6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София, 31.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 691/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. Х., подадена, чрез адв. Ив. А., срещу въззивно решение № 7470 от 03.11.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 19907/2014г., в частта му, с която е отменено решение № 33 от 07.08.2014г. по гр.д.№ 13717/2013г. на Софийски районен съд, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на М. Х. Х., на основание чл. 150, вр. с чл. 128 КТ, разликата от 187 лева до сумата от 6 701.88 лева, представляваща нетен размер на допълнително трудово възнаграждение за положен нощен и извънреден труд за периода м. 01.2010г. – м.11.2012г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 28.03.2013г. до окончателното й изплащане, вместо което предявеният от М. Х. срещу [фирма] иск по чл. 150, във вр. с чл. 128 КТ, за разликата от 187 лева до сумата от 6 701.88 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен нощен и извънреден труд за периода м. 01.2010г. – м.11.2012г., е отхвърлен.
Въззивното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявените искове. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна [фирма], чрез адв. Ал. И., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е депозирала отговор на касационната жалба. Същата счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280 ГПК. По същество изразява становище за неоснователност на касационната жалба, тъй като атакуваният съдебен акт е правилен, законосъобразен, мотивиран и съобразен с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 140 КТ и чл.150, вр. чл. 128 КТ.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за престиран извънреден труд, въззивният съд е приел, че от представения по делото трудов договор се установява, че през част от процесния период 01.01.2010г. – 01.08.2010г. ищцата е работила при ответното дружество при продължителност на работното време от 8 часа, а след 01.08.2010г. до края на процесния период, съгласно споразумение от 01.08.2010г., при ненормирано работно време – 8 часа при петдневна работна седмица. Изхождайки от характеристиката на извънредния труд, съдът е посочил, че за успешното провеждане на предявения иск, ищцата следва да докаже, че от началото на процесния период до 01.08.2010 г. е полагала труд извън установеното работно време, а след 01.08.2010г. до края на процесния период извън редовното време в почивни и празнични дни, както и дължимия се размер на възнаграждението за това. Позовал се е на приетото заключение на ССчЕ, според което в отчетните форми на ответното дружество-работодател за явяване/неявяване на работа през процесния период са отбелязани отработените дни, отговарящи на работните дни при петдневна работна седмица, като не е отразено полагане на извънреден труд. Въззивният съд е приел, че от представеното копие от касова книга на търговския обект, в който ищцата е работила, към което са прилагани отпечатани дневни финансови отчети, не може да се обоснове извод, че същата е полагала извънреден труд през твърдения период, поради което е обосновал извод, че претенцията се явява неоснователна.
Съобразявайки, че между страните няма спор относно обстоятелството, че ищцата е полагала труд в часовия интервал от 01.00 ч. до 02.00 ч. при петдневна работна седмица, който съобразно чл. 140, ал. 2 КТ се квалифицира като нощен, е достигнал до извода, че в полза на същата е възникнало вземане за допълнително възнаграждение. Доколкото ищцата не установила в процеса да е полагала нощен труд в дните на седмична почивка през твърдения период, съдът приел, че възнаграждение за такъв не следва да й се присъжда. На основание чл. 162 ГПК, съобразявайки чл. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, въззивният съд е определил размера на дължимото се допълнително възнаграждение за 748 часа нощен труд в общ размер на 187 лева. Поради частично несъвпадение с изводите на въззивната и първата инстанция, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е уважен искът за допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден и нощен труд за разликата от 187 лева до 6701,88 лева за периода м. 01.2010г.- м. 11.2012г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 28.03.2013г. до окончателното й изплащане.
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК по формулираните два въпроса. Счита, че обуславящият изхода на спора въпрос за „доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство, което се извършва с всички доказателствени средства – писмени, гласни /свидетелски показания/, заключения на вещи лица и пр.“ е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на Решение № 228/24.06.2011г. по гр. д. № 1625/2011г. на III г.о. на ВКС. Навежда твърдение за съществуващо противоречие в разрешаването на поставения въпрос на въззивното решение с Решение № 299/19.07.2013г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 1237/2013г. и Решение от 22.10.2014г. на Врачанския окръжен съд, постановено по гр. д. № 614/2014г. Поддържа, че по „въпроса за обсъждането на всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните, с посочване на конкретните правни изводи на съда относно допустимостта на иска“ са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Твърди, че формулираният процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с изискванията, които Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВС поставя относно съдържанието и формата на съдебното решение, като визира т. 3 от същото, касаещо изискванията към мотивите на съдебния акт. Счита, че въззивният съд доколкото не е изложил мотиви и не е обсъдил изложените от страната обстоятелства и доказателства е постановил решението си в противоречие с посоченото постановление и с Определение № 296/27.03.2009г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, IV г.о. Касаторът излага довод и за наличие на основанието на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по отношение на формулирания въпрос.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Правно разрешен и обуславящ изхода на спора е първият поставен въпрос относно допустимите доказателствени средства за установяване на положен извънреден труд. По отношение на него не е налице, обаче, поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Въззивният съд е приел, в съответствие със задължителната практика на ВКС, представените писмени доказателства като относими, обсъдил е същите, но е достигнал до извода, че от тях не може да се установи подлежащия на доказване факт – полагането на извънреден труд. Извършената преценка относно доказателствената стойност на писмения документ влияе върху правилността на съдебния акт, която е предмет на проверка при разглеждане по същество на касационната жалба, а не на етапа по селектиране на същата. Във връзка с твърдяното противоречие на обжалваното решение с Решение № 299/19.07.2013г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 1237/2013г., и Решение от 22.10.2014г. на Врачанския окръжен съд, постановено по гр. д.
№ 614/2014г., следва да се посочи, че поначало основанието на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК би било налице, когато съществува противоречива практика между съдилищата по даден правен въпрос, която не е преодоляна със задължителна практика – Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК. В настоящия случай, самият касатор се позовава на постановено по реда на чл. 290 ГПК решение по същия правен въпрос, което е достатъчно да обоснове извод, че не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на втория формулиран въпрос, касаещ изискването за мотивираност на съдебния акт. Въпросът не представлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по него и същият не е обусловил решаващата му воля, а е свързан с правилността на съдебния акт. Следва да се посочи, че съдържанието на изложението в тази част изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда такива и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като такива не са претендирани.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7470 от 03.11.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 19907/2014г. в обжалваната му част, с която е отменено решение № 33 от 07.08.2014г. по гр.д.№ 13717/2013г. на Софийски районен съд, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на М. Х. Х., на основание чл. 150, вр. с чл. 128 КТ, разликата от 187 лева до сумата от 6 701.88 лева, представляваща размер на допълнително трудово възнаграждение за положен нощен и извънреден труд за периода м. 01.2010г. – м.11.2012г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 28.03.2013г. до окончателното й изплащане, вместо което предявеният от М. Х. срещу [фирма] иск по чл. 150, във вр. с чл. 128 КТ, за разликата от 187 лева до сумата от 6 701.88 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен нощен и извънреден труд за периода м. 01.2010г. – м.11.2012г., е отхвърлен.
Въззивното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: