О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 09.03. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5855 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. И. И., чрез адв. Р. З., срещу въззивно решение № 360/19.06.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 353/2014 г.
Излага доводи за неправилност, като излага съображения за необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Пернишки районен съд, признал за установено в отношенията между насрещните страни, че Т. И. И. дължи на „Д. 1 – П.” 13 665,51 лв. – вреда във връзка с действията на Илиева като отчетник, установена по акт за начет от 30.06.20111 г., както и 7018,03 лв. – натрупана лихва върху главницата, считано от причиняване на щетата до 18.04.2012 г., като законната лихва след 18.04.2012 г., до окончателното издължаване.
За да постанови този резултат, съдът установил, че в резултат на ревизия, на Т. И. е съставен акт за начет за причинена на работодателя [фирма] имуществена вреда в размер на 13 665,51 лв., тъй като е начислила на себе си тези средства без документална обоснованост. Размерът на вреда е установена от заключение по съдебно-икономическа експертиза. Съдът, също така, установил, че И. е имала трудови задължения да подготвя документи за заплати, както и да ги плаща и отговаря за причинените на работодателя вреди от отчетническа дейност. Изяснено е, че управителят на Д. се разпореждал със сметките на дружеството, във връзка с което полагал подписа си под платежните документи, но нямал задължение да ги изготвя, нито да начислява възнаграждения, тъй като тази дейност е била възложена на И..
Съдът е приел, че няма доказателства начисляването на сумите, увредили работодателя, да е станало по негово нареждане; получените от И. суми по експертизата са били начислени от самата нея, без наличие на основание за това. Нямало надлежно издадени заповеди за разрешаване ползване на платен годишен отпуск на И., нито доказателства за увеличаване на уговореното й трудовото възнаграждение. Съдът приел, че разпоредбата на чл. 271 КТ е неприложима, защото от една страна получените от И. суми не съставляват трудово възнаграждение, а от друга – трудовите й функции изключват добросъвестност при начисляване и получаване на сумите, за които е съставен акта за начет.
Въззивната инстанция намерила за неоснователен доводът на И., че си е начислила и получила суми, дължими при положителен финансов резултат, разпределяни между лекарите и персонала по устно разпореждане на управителя. Посочено е, че съгласно чл. 13 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период; участие в печалбата и други. Т.е. заплащането на допълнително възнаграждение за добре свършена работа, както и на такова при положителен финансов резултат по правило е допустимо, но може да бъде извършено само въз основа на писмен акт, но не и по устно разпореждане на управителя. Такова разпореждане не е установено, а и би било незаконно, като по силата на чл. 28 ЗДФИ длъжностните лица не носят имуществена отговорност при изпълнение на незаконно или неправилно разпореждане на ръководителя, само в случаите когато са възразили писмено срещу него. Съдът посочил, че липсват доказателства за подобно противопоставяне.
Съдът е намерил за неоснователен и доводът, който може да се разглежда само като евентуален на предходния, че се касае за част от реализираните постъпления на лечебното заведение, които по силата на чл.178, ал.1, т.11 от Националния рамков договор, е следвало да се заделят за допълнително възнаграждение на персонала. Разпоредбата на чл.178 от Националния рамков договор, действал през ревизирания период не предвижда, че 40 % от приходите се разпределят като допълнително възнаграждение, а със същата се цели гарантиране получаването на трудовите възнаграждения за работещите в съответното лечебно заведение.
Съдът е приел, че актът за начет е съставен по надлежния ред. Изяснил е, че съдържащите се в него фактически констатации се смятат за истински до доказване на противното по силата на чл.22, ал.5 от ЗДФИ, а И. не е оборила констатациите, съдържащи се в акта. Въззивната инстанция е заключила, че е осъществен фактическия състав на чл. 21 ЗДФИ – в резултат на противоправното поведение на И. са причинени вреди на работодателя; вината на отчетника се презумира, а и по делото наличието на умисъл у И. е установен.
Касаторът обуславя допускане на касационно обжалване със следните въпроси: Кои са предпоставките, при които следва да се приложи нормата на чл. 271, ал. 1 КТ, когато начисляването на трудовите възнаграждения и обезщетения става със знанието и съгласието на управителя на дружеството – работодател и въз основа на платежни нареждания, подписани от управителя на дружеството-работодател; кои са предпоставките на чл. 21 ЗДФИ, при които се прилага нормата на чл. 271, ал. 1 КТ по отношение на лечебните заведения, с оглед наличието на специален нормативен акт – годишен Н. рамков договор; кои са предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ в случаите на чл. 178 от Националния рамков договор, приложим към исковия период и как се прилага посочената норма на Н. – като императивна норма за размера на трудовите възнаграждения и обезщетения в лечебните заведения или като гаранция за тяхното получаване от работещите в лечебните заведения, както приема въззивния съд; длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, която да изследва какво е съотношението на преведените суми по Н. спрямо начислените трудови възнаграждения и обезщетения, когато с отговора на исковата молба този факт изрично е въведен в процеса или такава експертиза следва да се поиска само от страната, която твърди този факт; длъжен ли е съдът да обсъди всички факти и обстоятелства, въведени в процеса, както и всички доводи на сраните, или може да се ограничи само с някои от тях; с какви доказателства и доказателствени средства се оборват констатациите в акта за начет – само с писмени доказателства или са допустими и други доказателствени средства, напр. свидетелки показания; настъпва ли преклузията по чл. 266 ГПК, когато първоинстанционният съд е заличил допуснат свидетел в нарушение на процесуалните правила на ГПК, а страната не е поискала изрично съдът да отмени незаконосъобразното заличаване на допуснатия по нейно искане свидетел, което обстоятелство въззивният съд е приел за процесуална пречка за допускане на свидетеля при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за разпит пред въззивната инстанция.
Според касатора, разрешението на въззивния съд по повдигнатите правни въпроси противоречи на решение № 791/17.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 271/2010 г. на ІІІ г.о., както и липсва съдебна практика по прилагането на чл. 21 ЗДФИ по отношение на лечебните заведения. По въпрос 7 (по приложението на чл. 266 ГПЩ) се установява противоречие с решение № 174/12.01.2011 г. на ВКС по т.д. № 36:2010 г. на І т.о., евентуално налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Първите три въпроса касаят приложението на чл. 271 КТ и, доколкото съдът е преценявал приложението на правната норма при установените по делото факти, въпросите са от значение за постановения резултат по делото. Не се установява противоречие обаче с решение № 791/17.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 271/2010 г. на ІІІ г.о. И. е съзнавала, че начислява за себе си повече отколкото й се дължи, тъй като същата несъмнено е знаела какъв е размерът на трудовото й възнаграждение. Съдът, като е изходил от длъжностната характеристика на И. и трудовите й задължения, е изключил изобщо възможността тя да е получила добросъвестно сумите, за които е съставен акта за начет. От друга страна, въззивният съд е приел, че парите, които си е начислила И. не съставляват трудово възнаграждение, поради което изобщо е неприложима разпоредбата на чл. 271 КТ. Въззивната инстанция е изложила съображения, че когато получените без основание суми от работник или служител не съставляват трудово възнаграждение или обезщетения по чл. 270 КТ, то работникът дължи връщането им, дори и да ги е получил добросъвестно.
Тълкуването на чл. 21 ЗДФИ и чл. 178 Н. няма как да промени горните изводи, а от друга страна, във връзка с приложението на цитираните правни норми касаторът не е доказал противоречива съдебна практика, те не са включени и в произнасянето на ВКС по гр.д. № 271/2010 г. на ІІІ г.о. Също така, няма съмнение, че заделените 40 % от размера на приходите, реализирани по договор с НЗОК за възнаграждения на персонала в лечебното заведение, включително задължителните социалноосигурителни и здравноосигурителни вноски от работодателя, автоматично не се разпределят като допълнително трудово възнаграждение, с което се увеличава размера на уговореното по трудовото правоотношение.
Последният правен въпрос, свързан с възможността да се иска събиране на доказателства – в случая разпит на свидетел във въззивната инстанция, също е включен в предмета на въззивното дело и е относим към постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с решение № 174/12.01.2011 г. на ВКС по т.д. № 36/2010 г. на І т.о. Въззивният съд е аргументирал отказа да разпита като свидетел Г. А. с това, че първостепенния съд, като го е заличил от списъка за призоваване, не е допуснал процесуално нарушение, т.е, разрешението съответства на тълкуването, дадено в решението на ВКС. Наличието на съдебна практика, включително задължителна, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото няма нито твърдения, нито основания да се приеме, че установеното в съдебната практика тълкуване трябва да бъде осъвременено или да се даде ново, с което се преодоляват погрешни виждания относно прилагането на закона.
Във връзка със заключението на въззивната инстанция, че не е допуснато нарушение от първостепенния съд при заличаване на допуснатия свидетел, няма нито правен въпрос, нито допълнителни съображения по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
По другите поставени в изложението правни въпроси касаторът също не е изложил съображения по допълнителните условия за допускане на касационно обжалване.
Независимо от казаното, с оглед пълнота на изложението, трябва да се посочи, че въпросът за служебното задължение на въззивния съд да допусне съдебна експертиза е изяснен в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като въззивният съд е процедирал съгласно дадените указания – с оглед съдържанието на въззивната жалба, не е имал основания служебно да допуска експертиза. Относно гласните доказателства – съдът не е отказвал допускане на такива, а също въззивният съд не е изключил като недопустими събраните от първата инстанция гласни доказателства. Принципно, по всяко дело съдът е длъжен да обсъди релевантните факти и обстоятелства, както и доводите на страните, щом са въведени по надлежен ред в процеса, както е сторил и въззивният съд в случая.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 360/19.06.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 353/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: