О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр.София, 25.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 698 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Подадена е частна жалба от „Банка Пиреос България” АД против определение № 13/23.01.2019 г. по т.д. № 1846/2018 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение в частта, с която е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в определение №1/02.01.2019г. по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о. с допълване на диспозитива за обезсилване и с постановяване обезсилване на решение от 04.09.2017г. по т.д. № 4685/2013г. на СГС в съответната му част, отменена с въззивното решение- предмет на касационно обжалване – част, невлязла в сила.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният жалбоподател счита, че с молба по чл.233 ГПК изрично е поискал от касационната инстанция обезсилване на първоинстанционното и на въззивното решение по отношение на „Посока ком“ООД. Съставът на ВКС е приел, че молбата за отказ е основателна, но е обезсилил само въззивното решение. Банката излага становище, че при отказ от иск, направен пред касационна инстанция, на обезсилване подлежи и първоинстанционното решение в частта по исковете, за които има отказ. Липсата на изричен диспозитив за обезсилване на първоинстанционното решение създава неяснота в отношенията между страните, като следва да се отчетат и спецификите на предявения иск по чл.422 ГПК.
„Посока ком“ООД в писмения си отговор изразява становище за основателност на частната жалба.
ВКС намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 ГПК.
Производството по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о. се е развило по касационна жалба на „Банка Пиреос България“АД срещу решение № 871/12.04.2018г. по т.д. № 5900/2017г. на САС, с което частично е отменено решение от 04.09.2017г. по т.д. № 4685/2013г. на СГС и вместо него е било постановено друго за отхвърляне на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК на банката срещу „Посока ком“ООД за признаване за установено, че ответникът дължи солидарно със З. Д. Д. на ищеца следните суми по договор за кредит от 5.03.2008 г., изменен с анекси от 23.04.2009 г., 14.07.2010 г., 31.01.2011 г., 16.03.2011 г. и 29.06.2011 г., за които е издадена заповед за изпълнение от 24.10.2012 г. по ч.гр.д. № 1110/2012 г. на Районен съд –гр.Разлог: 191087,96 евро – главница, заедно със законната лихва от 24.09.2012 г. до окончателното изплащане, 16 120,96 евро – възнаградителна лихва за периода 18.03.2011 г. – 19.09.2012 г., 26 870,39 евро – неустойка за забава за периода 15.09.2011 г. – 19.09.2012 г. и 34,59 евро – разноски за застрахователна премия за 2012 г. и в частта за разноските.
С молба с вх. № 10928/17.12.2018 г. частният жалбоподател на осн. чл.233 ГПК е направил отказ от исковете срещу „Посока ком“ ООД и е поискал обезсилване на решение № 871/12.04.2018г. по т.д. № 5900/2017г. на САС и на решение от 04.09.2017г. по т.д. № 4685/2013г. на СГС в обжалваната част по исковете спрямо „Посока ком“ООД и прекратяване на производството по делото. С молба от 17.12.2018г. „Посока ком“ООД е изразило съгласие с молбата по чл.233 ГПК и е заявило, че не претендира разноски за трите инстанции.
С определение № 1/02.01.2019г. по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о. решаващият състав е приел, че молбата за отказ изхожда от процесуално легитимирани да представляват ищеца лица и като допустима във всеки едни стадий от развитие на производството следва да бъде уважена, като бъде обезсилено въззивното решение. Със същото определение ВКС: е обезсилил решение № 871/12.04.2018г. по т.д. № 5900/2017г. на САС, с което, след частична отмяна на решение от 04.09.2017г. по т.д. № 4685/2013г. на СГС са отхвърлени предявените срещу „Посока ком“ООД по реда на чл.422, ал.1 ГПК, обекивно съединени установителни искове за установяване вземания на касатора против същото дружество в размер на 191 087,96 евро – главница, 16120,96 евро – възнаградителна лихва за периода 18.03.2011 г. – 19.09.2012 г., 26 870,39 евро – неустойка за забава за периода 15.09.2011г.– 19.09.2012 г. и 34,59 евро – разноски за застрахователна премия за 2012 г., основани на договор за кредит от 5.03.2008 г., изменен с анекси от 23.04.2009 г., 14.07.2010 г., 31.01.2011 г., 16.03.2011 г. и 29.06.2011 г., вкл. и в частта на присъдените разноски и е прекратил производството в тази му част, на осн. чл.233 ГПК; оставил е без разглеждане касационната жалба на „Банка Пиреос България“АД против решение № 871/12.04.2018г. по т.д. № 5900/2017г. на САС като недопустима, поради липса на предмет на касационно обжалване, предвид уважения отказ от искове.
С молба вх. № 533/18.01.2019г. „Посока ком“ООД и молба вх. № 158/09.01.2019г. „Банка Пиреос България“АД са поискали на осн. чл.247 ГПК съдът да отстрани допусната в диспозитива на определение № 1/02.01.2019г. по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о. очевидна фактическа грешка като обезсили и първоинстанционното решение в обжалваната част / по исковете спрямо „Посока ком“ООД/ .
За да се произнесе по молбите и да постанови обжалваното определение съставът на I т.о. на ВКС е приел, че обезсилваното, поради отказ от иск / използвано единствено число в самата разпоредба на чл.233 ГПК / е ограничено до този съдебен акт, който е предмет на висящото производство по обжалване, към момента на депозиране на отказа от иска. Обезсилването по чл.233 ГПК не е равнозначно на обезсилване на обжалвания съдебен акт поради порок на същия, като само в последния случай е възможна хипотеза / при опорочаване и на първоинстанционния съдебен акт/ да се достигне до обезсилване и на двете съдебни решения – въззивно и първоинстанционно. Валидното и допустимо въззивно решение замества, а не допълва или съпътства първоинстанционното, поради което и с обезсилването му не се възстановява първоинстанционното решение със статут на неатакувано и влязло в сила.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
В съобразителната част на т.6 от ТР № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС е прието, че отказът от иска е волеизявление, отправено до съда, с което ищецът заявява, че не поддържа занапред иска си. С така направеното волеизявление ищецът се отказва от търсената искова защита, което има за правна последица окончателно загубване на възможността претенцията да бъде отново предявена. Спрямо съда възниква като правна последица десезирането му със спора. Тези особености на отказа от иска определят характеристиката му на процесуално действие. В този смисъл реализирането му не съставлява отказ от материално право, т.е. с осъществяването му страната не формира материалноправен отказ от претендирано материално право. Последиците на отказа от иска следват от неговата същност на изявление на ищеца, отправено до съда, с което заявява, че не поддържа иска си. Тези последици са специфични. При отказ от иска съдът не постановява решение за отхвърляне на иска като неоснователен, а прекратява делото. В този смисъл са разпоредбите на чл. 228, ал. 2 ГПК по повод замяната на ответника без негово съгласие с нов ответник и чл.233 ГПК във връзка с извършване на отказа пред въззивната или касационна инстанция. В правната теория волеизявлението на ищеца по чл. 233 ГПК се обяснява като негово твърдение за неоснователност на иска /че твърдяното право не съществува или че оспорваното с исковата молба право съществува – последната хипотеза засяга единствено отрицателния установителен иск/, както и като изявление за изоставяне на търсената искова защита, респективно желание на ищеца съдът да се десезира от разглеждане на правния спор. Застъпено е в доктрината виждането, че законодателят удовлетворява интереса и на двете страни окончателно да се преустанови спора между тях, като към волеизявлението на ищеца за отказ от иска прикрепва правния ефект на силата на пресъдено нещо със съдържанието, което тя има по отношение на съдебното решение, с което се разрешава материалноправен спор. Като аргумент в подкрепа на това разбиране в теорията се сочи разпоредбата на закона, която предвижда, че след като се откаже от спорното право ищецът не може да предяви отново същия иск, както и че обжалваното решение се обезсилва, когато отказът е направен пред въззивната или касационната инстанция, т.е. процесът е станал недопустим, съответно недопустимо е станало постановяването на решение по съществото на спора. Без помощта на решение, сам по себе си, отказът поражда сила на пресъдено нещо. Разпоредбата на чл. 233 ГПК не регламентира силата на пресъдено нещо като правна последица на отказа от иска, а посочва една от последиците й– непререшаемост на правния спор /арг. чл. 233, изречение второ ГПК/. Силата на пресъдено нещо се прикрепва към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска.
С оглед на гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че отказът от иск включва признание, че искът е неоснователен и съпровождащ признанието отказ да се търси и получи защита на изоставеното правно твърдение, т.е. процесуалната защита става несъвместима с признанието за несъществуване на претенцията. В резултат на десезирането на съда с обратна сила се заличават всички извършени процесуални действия, вкл. постановеното решение / ако отказът е пред въззивна инстанция/, респ. постановените решения / ако отказът е пред касационна инстанция/, които съдът за яснота обезсилва.
Следователно като е изразил воля за основателеност на молбата по чл.233 ГПК съставът на ВКС, I т.о. е следвало с дипозитива на определение № 1/02.01.2019г. по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о. да обезсили и първоинстанционното решение на СГС в частта по исковете, за които е направен отказ. Молбата по чл.247 ГПК се явява основателна.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 13/23.01.2019 г. по т.д. № 1846/2018 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение в частта, с която е оставена без уважение молбата за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 1/02.01.2019г. по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о. с допълване на диспозитива за обезсилване и с постановяване обезсилване на решение от 04.09.2017г. по т.д. № 4685/2013г. на СГС в съответната му част, отменена с въззивното решение- предмет на касационно обжалване – част, невлязла в сила, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА ПОПРАВКА НА ОЧЕВИДНА ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА в диспозитива на определение № 1/02.01.2019г. по т.д. № 1846/2018г. на ВКС, I т.о., като преди „ и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част“ ДА СЕ ЧЕТЕ: „както и ОБЕЗСИЛВА решение от 04.09.2017г. по т.д. № 4685/2013г. на СГС в частта, с която е признато за установено на осн. чл.422, ал.1 ГПК, че „Посока ком“ООД дължи на „Банка Пиреос България“ АД при условията на солидарност, следните суми по договор за кредит от 5.03.2008 г., изменен с анекси от 23.04.2009 г., 14.07.2010 г., 31.01.2011 г., 16.03.2011 г. и 29.06.2011 г., за които е издадена заповед за изпълнение от 24.10.2012 г. по ч.гр.д. № 1110/2012 г. на Районен съд –гр.Разлог: 191087,96 евро – главница, заедно със законната лихва от 24.09.2012 г. до окончателното изплащане, 16 120,96 евро – възнаградителна лихва за периода 18.03.2011 г. – 19.09.2012 г., 26 870,39 евро – неустойка за забава за периода 15.09.2011 г. – 19.09.2012 г. и 34,59 евро – разноски за застрахователна премия за 2012 г. и в частта на дължимите от „Посока ком“ООД разноски“.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: