7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
С., 27.05.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 940/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 01.06.2010 г. по гр. д. № 3972/2009 г. на Софийски градски съд, Втори „Д” въззивен състав, с което, след отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 36 състав решение от 16.12.2008 г. по гр. д. № 16110/2007 г., са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор частични искове: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 9 600 лв., представляваща част от неизплатеното по договор за проектиране от 22.03.2007 г. възнаграждение от 27 381.62 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 17.07.2007 г. – до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 400 лв., представляваща част от неустойката за забава в размер на 4 000 лв. за периода от 16.05.2007 г. до 17.07.2007 г. върху главницата от 9 600 лв.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Оплакването за нищожност е аргументирано с твърдението, че съдебният акт е постановен от незаконен състав, тъй като по делото липсват доказателства за спазване изискването на чл. 9 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/ за разпределение на делото на принципа на случайния избор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването му в Софийски градски съд. Недопустимостта на акта е обоснована с довод за просроченост на въззивната жалба. В тази насока касаторът поддържа, че срокът по чл. 197 ГПК /отм./ следва да се изчислява от датата 29.01.2009 г., на която е връчено първото съобщение до [фирма] при условията на чл. 51, ал. 4 ГПК /отм./, а не от датата 12.02.2009 г., на която е връчено второто, неразпоредено изрично от съда, съобщение до същата страна чрез пълномощника й адвокат Х.. Като допълнителен аргумент за недопустимостта на въззивното решение е посочено несъбирането на част от дължимата за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД държавна такса в размер на сумата 17 лв.
Оплакването за неправилност на обжалваното решение се поддържа на всички предвидени в чл. 281, т. 3 основания. Според касатора, въззивният съд не е отчел безспорния между страните факт, че дружеството-изпълнител не е предало част от възложената му работа – Част Благоустройство, което обосновава приложимостта на разпоредбата на чл. 264, ал. 2, изр. последно ЗЗД, т. е. за възложителя не е възникнало задължението да направи възражения за некачествено изпълнение, тъй като не е налице нито скрит, нито явен недостатък. Като съществено процесуално нарушение е посочено необсъждането на две от релевираните възражения срещу исковете, а именно – че проектът не е предаден в три оригинални екземпляра и на магнитен носител и че при предаването не е била предадена Част Благоустройство.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: 1. Следва ли по делото да се представи копие от протокол за извършен случаен подбор на съдията-докладчик по реда на чл. 9 ЗСВ и какво е съдебното решение, постановено по дело, по което такъв подбор не е извършен или не са представени доказателства за извършването му – валидно и допустимо или нищожно; 2. Допустима ли е въззивна жалба, подадена след изтичане на срока за обжалване, ако страната е била надлежно уведомена за съдебното решение по реда на чл. 51, ал. 4 ГПК /отм./, съдът не е разпоредил изпращането на второ съобщение до същата страна, но такова е изпратено самоволно от някой съдебен служител и въззивната жалба е постъпила в 14-дневния срок за обжалване, считано от датата на получаване на второто съобщение; 3. Следва ли съдът да изпраща второ съобщение за решението до страна-търговец, която е напуснала заявеното в Търговския регистър седалище и адрес на управление и съобщението е надлежно оформено и длъжен ли е съдът в този случай императивно да приложи нормата на чл. 51, ал. 4 ГПК /отм./ или следва да предприеме и всички други действия за реалното съобщаване на решението; 4. Дължи ли се минимална държавна такса по чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, по всеки от предявените искове при въззивното обжалване на решението; 5. Съществува ли задължение за възложителя по договор за изработка да направи възражение, че предадената от изпълнителя по реда на чл. 264, ал. 2 ЗЗД работа има недостатъци, ако при предаването на работата е ясно, че същата не е предадена изцяло и точно в съответствие със заданието; как следва да се удостовери това непредаване на част от работата – дали само с писмен предавателен протокол или може да бъде доказано в процеса и с други доказателствени средства; за кои видове недостатъци /явни или скрити или и за двата вида/ се отнася текстът на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД, който предвижда възможността възложителят да не прави изрични възражения при приемането, ако изпълнителят знае за съответния недостатък; 6. Длъжен ли е съдът да обсъди всички направени от страните доводи; 7. Длъжен ли е съдът да прецени всички събрани по делото доказателства или може да приеме за установени факти, които не са доказани.
По отношение на въпроса, свързан с твърдението за нищожност на обжалваното решение и въпроса, свързан с приложимостта на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД, се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпросите за недопустимостта на акта не е посочено конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, като само в частта за дължимата държавна такса касаторът се е позовал на решение № 1409 от 13.10.2000 г. по гр. д. № 807/2000 г. на V г. о. По последните два въпроса – за задълженията на съда да обсъди всички доводи на страната и да прецени събраните по делото доказателства – е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна. Подробни съображения са развити в представен по делото писмен отговор от 13.10.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] частични искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД съответно за сумата 9 600 лв., представляваща част от неизплатеното по договор за проектиране от 22.03.2007 г. възнаграждение от 27 381.62 лв. и за сумата 400 лв., представляваща част от неустойката за забава в размер на 4 000 лв. за периода от 16.05.2007 г. до 17.07.2007 г. върху главницата от 9 600 лв., въззивният съд е приел, че ищцовото дружество е изпълнило поетите с процесния договор задължения, поради което за него е възникнало правото да получи остатъка от уговореното възнаграждение, както и неустойка за забавеното му плащане. Въз основа на приетата в първоинстанционното производство техническа експертиза решаващият състав е направил извод, че предаденият на възложителя с нарочен приемо-предавателен протокол от 09.05.2007 г. идеен архитектурен проект отговаря на всички поставени в договора изисквания и доколкото в предвидения в чл. 9 седемдневен срок срещу него не са били направени възражения за недостатъци от страна на възложителя, същият следва да се счита приет съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД, а повдигнатите след това възражения за недостатъци – за погасени. Въззивната инстанция е преценила, че отправеното от възложителя изявление за разваляне на договора не е довело до погасяване на правоотношението, тъй като допуснатото от страна на изпълнителя неизпълнение – на задължението за предаване на предварителни чертежи в срок до 11.04.2007 г. и за предаване на завършения проект със закъснение от три дни /на 09.05.2007 г. вместо на 06.05.2007 г./, посочени в писмото като основания за разваляне на договора, е несъществено. По отношение на първото задължение е прието, че неизпълнението му би могло да е основание за разваляне на договора само преди приемане на окончателното изпълнение /каквото в случая е налице/, а по отношение на второто задължение – че не са ангажирани доказателства закъснението да е възпрепятствало изцяло инвестиционните намерения на дружеството-възложител. Като се е позовал на липсата на конкретно задание към изпълнителя, съдържащо изисквания по отношение квадратурата на обекта, съдът е счел за недоказано и твърдението за съществено разминаване във връзка със същата.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
На първо място, не може да се счете, че същото е вероятно нищожно или недопустимо, което съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС би било основание и за служебно допускане на касационния контрол.
Обжалваното решение е постановено от надлежен орган, който е функционирал в надлежен състав. Обстоятелството, че по делото не са представени доказателства за начина, по който е извършено разпределението на образуваното пред Софийски градски съд въззивно дело и е определен съдията-докладчик, е ирелевантно за неговата валидност. Евентуално нарушение на нормата на чл. 9 ЗСВ е относимо към ангажиране отговорността на длъжностните лица, допуснали същото, но не и към законността на съдебния състав и съответно валидността на постановения от него акт.
Като неоснователно следва да се счете и твърдението за недопустимост на атакуваното решение. При преценката за спазване на срока за въззивно обжалване по чл. 197 ГПК /отм./ напълно законосъобразно е взето предвид връчването на съобщение за първоинстанционното решение на ищеца [фирма] чрез ангажирания от него процесуален пълномощник, като е съобразена разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ГПК /отм./, приложима съответно и към призоваването на търговци и юридически лица независимо от специалната норма на чл. 51, ал. 4 ГПК /отм./. Неотносимо към допустимостта на съдебния акт е и евентуално допуснато нарушение във връзка със събиране на дължимата за въззивното производство държавна такса. Пропускът да бъде събрана съответната държавна такса може да бъде отстранен във всяко положение на делото, в т. ч. и след неговото приключване, в какъвто смисъл е и цитираната от самия касатор съдебна практика – решение № 1409 от 13.10.2000 г. по гр. д. № 807/2000 г. на V г. о.
С оглед мотивите на атакуваното въззивно решение, настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос, свързан с приемането на възложената работа и твърдението за недостатъци на същата /неизпълнение на Част „Благоустройство”/, също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. В действителност, въззивната инстанция изобщо не е обсъждала въпроса дали възраженията по чл. 264, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, които възложителят следва да направи при приемане на работата, се отнасят само за некачественото й изпълнение или и за неизпълнение от гледна точка на количеството възложена работа, т. е. за непълно изпълнение, тъй като с оглед представените по делото доказателства – приемо-предавателен протокол от 09.05.2007 г. и заключението на изслушаната техническа експертиза, решаващият състав е счел, че ищецът е изпълнил проекта изцяло. Поради това, въпросът за тълкуването на разпоредбата на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД не се явява обуславящ изхода на правния спор. Касае се за преценка на конкретните факти и доказателства, която е част от същинската правораздавателна дейност на съда и която е относима единствено към правилността на съдебния акт и съответно към основанията за касирането му /чл. 281 ГПК/, но не и към основанията за допускане на касационния контрол /чл. 280, ал. 1 ГПК/. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, материалноправният или процесуалноправен въпрос, като общо основание за селектиране на касационните жалби, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Отделно от това, дори и да се приеме за обуславящ, по отношение на поставения въпрос не е осъществено поддържаното конкретно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сама по себе си, липсата на съдебна практика по приложението на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД в хипотезата на непълно изпълнение на договора за изработка /и по-точно липсата на публикувана такава в общодостъпните информационни програми/ не доказва значимостта на същия за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото цитираната норма е напълно ясна и не поражда необходимост от тълкуването й с цел разкриване на нейното съдържание.
На последно място, недоказано е поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение и на процесуалноправните въпроси за приложимостта на чл. 188 ГПК /отм./. Цитираното от касатора решение на ВКС – № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. № 972/99 г. на V г. о. не доказва твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, тъй като липсва аналогичност на разгледаните случаи. В същото е констатирано, че въззивният съд не е взел предвид важно за делото обстоятелство, а именно – наличието на възникнали между страните спорове във връзка с качеството на изпълнените СМР, докато в настоящата хипотеза въззивната инстанция е счела изпълнението на работата за съответстващо на възложеното, с което имплицитно се е произнесла и относно обема на изпълнението, т. е. и по възражението на възложителя за частично неизпълнение. Що се отнася до правилността на този извод, както бе посочено по-горе, същата би могла да бъде проверена в самото касационно производство, но не и във фазата по неговото допускане.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 01.06.2010 г. по гр. д. № 3972/2009 г. на Софийски градски съд, Втори „Д” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: