О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
Гр.София, 24.06.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 3573/2014 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от А. Б. БЪЛГАРИЯ АД [населено място], чрез пълномощника адв. В. К., против решение № 32269/28.07.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 435/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено постановеното решение № 61/10.03.2014 г. по гр.д.№ 898/2013 г. на Р. съд – [населено място]. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Г. С. Н. от [населено място] иск по чл.422 ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземания, за които по ч.гр.д.№ 501/2013 г. на Р. съд [населено място] е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК за заплащане на сумите: 12 517.77 лв. – неплатена главница по договор за банков кредит за оборотни средства № 36389/03.05.2010 г., 1 691.13 лв. – просрочени лихви за периода от 25.09.2011 г. до 21.01.2013 г., 2 018.49 лв. – неустойки за същия период, 66.68 лв. – такса за ангажимент за същия период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2013 г. до изплащането на вземането.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилно приложение на материалния закон при постановяване на въззивното решение, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касация по чл.281 т.3 ГПК. Моли се същото да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. В съвкупност касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържат позоваване на всички възможни хипотези на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, като се моли решението да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответникът по касационната жалба чрез процесуалния си представител адв. И. А. моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване, т.к. в изложението липсва формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че касационната жалба е депозирана от легитимирана страна в законоустановения срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и при спазване на изискванията за редовност, намира, че настоящото производство е допустимо.
За да потвърди решението на първата инстанция, с което искът по чл. 422 ал.1 ГПК е отхвърлен, въззивният съд е преценил следните факти: През 2010 год. между А. Б. БЪЛГАРИЯ АД и С.-5 Е. [населено място] е бил сключен договор за банков кредит за оборотни средства за сумата 20 000 лв. За обезпечаването му са учредени договорни ипотеки, в това число върху имот, собственост на трето лице – ответника Н., по нот.акт № 148, т.І, рег.№ 2811, д.№ 140/2010 г. на нотариус Т.. В заявлението по заповедното производство, предмет на ч.гр.д.№ 501/2013 г. по описа на Петричкия районен съд, изрично е посочено, че вземането е по договора за банков кредит, а като документ, от който то произтича, е указан нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека от страна на ответника. Представено е извлечение от счетоводните книги на ищеца за размера на паричното вземане по договора за кредит, върху което е направено отбелязване за издаването на изпълнителния лист. При преценка на данните от заповедното производство, включително и съдържанието на заповедта за изпълнение, въззивният съд е направил извод, че тя е издадена от районния съд в хипотезата на чл.417 ал.2 ГПК срещу ненадлежен длъжник, който не е страна по договора за банков кредит. Съдът е посочил, че ипотекарният кредитор принципно може да се снабди с изпълнителен лист направо въз основа на ипотечния акт, но в този случай съдържанието на изпълняемото право срещу гаранта е различно от това, което кредиторът би имал срещу длъжника си по договора. Разгледана е и хипотезата на чл.429 ал.3 ГПК, макар същата да не намира приложение в случая.
Настоящият съдебен състав намира, че решението не следва да се допусне до касационен контрол, по следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., при създадения с действащия ГПК факултативен касационен контрол, касаторът е длъжен да формулира ясно и точно конкретен материалноправен или процесуално-правен въпрос, по който съдът е формирал воля, обусловила изхода на спора. Извън задълженията на касационната инстанция, включително по съображения, черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, е тя да изведе сама този въпрос от изложението за допускане на касационно обжалване или от оплакванията в жалбата.
Според изложеното в касационната жалба, въззивният съд неправилно при формиране на волята си се е позовал на нормата на чл.429 ал.3 ГПК. Всъщност заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в хипотезата на чл.417 т.3 ГПК, доколкото вземането се основава на нотариален акт, в който са поети задължения за заплащане на парични суми. Цитираната разпоредба не съдържа ограничение спрямо кои лица може да се претендира подобно вземане. В подкрепа на тезата се сочи определение от 07.07.2010 г., постановено по ч.т.д.№ 537/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о. Съдът неоснователно е допуснал и смесване на две различни основания за издаване на изпълнителен лист – тези по чл.417 т.2 и чл.417 т.3 ГПК. Освен това не е разгледал и обсъдил всички наведени от ищеца доводи, които са съществени за изхода на делото, а именно за приложението на чл.417 т.3 ГПК, поради което не се е съобразил с трайната съдебна практика на ВКС /”ТР № 1/2001 г. на ОСГТК, т.19 и ТР № 2/02.07.2004 г. по т.д.№ 2/2004 г. на ОСГТК”/. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване отново се набляга на допуснатото противоречие с цитираното по-горе определение на ВКС и неспазването от въззивния съд на изискването за разглеждане, обсъждане и съобразяване на всички доводи и доказателства от съществено значение на спора, като има очевидно преповтаряне на съдържанието на жалбата и изложението към нея. На практика не са разграничени основанията за допускане и касиране на решението съобразно изискванията на ГПК, при което касационният съд не само не е длъжен, но и не е в състояние да изведе обуславящ правен въпрос, чието разрешаване в противоречие със сочената практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК допълнително да преценява.
С оглед горното и въз основа на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС може да се заключи, че липсата на формулиран конкретен правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. В допълнение следва да се изясни, че когато се претендира издаване на заповед за изпълнение срещу ипотекарен гарант въз основа на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, основанието на заявлението е по чл.417 т.6 ГПК, а не по чл.417 т.3 ГПК /в тази насока съществува трайна практика на ВКС – вж. определение № 603/04.07.2012 г. по ч.т.д.№ 168/2012 г., ІІ т.о., определение № 531/25.09.2012 г. по ч.т.д.№ 498/2012 г., І т.о. и мн. други/. Поради това неприлагането на последната разпоредба при постановяване на обжалваното решение, в какъвто смисъл са оплакванията на касатора, е и без значение за изхода от спора по конкретното дело.
Ответникът по касационната жалба не претендира разноски, поради което и такива не се присъждат.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32269/28.07.2014 г. по в.гр.д.№ 435/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: