О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
София, 16.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2281/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
С определение №361/23.10.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№6615/01.3.2018 г., подадена от адвокат Д. А. – процесуален представител на ищеца „ПМ 96“ ООД – Шумен, против въззивно решение №72/16.01.2018 г. по гр.д.№2144/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение №2556/23.6.2017 г. по гр.д.№7895/2016 г. по описа на Варненския районен съд, ГО, XVIII състав, с което са отхвърлени исковете на „ПМ 96“.ООД – Шумен срещу „Енерго – Про Мрежи“АД – Варна, за осъждане на ответника да заплати на ищеца: сумата от 24 000 лв., частичен иск от целия иск в размер на 150 000 лв., представляващ обезщетение за вреди, включващи изплатено от ПМ 96“.ООД обезщетение на наследниците на починал при трудова злополука негов работник /П. З. Д./, за което той е бил осъден по чл. 200 от КТ с влязло в сила решение, както и разходи направени от ищеца, изразяващи се в държавни такси и такива за процесуално представителство и адвокатска защита за образуваните срещу ищеца от наследниците дела, които вреди са настъпили в следствие виновното поведение на работници/служители на ответника „Енерго – Про Мрежи“АД – Варна, които с бездействието си да приведат електрическите съоръжения в съответствие на нормативните изисквания са станали причина за настъпилите вреди, сумата от 1227.89 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, изчислена за период от 04.01.2016г. до датата на завеждане на исковата молба, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 06.07.2016г. – до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Въззивната инстанция е приела, че „Безспорно от доказателствата се установява, че е ангажирана отговорносттта на «ПМ 96» ООД по чл.200 КТ и дружеството е заплатило на наследниците на починалия П. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.49 ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. В тежест на ищеца е да установи предпоставките за възникване на деликтната отговорност: противоправно поведение, вреди, причинна връзка между противоправното поведение и вредите. В конкретния случай, че служители или работници на ответното дружество не са предприели действия за изпълнение на предвидените в норматилната уредба изисквания по отношение на изграждането и поддържане на електропреносното съоръжение, като в резултат именно на това поведение за ищеца са настъпили преки и непосредствени вреди. Безспорно е по делото, че ответното дружество изгражда и поддържа електрическите мрежи, както и следва да осигурява експлоатацията им в съответствие с нормативните изисквания. От доказателствата по делото се установява, че към момента на настъпване на инцидента височината/провиса от земята на електропровода не е съответствала на нормативните изисквания.
Установената по делото фактическа обстановка, предвид събраните доказателства не дава основание да се приеме, че настъпилите за ищцовото дружество вреди, изразяващи се в заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от поведението /действия или бездействия/ на служители на ответното дружество. От една страна от доказателствата по делото се установява, че служители на ищцовото дружество при изпълнение на възложената им работа са нарушили сервитутната зона на преминаващия през имота въздушен електропровод, в която не се допуска извършване на СМР. Не се установява, ищецът да е искал съгласие за извършване на такива работи от титуляра на сервитутната зона, съгласно изискванията на чл.14, ал.2 Наредба №16/2004г. От друга страна заплащането на обезщетението по реда на чл.200 КТ не е пряка и непосредствена вреда от противоправно действие или бездействие на служители на ответното дружество.
Настоящият състав на съда напълно споделя и приетото в решение №189/31.05.2011г. по гр.д.№ 1177/2010 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК становище, че заплатилия обезщетение по чл.200 КТ работодател не може да търси сумата от възложителя на работаат на деликвента, тъй като няма правно основание за това. Задължението на работодателя за обезвреда на неговите работници не есанкционна последица от виновно неизпълнение на правни задължения, а законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на работника. Правото на регрес на роботодателя съществува на общо основание за отговорност за вреди, причинени от другиго, като съгласно чл.54 ЗЗД, лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго има иск срещу него за това, което е платил. Възложителя на работата на деликвента няма регресна отговорност спрямо работодателя на пострадалия, който е заплатил обезщетение по чл.200 КТ, той е солидарно отговоран с извършителя на работата по отношение на увредения, не като причинител на вреда, за лични свои действия и бездействия, а за зействията на извършителя на работата, при или по повод на която са причинени вреди. Неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна и работодателят, който е заплатил обезщетение по чл.200 КТ, няма регресно право срещу него.
Предвид изложеното искът за заплащане на обезщетение от страна на ответното дружество е неоснователен.„
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, като се поставя следните въпроси: 1.Дали заплатилият обезщетение по чл.200 КТ работодател може да търси сумата(в случая част от нея) от възложителя на работата на деликвента ?, 2. Следва ли при заплащане на обезщетение по чл.200 КТ, което представлява пряка и непосредствена вреда от противоправно действие или бездействие на служители на друг работодател, които са неизвестни и не могат да бъдат установени с наличните правни механизми, това да препятства, търсенето от работодателя, заплатил обезщетение по чл.200 КТ, на отговорност въз основа на вината ?
Поставя се въпрос за наличието на хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
При поставянето на въпросите касационният жалбоподател се позовава на ППВС №7/30.12.1959 г. и ППВС №17/18.11.1963 г.
Ответникът по касация „Електроразпределение Север“ АД – Варна е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Третото лице – помагач ЗАД „Алианц България“ АД – София, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
Изложението по чл.284, ал.3, т.1, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК съдържа въпроси, които са разрешени с влязло в сила решение по чл.290 ГПК – №189/31.05.2011г. по гр.д.№ 1177/2010 г. На ВКС, III г.о., съгласно което „заплатилият обезщетение по чл.200 от КТ работодател не може да търси сумата от възложителя на работата на деликвента, тъй като няма правно основание за това. Работодателят отговаря по чл.200 от КТ за увреждания на негови работници или служители. Задължението на работодателя за обезвреда не е санкционна последица от виновно противоправно неизпълнение на правни задължения. То представлява законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на работника или служителя. Правото на регрес на работодателя съществува на общо основание за отговорност за вреди, причинени от другиго. Съгласно чл.54 от ЗЗД лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго има иск против него за това, което е платил. Когато това са други негови работници или служители чл.202 от КТ определя приложимия закон прямо тяхната регресна отговорност спрямо същия работодател. Възложителят на работата на деликвента няма регресна отговорност спрямо работодателя на пострадалия, който е заплатил обезщетение по чл.200 от КТ. Възложителят на работата е солидарно отговорен с извършителя на работата по отношение на увредения. Възложителят обаче отговаря по чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД по отношение на увредения, не като причинител на вредата, за лични свои виновни действия или бездействия, а за такива на извършителя на работата, при или по повод на която са причинени вредите. Неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна, по силата на закона и работодателят, който е заплатил обезщетение по чл.200 от КТ, няма регресно право срещу него.“
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 1548 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№2281/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №72/16.01.2018 г. по гр.д.№2144/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА „ПМ 96“ ООД – град Шумен, ж.к.“Индустриална зона“– Тракия юг, да заплати на „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР“ АД – град Варна, Варна Тауърс Е, бул.“Владислав Варненчик“ №258, деловодни разноски в размер на 1548/хиляда петстотин четиридесети осем/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: