8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр. София, 15.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3521/2017 г.
С определение № 464 от 08.12.2017 г. по гр. дело № 3520/2017 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 3521/2017 г. и ч. гр. дело № 3520/2017 г. на Върховен касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 3521/2017 г.
Производството по § 74 Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс /ПЗР на ЗИД на ГПК/, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., вр. чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби № 9107/11.11.2016 г. на [фирма], [населено място] и № 9194/15.11.2016 г. на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. и двете жалби по регистъра на Окръжен съд – Враца против решение № 309 от 06.10.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд /В./.
По касационна жалба № 9107/11.11.2016 г. на [фирма]:
Касационната жалба има за предмет въззивното решение в частта, с която В. е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която първоинстанционният съд е прогласил нищожност на договор за продажба, предмет на нотариален акт № 104/30.10.2013 г. не само по отношение на А. Х. С., но и по отношение на неговата съпруга – Д. Л. П. – С. и е уважил иск по чл. 108 ЗС по отношение на [фирма], [населено място].
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението се поддържа, че исковата молба била нередовна, тъй като ищцата не внесла държавна такса за част от предявените искове. Д. е неправилен. Невнесената в пълен размер държавна такса може да бъде събрана и допълнително с разпореждане на съда, поради което несъбирането й не обуславя процесуална недопустимост на производството. В случая ищцата е била и освободена от довнасяне на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.
В първият въпрос – „Длъжен ли е въззивният съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявените искове е неправилна, да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да им укаже необходимостта да ангажират съответните доказателства ?“ е описана хипотеза, при която не са посочени другите искове, за които касаторът твърди, че В. е установил, че са предявени. Затова с поставянето му не е обосновано становището за отклонение на съдебния състав от т. 2 от ТР № 1/19.12.2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Няма разлика в квалификацията на исковете, определена от БРС и приетата квалификация на същите искове от В.. В решенията и на двете инстанции няма разлика в квалификацията на исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 42, ал. 2 ЗЗД против А. С. и Д. П. – С., предмет на нотариален акт № 104/2013 г., както и искът, предявен от същата ищца против [фирма] по чл. 108 ЗС. Неправилно касаторът включва в предмета на разглеждане на делото исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, предмет на последващите правни сделки, обективирани в нотариален акт № 180/2013 г. и № 143/2013 г., тъй като В. е приел, че по тези искове липсва произнасяне от БРС, не е постъпила молба по чл. 250 ГПК, поради което липсва и предмет на въззивното производство. Следователно по същите претенции няма постановено въззивно решение и те съответно не могат да бъде предмет на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на исковете по чл. 124 ГПК няма постановено въззивно решение, тъй като липсва произнасяне на районния съд, който е бил сезиран с молба по чл. 250 ГПК, изпратена му за произнасяне от окръжния съд. Предвид изложеното следва да се приеме, че В. не се е отклонил от разрешенията, приети от ОСГКТК на ВКС в т. 2 от цитираното тълкувателно решение, тъй като не е налице хипотезата, при която тълкувателните изводи на ВКС намират приложение. Поради това настоящата инстанция приема, че с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е формулиран, както следва: „Длъжен ли е въззивният съд да формира убеждението си по правнорелевантните факти само въз основа на такива относими и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред ?“. Доводите към цитираният въпрос са, че въззивният съд е формирал убеждението си, за некредитиране на показанията на свидетеля К. Ц. въз основа на показанията му, които ни били събрани по предвидения в ГПК ред. Последното твърдение, че показанията на свидетеля не били събрани по предвидения в ГПК ред се поддържа от жалбоподателя с довод за това, че свидетелят бил разпитан в съдебна заседание, за което [фирма] не било редовно призовано, а в следващото съдебно заседание, свидетелят К. Ц. бил отново разпитан и изложил обстоятелства, отразени на страница четвърта от мотивите на първоинстанционното решение. От данните по делото е установено, че в съдебното заседание от 15.03.2016 г. БРС е разпитал свидетелят К. Ц. за същите обстоятелства, за които са изслушани показанията му в предходното заседание – от 21.07.2015 година. Показанията на същия свидетел не са събрани в нарушение на предвидения ред по ГПК, тъй като е било проведено съдебно заседание за повторното му изслушване, за което касаторът е бил редовно призован, присъствал е неговия процесуален представител, който е имал възможност да участва и да задава въпроси при изслушването на свидетеля. Некредитирането на показанията на свидетеля Ц. от окръжния съд не произтича следователно от допуснати нарушения при събирането на доказателства, а от преценката на въззивния съд, който има правомощието да кредитира или да некредитира гласните доказателства, след като обоснове съображенията си за това, както е процедирал и В. в конкретния случай. Несъгласието на касатора с изводите на окръжния съд не е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването на изводите на ВКС в решението му по гр. дело № 5839/2014 г. на състав на ІV г.о. е правно несъстоятелно, не само поради отсъствието на хипотезата, описана в цитирания въпрос, която не отговаря на данните по делото, но и поради неидентичност на въпросите по въззивното решение и по касационното решение. ВКС се е произнесъл по въпрос, относно възможността съдът да основе решението си на доказателства, събрани в други производство. Такава хипотеза по настоящото дело не е възникнала. Следователно липсва както общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, така и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /и двете норми в редакцията, преди изменението на ГПК от 27.10.2017 г./. Затова настоящата инстанция приема, че с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на [фирма].
По касационна жалба № 9194/15.11.2016 г. на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч.:
Жалбата против въззивното решение в частта, с която окръжният съд е постановил връщане на делото на първоинстанционния съд за постановяване на допълнително решение по предявените от С. П. Н. против А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. установителни искове за собственост е процесуално недопустима. В тази част съдебният акт е по движение на делото и не подлежи на касационен контрол. След произнасянето на районния съд, а при евентуално обжалване и на въззивния съд второинстанционното решение може да се обжалва по реда на Глава двадесет и втора ГПК.
Касационната жалба има за предмет въззивното решение в частта, с която В. е обезсилил решение № 54 от 25.03.2016 г. по гр. дело № 5/2015 г. на Белослатински районен съд /БРС/, първи граждански състав в частта, с която първоинстанционният съд е прекратил производството по делото по искане за отмяна на договори за продажба от А. Х. С. и Д. Л. П. – С. на Т. К. Ч., договор за покупко – продажба, вписан в АВ под № 120, том 11, номер в описната книга 1941 от 15.11.2013 г. и договор за продажба от Т. К. Ч. на [фирма], [населено място], вписан в АВ под номер 19, том 13, с номер в описната книга 2209 от 18.12.2013 г. Жалбата има за предмет въззивното решение в частта, с която В. е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която първоинстанционният съд е прогласил нищожност на договор за продажба, предмет на нотариален акт № 104/30.10.2013 г. по отношение на А. Х. С., като е прогласил нищожност на договор за продажба, предмет на нотариален акт № 104/30.10.2013 г. и по отношение на неговата съпруга – Д. Л. П. – С. и е уважил иск по чл. 108 ЗС по отношение на [фирма], [населено място].
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Изложени са доводи за противоречие на въззивното решение с решение по гр. дело № 5252/2014 г. на ВКС, състав на ІV г.о. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не е поставен правен въпрос, а са цитирани части от мотивите на касационното решение и постановеният правен резултат от В.. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС правният въпрос не се извежда служебно от ВКС и липсата му, каквато се констатира в настоящия случай, има за правна последица недопускане на касационен контрол. Не отговаря на данните по делото твърдението на касаторите, че в исковата молба не е въведена претенция за нищожност на сделката, предмет на нотариален акт № 104/30.10.2013 г. Такъв иск е предявен по реда на чл. 26, ал. 2, предложение 2 от ЗЗД и произнасянето на въззивният съд е процесуално допустимо.
Изложени са доводи за противоречие на въззивното решение с решение по гр. дело № 2241/2008 г. на ВКС, състав на ІV г.о. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не е поставен правен въпрос. В. е прогласил нищожност на договор за продажба, предмет на нотариален акт № 104/30.10.2013 г. и по отношение на Д. Л. П. – С.. Последната е съпруга на ответника А. С. и двамата ответници са необходими другари, поради което решението има сила на пресъдено нещо и по отношение на Дима Л. П. – С., дори ако не е постановено решение спрямо същата. В случая въззивният съд не се е произнесъл недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е приел в мотивите на решението си, че процесното пълномощно е нищожно, като видно от изложените мотиви е обоснован и отделен мотив за това, че нищожността на пълномощното обуславя основателност на предявения иск по чл. 26, ал. 2, предложение второ ЗЗД. Искът е предявен срещу А. С. и Д. П. – С.. Районният съд е уважил исковете против посочените двама ответници. Неформирането на диспозитив по отношение на Д. П. – С. не обуславя непълнота на първоинстанционното решение. Затова произнасянето на В. по иска против тази ответница не е процесуално недопустимо. Позоваването на решение по гр. дело № 2241/2004 г. на ВКС, ІV г.о. е несъстоятелно, тъй като не е формулиран правен въпрос, а въпросът, по който се е произнесъл касационният съд не е идентичен с разгледания от въззивният съд. Ето защо и по този въпрос не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводите относно решението на В. в частта, с която е постановил връщане на делото на първоинстанционния съд за постановяване на допълнително решение по предявените от С. П. Н. против А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. установителни искове за собственост не следва да се обсъждат, тъй като, както се прие по – горе касационната жалба против въззивното решение в тази част е процесуално недопустима. По доводите в изложението, означени с „3.“ и „5.“ трябва да се има предвид следното:
По доводите, означени с „3.“ оплакванията са по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, а по доводите, означени с „5.“, не може да се ползва „изложението на процесуалния представител на [фирма] и представената от него съдебна практика“, тъй като дружеството е самостоятелна страна в производството и касаторите не могат да предявяват негови процесуални права, нито да ползват представеното от него изложение. Не е предвидена такава процедура по ГПК.
Последната по реда на изложението част, означена с „6.“ съдържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. В тази част от изложението няма въведено общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, чрез поставяне на правен въпрос по смисъла на нормата. Освен това решението по гр. дело № 960/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, на което се позовават жалбоподателите не може да се разглежда като допълнително основание, без да е въведен правен въпрос. Самото решение по гр. дело № 960/2010 г. на Пловдивски апелативен съд не формира съдебна практика, тъй като няма данни, че е влязло в сила / в този смисъл не са съобразени разясненията в т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС /. Затова настоящата инстанция приема, че и с тази част от изложението не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч..
Предвид всичко изложено по- горе настоящата съдебна инстанция намира, че и по двете жалби не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочените части.
По съединените за разглеждане в настоящото производство частни жалба на С. П. Н. и на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. срещу определение № 324 от 27.04.2017 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, приема следното:
Частната жалба на С. П. Н. е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните съображения:
С обжалваното определение е допълнено решение № 309 от 06.10.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд в частта за разноските, като е осъдена С. П. Н. да заплати на адвокат К. К. сумата 900 лв., представляваща възнаграждение в качеството му на особен представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, на ответниците А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч., както и са осъдени ответниците А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. да заплатят на ищцата С. П. Н. сумата 900 лв., разноски за въззивната инстанция, възнаграждение за особен представител, адвокат К. К. от Врачанската адвокатска колегия. Фактическата обстановка е правилно установена от Врачанският окръжен съд /В./. Ищцата е била ответник във въззивното производство, като възнаграждение за особения представител не е било определено. С решението по чл. 258 и сл. ГПК, В. не се е произнесъл по разноските, поради което е постановил обжалваното пред настоящата инстанция определение по чл. 248 ГПК. Съгласно т. 6 от ТР № 6 от 06.12.2013 г. на ОСГКТК на ВКС особеният представител се назначава с акт на съда и представителството, съобразно чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата е възмездно, като за положения труд на адвоката се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС е разяснено още, че въпросното възнаграждение може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, като ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски. В случая след като ищцата е осъдена да заплати разноски на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, тъй като не е била предварително внесена сумата за възнаграждение за особения представител – адвокат К. К., правилно с оглед изхода на делото, ответниците по иска са осъдени да й заплатят разноски за въззивното производство.
Доводите в частната жалба са неправилни. Ищцата е била освободена да заплати допълнително държавна такса, но не и разноски. Позоваването на определение по ч. гр. дело № 3121/2016 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС е несъстоятелно, тъй като в него е разгледана друга хипотеза – присъждане на възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител, чийто доверител е бил освободен от заплащане на разноски. Обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди.
Частната жалба на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения:
Предмет на жалбата е цитираното определение. Следва да се имат предвид изложените по – горе съображения относно фактическата страна на спора. Основното възражение на частните жалбоподатели е, че Н. не е изплатила сумата, присъдена на адвокат К. К., поради което не следвало да й се присъжда сумата 900 лв.
Доводите са незаконосъобразни.
Както се изложи по- горе ищцата е осъдена да заплати сумата 900 лв. по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, поради което въпросното възнаграждение може да бъде възмездено, като разноски при определен изход на спора, който в случая е налице – исковете й по чл. 26, ал. 2, предложение второ ЗЗД, вр. чл. 42, ал. 2 ЗЗД са уважени. Поради това като е осъдил ответниците по исковете да заплатят сумата 900 лв. в полза на ищцата, въззивният съд не е нарушил закона и определението следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. против решение № 309 от 06.10.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд в частта, с която Врачанският окръжен съд е постановил връщане на делото на първоинстанционния районен съд, [населено място] за постановяване на основание чл. 250 ГПК на допълнително решение по предявените от С. П. Н. против А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. установителни искове за собственост.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. на решение № 309 от 06.10.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд в останалата обжалвана част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на [фирма], [населено място] на решение № 309 от 06.10.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 324 от 27.04.2017 г. по гр. дело № 377/2016 г. на Врачански окръжен съд.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на А. Х. С., Д. Л. П. – С., Т. К. Ч. може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщенията до страните, че е обявено.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: