКС, посочени от двамата жалбоподатели. В обобщение, в тази многобройна константна практика на ВКС се приема следното: Вредата и причинно-следствената връзка между нея и неправомерното поведение са елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, като обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ. Конкретно при иска за обезщетение на вреди от този деликт, не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, което е незаконно обвинено в извършването на престъпление и е оправдано, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост от наложените мерки за неотклонение (особено при задържане) и от евентуално постановена (макар и след това отменена) невлязла в сила осъдителна присъда, накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността. Това е така, защото тези вреди и причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване са очевидни и те са налице във всички случаи, при които по делото е доказано, че ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. При условията на пълно главно доказване следва да се установят всички останали вреди (които – в противовес на посочените обичайни и типични такива, практиката често определя като „специфични“) и причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване, приключило с оправдаването на ищеца. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността и начина на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, включително дали в рамките на същото срещу него е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, както и дали продължителността на незаконното наказателно преследване надхвърля или не разумните срокове за провеждането му, като тази преценка се обуславя от фактическата и правната сложност на наказателното производство в досъдебната и съдебната му фаза, която от своя страна се определя от броя, вида и характера на престъпленията, за които е повдигнато обвинението, поведението и броя на обвиняемите и на останалите участници в производството, обема на доказателствения материал и пр. Вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. Дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения; ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. Всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, приетото там, както вече беше посочено, е в пълно съответствие с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС, – по отношение и на четирите правни въпроса, формулирани в изложенията към касационните жалби на ищеца и на ответника по делото, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Доколкото страните не сочат нещо различно при доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, то не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 77/19.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 108/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: