ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 340
София, 06.04. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 4201 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Я като процесуален представител на И. Г. Г., Ц. А. Л. , И. А. Г. , тримата от гр. Б., И. Н. Х. , Л. И. Х. и К. И. Х. , тримата от София, срещу въззивното решение на Софийския градски съд /СГС/ от 25.VІ.2008г. по в.гр.д. № 722/2007г. /погрешно в решението вписана 2005г./.
Ответниците по касационната жалба М. Л. К. и И. Л. К., и двамата от София, са заели становище за нейната неоснователност. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в атакуваното решение преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на Софийския РС от 15. ХІІ.2006г. по гр.д. № 4606/2005г. в отхвърлителната му част по исковете на И. К. и М. К. срещу И. Г. , Ц. Л. , И. Г. и И. Х. с правно основание чл.97 ал.1 от ГПК /отм./ и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по отношение на И. Г. , Ц. Л. , И. Г. и И. Х. , И. К. и М. К. са собственици на основание договори за покупко-продажба по нот.акт № 61/1997г. и № 57/1997г. на 9/10 ид.части от УПИ ХІ-880 кв.43 по плана на гр. Б., целият с площ 761 кв.м, и е отменил на основание чл.431 ал.2 от ГПК /отм./ нот.акт № 34/1995г., с който К. Г. е призната за собственик по давностно владение на 1/10 ид.част от посочения УПИ, като в тежест на И. Г. , Ц. Л. , И. Г. и И. Х. са присъдени 1036.50лв. разноски. В останалата му обжалвана част, с която са отхвърлени предявените и от М. М. Б. и И. С. К. срещу И. Г. , Ц. Л. , И. Г. , И. Х. , Л. Х. и К. Х. установителни искове относно същият имот, първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищците И са установили по делото правото си на собственост върху 9/10 ид.части от процесното дворно място, придобито от тях чрез покупко-продажба по нотариални актове № 61/1997г. и № 57/1997г. Праводателите им са били собственици на прехвърления имот по силата на покупко-продажба, регулация, завещание и доброволна делба. От друга страна е прието, че праводателката на ответниците К се е разпоредила с притежаваната от нея 1/10 ид.част от мястото, а останалата 1/10 ид.част по делото не са представени доказателства да е придобита по давност, с оглед на което е направен извод, че издадения за това нот.акт № 34/1995г. следва да бъде отменен.
В изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, което накърнява принципът на дирене на обективната истина. Твърди се , че ищците не са успели да ангажират убедителни писмени доказателства, че са собственици на процесния имот, че съдът е постановил решението, изслушвайки само един свидетел, въпреки изричното изискване за разпит на трима свидетели при доказване на собственост върху недвижим имот по аргумент от чл.483 ал.2 от ГПК /отм./, който свидетел дори не дал ясни и точни данни за имота. Изложени са и съображения за недопустимост на решението, тъй като то е постановено по дело № 722/2005г., въпреки че въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба през 2007г., и тъй като е постановено само срещу част от ответниците без съответна обосновка. Сочи се с оглед на това, че са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване.
При тези обстоятелства ВКС на РБ намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Касационното обжалване не е задължително, а факултативно, то е допустимо само при наличието на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, а именно произнасянето от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречино от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Това е така, защото в изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се съдържат само основания за касационно обжалване по чл.281 от ГПК, но не е посочен същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл съдът, което прави невъзможна преценката дали това произнасяне е в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. за наличието на останалите критерии за допускане на обжалването, предвидени в чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК.
Следва да се отбележи, че не са основания за допускане на касационно обжалване нито явната фактическа грешка, изразяваща се във вписване във въззивното решение като номер на делото 722/2005г., вместо № 722/2007г., нито произнасянето по отношение на част от ответниците, без Л. И. Х. и К. И. Х. , който пропуск би могъл да бъде отстранен само по искане на ищците по предвидения в процесуалния закон ред.
Разноски на ответниците по касация не се присъждат, тъй като не са представени доказателства те да са направили такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, Гражданска колегия, ІІ “Г” ВО, от 25.VІ.2008г. по гр.д. № 722/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: