О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
София 13.03. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 6407 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ц. Е. М. чрез адв. Р. И., срещу въззивно решение от 25.07.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 6031/2013 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна А. „М.”, представлявана от директора чрез юрисконсулт Д. Е., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Ц. Е. М. е предявил против А. „М.”, С искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Съставът на Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил исковете, като ищецът М. е осъден да заплати на насрещната страна съдебноделоводните разноски по делото, включително юрисконсултско възнаграждение за инстанциите по същество.
За да постанови този резултат, съдът установил, че страните са били в трудово правоотношение по безсрочен договор, като М. е работил на длъжността „главен митнически специалист”, отдел „Митническо оформяне”, М. С. Договорът е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, във вр. с § 9, ал. 1 от ПЗР на НПКДА – поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител. Въззивната инстанция посочила, че хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ изисква кумулативното наличие на следните предпоставки: компетентен орган да е взел решение, респ. в нормативен акт да е предвидено длъжността, като съвкупност от трудови задължения, да бъде заета от държавен служител, и компетентният орган да е прекратил трудовото правоотношение. Посочено е още, че процедурните правила, уредени в Закона за държавния служител (ЗДСл) относно възможността за преназначаване на държавна служба и възникването на служебно правоотношение, нямат отношение към фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ. Изяснено е, че по силата на § 9, ал. 1 от ПЗР на НПКДА (в редакцията й към момента на уволнението на М.), служителите, заемащи по трудово правоотношение длъжностите „главен митнически специалист”, „старши митнически специалист” и „митнически специалист” в А. „М.” съгласно отменения ЕКДА, се преназначават на длъжността „инспектор”, при същия работодател, вече по служебно правоотношение, при условията и по реда на § 36 от ПЗР на ЗДСл. Въззивният съд е достигнал до заключение, че трудовите функции на „главен митнически специалист” реално не са били премахнати, а те в своята съществена част, се обхващат от предметния обем на длъжността „инспектор” по новия щат, поради което не е налице съкращаване на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ, както е поддържал служителят в исковата молба. В тази връзка е направено и заключението, че работодателят не е имал задължението да извърши подбор по чл. 329 КТ.
В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси:
„Правилно и законосъобразно ли е изпълнил задълженията си директорът на А. „М.” по прилагането на ПМС № 129 от 26.06.2012 г. за привеждане на поверената му администрация в съответствие с новите изисквания на К., като служителите по трудово правоотношение, заемащи длъжности, определени за заемане от държавен служител, не са информирани за предстоящите промени и не им е предоставена възможност да подадат заявления и да кандидатстват за длъжности по трудово правоотношение и в случая задължен ли е работодателят да приложи чл. 329 КТ, след като ПМС 129 от 2012 г. засяга и служителите по трудово правоотношение; относно упражненото правото на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ определени ли са в § 9 от ПЗР на Наредбата за прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията изброените длъжности за заемане от държавен служител, след като тези длъжности са заличени за заемане от държавен служител в новия К., а липсва и заповед на работодателя и не съществуват в новото длъжностно разписание; относно тълкуването на посочената норма, като в случая съгласно чл. 3, ал. 1 от същата наредба, длъжностите в администрацията са ръководни, експертни и технически; правилно ли е упражнено правото на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, след като съществува определено несъответствие между двете длъжности съгласно Наредбата за прилагане на К., в която се преповтаря Наредбата на ЕКДА, че експертните длъжности със спомагателни функции се заемат от лица, работещи по трудово правоотношение; непредставянето на писмен отговор по чл. 131 ГПК в срок, непредставяне на писмени доказателства и неправене на възражения, води ли до порочност на решението на съда и съответно до незаконосъобразност; законосъобразна ли е издадената заповед от работодателя при нарушаване на чл. 8 и чл. 7в КТ и води ли това до ограничаване на правната и адекватна защита на служителя.”
Рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е определящ изхода на правния спор по конкретното дело, което означава да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда. За да направи тази преценка – за конкретното отношение на поставения правен въпрос към резултата по спора, а също така дали са налице и допълнителните условия по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, въпросът следва да е ясно и точно посочен от касатора, като съдът може да го конкретизира или преформулира.
Въпросите дали действията и актовете на работодателя са законосъобразни, съответно правилни ли са дадени разрешения на въззивната инстанция, имат отношение към касационните оплаквания по чл. 281 ГПК, не и към проверката по чл. 288 ГПК. По тях съдът се произнася, само, ако е допуснал до касационно разглеждане жалбата.
В случая въпросите са некоректно и неясно поставени, като съдът в изпълнение на задълженията си служебно да конкретизира смислово повдигнатите правните проблеми, ги формулира по следния начин:
1. Работодателят длъжен ли е бил по силата на ПМС № 129/26.06.2012 г. да информира служителите по трудово правоотношение, заемащи длъжности, определени за заемане от държавен служител, за предстоящите промени, и трябвало ли е да им предостави възможност да подадат заявления и да кандидатстват за длъжности по трудово правоотношение?
2. Изброените в § 9 ПЗР НПКДА длъжности, определени ли са за заемане от държавен служител, след като са заличени в новия Класификатор и по новото щатно разписание при работодателя?
3. Заличаването на тези длъжности и съвместяването им в една нова длъжност „инспектор”, включва ли се в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ?
4. Ограничено ли е правото на труд на служителя и възможно ли е прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, след като има несъответствие между заеманата до уволнението длъжност по трудово правоотношение и новосъздадената длъжност „инспектор” и щом съгласно НПКДА експертните длъжности със спомагателни функции се заемат по трудово правоотношение?
5. С прекратяване на трудовия договор на осн. чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ работодателят нарушил ли е чл. 8 КТ, след като на практика е налице прикрито съкращаване на щата и нарушен ли е чл. 7в КТ, след като е нарушено правото на работникът да бъде информиран и да му бъде предоставена информация, касаеща уволнението?
6. Порочно ли е решението на съда, когато ответникът не е представил в срок писмен отговор по чл. 131 ГПК, писмени доказателства и не е направил възражения.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поддържа, че четвъртият от така изброените по-горе от съда въпроси, се разрешава противоречиво. В края на изложението е цитирал съдебни актове, които е и приложил: решение № 530/2010 г. на ІІІ ГО ВКС, постановено по гр.д. № 1654/2009 г., решение № 232/22.03.2009 г. на ІІІ ГО ВКС, постановено по гр.д. № 392/2009 г., решение № 40/13.05.2011 г. на първо търговско отделение ВКС, постановено по т.д. № 384/2010 г., решение № 429/2010 г. на І ГО ВКС, постановено по гр.д. № 1151/2009 г., решение № 7868/2005 г. на петчленен състав на ВАС, постановено по адм.д. № 3261/20054 г. , решение № 3570/2001 г. на ІІІ отделение на ВАС по адм.д. № 8555/2000 г.
Относно решение № 3951/2009 г. на V отделение на ВАС, постановено по адм.д. № 13391/2008 г., решение 274/2010 г. на Врачанския окръжен съд, постановено по гр.д. № 306/2010 г., решение № 327/2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 5912/2011 г., няма представени доказателства, че са влезли в сила, поради което те не съставляват „съдебна практика” по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както е изрично изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК ВКС.
Решенията на административните съдилища, дори когато приложението на гражданскоправна норма има преюдициално значение за разрешаването на административно дело и обратно, не могат да служат като основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК, както е разяснено в цитираното вече тълкувателно решение.
Независимо от това, в нито едно от приложените решения, включително невлезлите в сила и тези на административните съдилища, не е формирана противоречива практика по формулирания четвърти въпрос на касатора. Такова противоречие не се установява и по отношение на останалите правни проблеми, като разглеждането им не се налага чрез допускане на касационно обжалване на въззивното решение и с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото, с която хипотеза се обосновава касатора.
В представената съдебна практика, а и трайно в практиката на Върховния касационен съд, се приема, че за приложението на хипотезата по чл. 325, ал 1, т. 12 КТ е без значение, дали уволненият служител е отговарял и на законоустановените изисквания за заемане на длъжността по служебно правоотношение, както и дали е могъл да заеме друга длъжност по трудово правоотношение; за работодателя не съществува правно задължение да му предложи да заеме друга длъжност. Ясно е също така, че чл. 329 КТ е неприложима при основанието за уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Трансформацията на длъжност с едно наименование в такава с друго наименование, не влияе, нито опорочава приложението на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Същественото е дали длъжността – със старо или ново наименование, е вече определена за заемане по служебно правоотношение. При положение, че с нормативен акт е разпоредено изрично съответна длъжност да се заема по служебно правоотношение, без значение е дали тя по характера си е експертна, със спомагателни функции. В случая, съгласно § 9 ПЗР НПКДА, служителите, заемащи по трудово правоотношение длъжността „главен митнически специалист”, се преназначават на длъжността „инспектор”, при същия работодател, която длъжност е определена за заемане по служебно правоотношение. Безспорно, прекратяването на трудовите правоотношения на служителя, при наличие на основанията за това, не съставлява укоримо ограничаване на неговото право на труд. Ясно е, също така, че евентуално нарушение на чл. 7в КТ, само по себе, си не води до незаконосъобразност на заповед, с която се прекратява трудов договор. По преценката за нарушение на чл. 8 КТ, при уволнение на работник или служител, съществува обвързваща съдилищата съдебна практика по чл. 290 ГПК, с която е разяснено, че добросъвестността на работодателя се предполага, на осн. чл. 8, ал. 2 КТ, поради това страната, която я оборва, носи тежестта на доказване, а такова, в случая, не е успешно проведено от ищеца – касатор М.. Същият, освен това, с оглед твърденията в исковата молба, която очертава предмета на спора, е въвел факти, които по никакъв начин не могат да се свържат с недобросъвестност у работодателя при уволнението – работодателят бил ограничил правото на служителя на свободен избор на място на работа – „щом са налице свободни длъжности, визирайки заповед № ЗАМ-438 от 29.06.2012 г. на директора на А. „митници” е обявен конкурс за длъжност инспектор 20 щатни бройки”.
Що се касае до поставения процесуален въпрос – отразява ли се на правилността на съдебното решение непредставянето в срок на писмен отговор по чл. 131 ГПК, респективно доказателства и възражения по исковете, същият e неотносим към постановеното от въззивния съд. Липсата на отговор в срок, само по себе си, не обуславя основателност на исковете. Въпросът би имал значение, ако въпреки непредставяне в срок на отговор, съдът се е произнесъл след преклузивните срокове по фактически твърдения, възражения и доказателствени искания на ответника, в резултат на което е постановено неправилно решение. Този порок, ако е допуснат, касае правилността на първоинстанционното решение. За пълнота на изложението, следва да се посочи, че в случая, приетите от съда доказателства, представени от ответника, са по искане на ищеца, с оглед възражението му срещу проектодоклада, съответно и по инициатива на ответника, след допълненията и уточнения и окончателния доклад на съда в съдебно заседание.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 310 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 25.07.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 6031/2013 г.
ОСЪЖДА Ц. Е. М. да заплати на А. „М.”, сумата в размер на 310 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК за юрисконсултско възнаграждение в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: