5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
[населено място], 27.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №196 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 24.08.2017г. по т.д. №334/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение от 10.10.2016г. по т.д. №3779/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -5 състав, в обжалваната част, с която предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.124 ал.1 от ГПК за установяване несъществуването на вземане на ответника по договор за финансов лизинг №004504 -011/10.10.2007г. и анексите към него, е отхвърлен за разликата над 8978,75 лева до пълния предявен размер от 88 137,41 лева.
Касаторът поддържа, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а също и е незаконосъобразно и необосновано. Счита за неправилни изводите на съда за действителност на клаузата на чл.27 от договора за лизинг, която урежда начисляването на договорна лихва и дава право на лизингодателя едностранно и автоматично да изменя лихвения процент ежемесечно, както и клаузата на чл.2.13 от договора, с която е вменено задължение на лизингополучателя да заплаща неустойка за забава в размер на 0,1% на ден от просрочената сума. Твърди, че тези изводи са в противоречие с основния принцип на равнопоставеност между страните, като е недопустимо ответникът едностранно да изменя лихвения процент, без ищецът да е подписвал споразумение за изменението. Прави оплаквания, че съдът не се е произнесъл изцяло по въпроса за прогласяване на нищожността съгласно предвидените хипотези на чл.26 ал.2 от ЗЗД. Наред с това твърди, че първоинстанционният съд не е дал указания на страните относно спорното право съгласно чл.145 от ГПК, което нарушение е пренебрегнато от въззивния съд. Също поддържа, че не са взети под внимание всички представени по делото доказателства, които сочат, че ответникът по иска не е изпълнил поетите с договора задължения, както и че съдът не е изпълнил задължението си да прецени обективно и безпристрастно доказателствения материал, доводите и твърденията на страните. Поради това съществено нарушение на съдопроизводствените правила делото останало неизяснено от фактическа и правна страна, което довело до неправилност на постановеното решение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че са обусловили изводите на въззивния съд: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича субективното право на ищеца – жалбоподател? 2. Дали клаузата на чл.2.7 от договора, която урежда начисляването на договорна лихва и дава право на лизингодателя едностранно и автоматично да изменя лихвения процент ежемесечно, както и клаузата на чл.2.13 от договора, с която е вменено задължение на лизингополучателя да заплаща неустойка за забава в размер на 0,1% на ден от просрочената сума, са действителни, съответно дали начислените съобразно тези клаузи суми са били дължимо платени или с тях е следвало да бъдат погасявани други задължения на ищеца, включително процесните? Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с разрешенията в т.2 и т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР№1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на О. на ВКС, както и в решение №544/29.05.2006г. по т.д.№31/2006г. на ВКС, ТК, ІІ г.о., в което се приема, че независимо от функцията, която изпълнява неустойката, тя в никакъв случай не може да се превърне в средство за неоснователно обогатяване.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да потвърди обжалваното решение, съставът на Софийски апелативен съд е счел за неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на уговорките по чл. 2.7 и 2.13 от сключения между страните договор за финансов лизинг №004504-001 от 10.10.2007г. на товарен автомобил. Приел е, че със сключването на този договор ищецът изрично се е съгласил да заплаща двукомпонентна лихва, съгласявайки се същата да бъде изменяна при изменение на E., като общоизвестен финансов показател. Приел е също, че уговарянето на двукомпонентна лихва, при която единият компонент е променлив, но не произволно, а съобразно публично известен и международно признат финансов показател, върху чийто размер ответникът не може да влияе, има за цел да осигури еквивалентността на насрещните престации през цялото време на действие на договора. Счел е за неоснователни и доводите на въззивника за противоречие на уговорките по чл. 2.7 и 2.13 от сключения между страните договор със закона /чл. 86 ал.1 от ЗЗД и с чл.7 ал.1 т.4 от Закона за счетоводството/ и за заобикаляне на закона. Посочил е, че размерът на уговорената неустойка също не обосновава нищожност на уговорката, понеже 0.1% на ден върху размера на забавеното плащане за периода на забавата не излиза извън присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Приел е за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и обусловеното от това неправилно разпределение на доказателствената тежест. Съдът също е преценил като неоснователно оплакването, че не е съобразено прихващането с насрещни задължения на ответника съгласно споразумението от 16.12.2010г., както и оплакването, че не са доказани конкретните нива на E. за периода на действие на договора. Изтъкнал е съображения, че в допълнителното експертно заключение точно са посочени размерите на прилагания БЛП, като считано от 10.01.2009г. до края на периода на договора прилаганият БЛП е бил в размер на 3%, т. е. уговорения минимум, поради което за този период точният размер на E. остава без конкретно значение. Счел е, че липсва неяснота при формирането на надбавката на лихвения процент, тъй като размерът на надбавката е бил фиксиран по съгласие на страните /на различно ниво за съответните периоди/ и видно от експертното заключение същият не е бил променян едностранно от ответника.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставеният от касатора процесуален въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не се установява допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към съществуването на претендираните от ответника по предявения отрицателен установителен иск вземания за договорна лихва и неустойка по договор за лизинг от 10.10.2007г. Въззивният съд е съобразил представените по делото писмени доказателства, както и заключенията на съдебно – счетоводната експертиза. Въз основа на този анализ е приел, че от представените писмени доказателства и експертните заключения по категоричен начин се установяват размерите на дължимата лихва за периода на договора, допуснатите от ищеца периоди на забава за съответните плащания и размерите на съответните неустойки за това. Въз основа това е стигнал до извода, че ответникът като кредитор по отричаните вземания е доказал фактите от значение за тяхното възникване. За да стигне до извода за валидност на клаузите за определяне на размера на дължимата лихва и неустойка за забава, е обсъдил подробно съдържанието на тези клаузи от договора и последвалите техни изменения със сключените към договора анекси от 31.07.2009г. и от 16.12.2010г. и споразумение от 16.12.2010г. По този начин съдът е обсъдил и преценил релевантните факти и доказателства по делото, както и е мотивирал своя акт, в съответствие със задължителните разяснения относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият поставен от касатора правен въпрос е свързан с предмета на делото, но по отношение на него не е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Изводите на съда за действителност на клаузите на чл.2.7 и чл.2.13 от процесния договор за лизинг не са обусловени от тълкуване на приложимите към правоотношението между страните правни норми, а се основават на тълкуване на клаузите на представения по делото договор за финансов лизинг и анексите към него, което съдът е извършил в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД и константната практика на ВКС по приложението на тази разпоредба. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
На ответника по касация не се дължат разноски, тъй като такива не са направени от него в касационното производство.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 24.08.2017г. по т.д. №334/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.